Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. София, 11.08.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми юли две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря М.
Симеонова, като разгледа т.д. № 1392/2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „М.К.Г.“ ООД твърди, че на 12.08.2015 г. в качеството си на заемодател сключил с ответника Т. ЕООД договор за заем за сумата от 75 000 евро при първоначално уговорен срок от 12 месеца и възнаградителна лихва в размер на 2,5 % месечно. Уговорено било възнаградителната лихва да се заплаща на месечни вноски, а главницата да бъде върната еднократно с изтичане срока на договора. При забава в плащането на главницата се дължала неустойка в размер на 0,2 % на ден върху сумата на отпуснатия заем, а при забава на възнаградителната лихва – 0,125 % на ден върху стойността на ползвания заем. Предвидено било договореният лимит на заема да бъде усвояван револвиращо, като с допълнително споразумение от 26.08.2015 г. била предоставена в заем допълнително сумата от 15 000 евро, а с допълнително споразумение от 01.06.2016 г. – още 5 000 евро с краен срок за погасяване 12.08.2017 г. Ответникът усвоил заетата сума на няколко пъти в периода до 03.06.2016 г., като с оглед револвиращия характер на заема общо ползваният заем надхвърлил значително лимита от 95 000 евро. Ищецът отнасял извършените от ответника плащания за погасяване на съществуващите към момента на плащането задължения в реда, установен в т. 4.6 от Общите условия (разноски, такси, неустойки, лихва, главница). Ищецът сочи, че ответникът изпаднал в забава по отношение на задължението си за плащане на възнаградителна лихва, а след настъпване на падежа за връщане на главницата – и по отношение на това задължение, като оспорва сочените от ответника погашения поради извършването им по различен от предвидения в договора начин (по банков път) и поради наличието на задължения по други правоотношения извън процесното (и между други лица), за погасяването на които са извършвани тези плащания. При тези факти ищецът поддържа, че към 12.10.2017 г., когато е подал заявление по чл. 417 ГПК, в негова полза по силата на процесния договор за заем са съществували следните вземания: 72 905 евро – главница; 16 404 евро – възнаградителна лихва за периода 12.11.2016 г. – 12.07.2017 г.; 24 606 евро – неустойка за забава в плащането на възнаградителната лихва за периода 12.11.2016 г. - 12.07.2017 г. (определено като процент (0,125 %) върху ползваната към момента на начисляването й главница съгласно уточнителна молба от 29.01.2019 г., л. 207, т. І); 123 евро – такса за приключване на договора. За плащането им, ведно със законна лихва и разноски, била издадена заповед по чл. 417 ГПК. След постъпило възражение срещу заповедта ищецът предявява настоящите установителни искове, като моли съда да установи съществуването на вземанията му, както и да му присъди направените в заповедното и в исковото производство разноски.
Ответникът „Т.“ ЕООД оспорва исковете при твърдението, че посоченото в заповедното производство основание на вземанията не включва Допълнително споразумение № 2 и поради това е недопустимо в настоящото производство да се претендират суми, дължими по посоченото споразумение. По същество поддържа, че задълженията по процесния договор суми са били надлежно погасявани (а част от лихвите – и предсрочно), като в полза на ищеца е платена общо сумата от 373 085,24 лв. Ответникът счита също, че уговорката за неустойка за забава на възнаградителната лихва и на главницата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорен фиксиран дневен размер без краен предел и тъй като се начислява върху едно и също забавено вземане, а наред с това е налице и надлежно обезпечение на кредитора по силата на учредена в негова полза ипотека и издаден запис на заповед. Твърди нищожност на същото основание и по отношение на уговорката за възнаградителна лихва, тъй като нейният размер не бил съобразен с краткия срок за връщане на заема. Оспорва надлежното обявяване на предсрочната изискуемост поради липса на забава (оспорването поради ненадлежно връчване е оттеглено в о.с.з. на 08.03.2019 г.), както и приложимостта на общи условия към договора. Наред с това ответникът отрича съществуването на сочените от ищеца задължения по други правоотношения, различни от процесните, за които заемодателят е отнасял извършените плащания. Счита, че със сумите, надплатени в срока на договора, следва да се погасява поетапно главницата, като възнаградителната лихва да се изчислява въз основа на намаления по този начин главничен дълг. Поради всичко изложено моли съда да отхвърли предявените искове и да му присъди разноски за вещо лице съгласно представен списък. Възразява за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът достигна до следните
правни и фактически изводи:
По допустимостта:
Основание на вземанията, за които е поискано издаване на заповед по чл. 417 ГПК, е договор за заем от 12.08.2015 г. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е посочил и едно от споразуменията, с които този договор се допълва (Допълнително споразумение № 1/26.08.2015 г.), но същевременно е изложил и фактически твърдения, които кореспондират на постигнатото с Допълнително споразумение 2/01.06.2016 г. съгласие за удължаване срока на договора (посочено е, че дължимата главница е следвало да бъде върната еднократно на падеж 12.08.2017 г., в който смисъл е изменен договорът с допълнително споразумение № 2).
От изложеното е видно, че е налице идентитет между основанието, въз основа на което са претендирани вземанията в заповедното производство, и основанието, заявено в с процесните установителни искове, и поради това възражението на ответника за частична недопустимост на производството е неоснователно. Нещо повече, дори в заявлението да беше посочен като източник на вземането единствено договорът, то не би била налице процесуална пречка с исковата молба да се допълнят и пояснят фактическите твърдения, като се посочи, че договорът е изменян в срока на неговото действие. Изискването за идентитет на основанията и петитума между заявлението и иска по чл. 422 ГПК не изключва правото на ищеца да допълни исковата молба чрез излагане на фактически твърдения относно развитието на облигационното отношение, щом запазва това отношение като основен факт от основанието на иска.
По основателността:
На 12.08.2015 г. е сключен договор № G 116-150812C133, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника заем в размер на 75 000 евро за срок от 12 месеца. За ответника договорът е подписан чрез пълномощника Х.Х.С.. Уговорено е заемополучателят да заплаща месечни вноски за възнаградителна лихва в размер на 1 875 евро, а главницата да бъде върната еднократно на 12.08.2016 г. (вж. погасителния план към договора). Постигнато е неустоечно съглашение при забава в плащането на „главницата и на вноска за лихва“ да се заплаща сумата от 93,75 евро на ден (0,125 % върху стойността на отпуснатия заем) за всеки ден на забава, както и неустойка за просрочено плащане на главницата в размер на 150 евро на ден. Договорът е сключен с револвираща клауза – съгласно т. 8.2 кредитополучателят има право по време на действие на договора да намалява или да увеличава сумата на главницата до договорения лимит. В преамбюлната част на договора е посочено, че същият се сключва при Стандартните условия за опускане на кредити на М.К.Г. ООД, които съставляват неразделна част 2 от договора. Същите са представени към заявлението по чл. 417 ГПК (л. 8 от заповедното дело) и доколкото са подписани от заемополучателя, съдът намира, че го обвързват съгласно чл. 298, ал. 1 ТЗ.
На 26.08.2015 г. е подписано Допълнително споразумение № 1, съгласно което на ответника се предоставя допълнително сума в размер на 15 000 евро за срок до 12.09.2015 г., а на 01.06.2016 г. – Допълнително споразумение № 2, съгласно което главницата на ползвания кредит е увеличена с 5 000 евро, като крайният срок на договора за всички усвоени суми е определен до 12.08.2017 г.
Съгласно основното заключение на ССчЕ в периода 13.08.2015 г. – 03.06.2016 г. ответникът е усвоил заем в общ размер от 364 315 лв., като при усвояването ищецът е удържал посочените в чл. 4 от договора, съответно в чл. 4 от допълнителните споразумения такси и възнаградителна лихва в общ размер от 19 489 лв. или общо усвоената сума възлиза на 383 804 лв. (196 235,87 евро).
При тези факти спорни между страните са следните въпроси: 1). Какъв е размерът на извършените от/за ответника погашения по процесния договор и в частност - били ли са налице и други задължения на ответника към ищеца извън процесния договор, които е следвало да бъдат погасени със сумите, платени касово, по правилото на чл. 76 ЗЗД; 2.) следва ли да се зачитат като плащания по процесния договор погашения, извършени по небанков път; 3). следва ли с извършените плащания да се погасяват задължения за възнаградителна лихва и за неустойка за забава предвид възражението за нищожност на клаузите, с които тези задължения са уговорени, поради противоречие с добрите нрави. По тези въпроси съдът намира следното:
Относно наличието на повече от едно главни задължения между страните.
Съгласно мотивите на т. 1 ТР 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, „когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора“. С аргумент от обратното – ако е налице повече от едно главно задължение и предложеното плащане не е достатъчно да погаси дълга, за който то е предназначено от длъжника, заедно с всичките му акцесорни задължения, предназначаването, направено от длъжника, не обвързва кредитора и в този случай прихващането на изпълнението следва да се извърши по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ако пък е налице само едно главно задължение и предложеното плащане не погасява дълга с неговите акцесорни задължения, погасяването се извършва по реда, предвиден в договора, а при липса на такъв – при условията на ал. 2 на чл. 76 ЗЗД.
За установяване съществуването и на други задължения на ответника към ищеца са събрани писмени доказателства, от които се установява, е на 05.01.2015 г. между „Г.Р“ ЕООД като възложител и „Т.“ ЕООД като изпълнител е сключен договор за СМР (л. 160, т. І) с приблизителна стойност от 442 877,80 лв., в която не са включени разходите по наемане и доставка на кофраж и свързаните с него допълнителни разходи. Във връзка с изпълнението на възложените работи „Т.“ ЕООД сключило на 19.05.2015 г. договор с „И.Р.“ ООД в качеството му на наемодател (л. 138, т. І), по силата на който наел строително оборудване за срок от два месеца срещу наемна цена в размер на 15 117,55 лв. месечно. По този договор като солидарен длъжник е встъпил ищецът „М.К.Г.“ ООД. Договорът е анексиран на 16.10.2015 г. с предоставяне на допълнително оборудване срещу допълнителна наемна цена. Междувременно, на 14.04.2015 г. между „М.К.Г.“ ООД като заемодател и „Г.Т.“ ЕООД като заемател е сключен договор № 16-150414С125, по силата на който заемателят получава заем в размер на 400 000 евро (л. 244, т. І). Ипотекарен длъжник по договора е П.Ц., а трето лице-залогодател – „Г.Р“ ЕООД.
На 02.03.2016 г. между „Т.“ ЕООД, „Г.Т.“ ЕООД, „Г.Р ООД“ и „М.К.Г.“ ООД е подписана спогодба (л. 316, т. ІІ) във връзка с отношенията по договора за СМР, сключен между „Г.Р“ ООД и „Т.“ ЕООД, по договора за наем на оборудване, сключен между „И.Р.“ ООД и „Т.“ ЕООД и по договора за кредит, сключен между „М.К.Г.“ ООД и „Г.Т.“ ЕООД. Със спогодбата страните са установили, че в изпълнение на договора за СМР „Т.“ ЕООД е наело оборудване по договор с „И.Р.“ ООД срещу наемна цена, която се заплаща от наемателя, но за сметка на възложителя „Г.Р“ ООД. Тъй като до момента това не било сторено, страните по спогодбата договарят задълженията на „Т.“ ЕООД по договора за наем да бъдат погасени от „М.К.Г.“ ООД, но в качеството му на кредитодател на свързаното с „Г.Р“ ООД дружество „Г.Т.“ ЕООД по договора за кредит № G116-150414С125 (а не като солидарен длъжник по договора за наем). Посочено е, че дължимата сума възлиза на 45 154,57 лв., от която 43 684,57 лв. е платима на „И.Р.“ ООД, а 1 470 лв. – на „Изотех Сервиз“ ЕООД във връзка с ремонта на отдадената под наем техника. От допълнителното заключение на ССчЕ (л. 310) се установява, че на 09.03.2016 г. „М.К.Г.“ ООД е извършило две плащания в полза на “И.Р.“ ЕООД в размер на 41 251,76 лв. и в размер на 1 470 лв. с посочено основание „по договор с Т.в полза на Г.Т. договор за кредит 125/16.04.2015 г.“ и за двете.
При тези факти съдът намира, че с плащанията, извършени от ищеца в полза на „И.Р.“ ЕООД, не е възникнало суброгационно вземане срещу ответника на основание чл. 127, ал. 3 ЗЗД. Действително, по договора за наем на оборудване ищецът има качеството на солидарен длъжник, но видно от спогодбата той не е извършил плащанията в това си качество, а в качеството си на кредитодател на Г.Т. ЕООД, което дружество пък с оглед свързаността си с Г.Р ООД погасява задължението на последния по договора за СМР да осигури средства за необходимото оборудване. Че това е така, личи не само от безспорното съдържание на спогодбата, но и от вписаното в платежните нареждания основание – „по договор за кредит в полза на Г.Т.“. Освен това следва да се отчете и обстоятелството, че ищецът е осчетоводил тези плащания като такива по договора за спогодба. В о.с.з. на 04.03.2020 г. вещото лице сочи, че „при ищеца няма счетоводни данни, съгласно които той да води вземания от ответника, различни от процесния договор.“
Поради изложеното съдът приема, че между страните не са съществували други облигационни отношения, по които да са били налице изискуеми задължения освен тези по процесния договор и поради това правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е неприложимо. Дори обаче да се приеме, че е съществувало суброгационното вземане, и плащанията от ответника не са били предназначени да погасят дълга, посочен от него, то по правилото на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД с тях следва да се погаси по-обременителното задължение, каквото съставлява вземането по процесния договор като лихвоносно.
Относно размера на плащанията, извършени по процесния
договор.
Следва да се установи какъв е размерът на плащанията, извършени по процесния дълг, и ако те са недостатъчни, изпълнението да бъде прихванато по предвидения в договора ред, а ако няма такъв – по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
От основното заключение на ССчЕ се установява, че по банковата сметка на ищеца са постъпили плащания от ответника и две физически лица за погасяване на задълженията по договора в общ размер от 306 966,99 лв., като тази сума счетоводно ищецът е отнесъл в погашение на главница (241 214,43 лв.), възнаградителна лихва (43 270,27 лв.), неустойка (22 002,29 лв.) и такса за промяна на условията по допълнително споразумение № 2 (480 лв.). Представени са и разписки, издадени в периода 14.09.2015 г. – 10.07.2016 г., за общата сума от 50 537 лв. (таблица 4 на основното заключение, л. 224, т. І), като ответникът поддържа твърдението, че плащанията са извършени в погашение на задължения по процесния договор, а ищецът – че те касаят други облигационни отношения, включително между трети лица.
В по-голямата част от разписките е посочено основание за плащане „лихва“: за 8 800 лв., платена на 12.11.2015 г. с основание „лихва по договор за кредит“ и платец „Т.“ ЕООД; за 6 370 лв., платена на 13.01.2016 г. с основание „лихва по договор“ и платец „Т.“ ЕООД; за 3 360 лв., платена на 12.03.2016 г. с основание „лихва по договор за месец март 2016 г.“ и платец „Т.“ ЕООД; за 2 240 лв., платена на 28.03.2016 г. с основание „лихва Маршал по договор“ и платец „Т.“ ЕООД; за 8 000 лв., платена на 27.05.2016 г. с основание „лихва по договор за кредит“ и платец „Т.“ ЕООД; за 3 127 лв., платена на 30.05.2016 г. с основание „лихва по договор“ и платец „Т.“ ЕООД.
Издадени са и разписка за сумата от 8000 лв., платена на 14.09.2015 г. без посочено основание, и за сумата от 800 лв., платена на 16.09.2015 г. с основание „лихва по договор“. В тях не е посочен платец, а получател е управляващият ищеца Д.Д.Въпреки непълната индивидуализация съдът приема, че и тези плащания са с платец ответникът, тъй като той е в държане на разписките, които ги удостоверяват. От друга страна не се твърди, нито се доказва между „Т.“ ЕООД и Д.в лично качество или в качеството му на представляващ друг субект, различен от ищеца, да са съществували облигационни отношения (вкл. такива, по които би се дължала лихва), поради което съдът приема, че получател на сумите и по разписките от 14.09.2015 г. и 16.09.2015 г. е представляваното от Д.дружество „М.К.Г.“ ООД. Действително, на 03.09.2010 г. между В.П.Д.и Д.В.Д.е сключен договор за поръчка (л. 276, т. І), по силата на който Д.възлага на Д.да извършва фактически и правни действия по осъществяване на финансови консултации и съдействие при събиране на вземания от трети лица - заемополучатели. От представените доказателства се установява обаче, че Д.е кредитор единствено на Х.С. по договор за заем от 21.03.2015 г. за сумата от 30 000 евро и срок до 21.04.2015 г. (л. 149, т. І). Следователно не може да се приеме, че издадената и получена от „Т.“ ЕООД разписка от 14.09.2015 г. удостоверява плащане по договор, по който Д.действа по поръчка на трети субект, вкл. на Д., а насрещната задължена страна е физическото лице Х.С..
Сходни мотиви следва да се изложат и по отношение на плащането в размер от 550 лв., извършено с разписка от 07.06.2016 г. Вписаното в него основание е „лихва по договор за кредит“, като платец е посочен Х.Х.С., а като получател Д.В.Д.. На първо място, не се установяват облигационни отношения между Х.С.и Д., нито между С.и лице, по чиято поръчка или представителство действа Д.. Както беше посочено, Д.действа по поръчка на Д., но той е кредитор на Х.С., а не на Х.С.. Няма никакви данни и в подкрепа на изложеното от ищеца в молбата от 11.03.2019 г. твърдение, че Х.С.е действал като пълномощник на баща си Х.С. и като такъв е извършил плащане на неговото задължение по договора за заем, сключен с Д.. Същевременно Х.С.е лицето, подписало като пълномощник процесния договор, а и при плащането е обозначил облигационното отношение като „кредит“, а не „заем“, което в съвкупност с гореизложения анализ сочи, че и това плащане следва да се отнесе към процесния договор.
Спорно е плащането в размер на 9 290 лв., извършено на 10.07.2016 г. с платец П.Ц. и с посочено основание „в полза на Т.ООД по договор за строителство и договор за кредит“ (л. 122, т. І). В молба от 11.03.2019 г. ищецът сочи, че с посоченото плащане Ц.в качеството си на ипотекарен длъжник по договора за кредит, сключен между „М.К.Г.“ ООД и „Г.Т.“ ЕООД на 14.05.2015 г., е извършил погашение по този договор. Същевременно обаче вписаното в разписката основание сочи, че то се извършва в полза на „Т.“ ЕООД, което означава, че следва да е предназначено да погаси негово задължение. Нещо повече, ищецът не доказа да е осчетоводил сумата от 9 290 лв. като платена по договора за кредит, по който Ц.е ипотекарен длъжник, нито доказа каквото и да е нейно осчетоводяване (вж. разяснения на вещото лице в о.с.з. на 08.03.2019 г.). Ето защо недоказано се явява твърдението му, че Ц.е погасявал дълг по друго, различно от процесното, облигационно отношение.
Тъй като, както беше посочено, между „М.К.Г.“ ООД и „Т.“ ЕООД няма друго облигационно отношение, основано на договор за заем или на друг договор, по който насрещната престация да се окачестви като „лихва“, съдът приема, че с всички горепосочени плащания длъжникът е погасил задължения именно по процесния заем. Счетоводното им отнасяне от ищеца към други задължения, извън процесното, не отговаря на действителните отношения между страните и поради това не следва да бъде зачетено.
Неоснователно е и възражението на ищеца, че погасителен ефект съгласно договора могат да имат само плащанията, извършени по банков път. На първо място, от уговореното в договора не може да се направи извод за изключителност на посочения в чл. 3 начин на плащане – разпоредбата има по-скоро за цел да укаже банковите сметки, по които да се нареди плащането, ако то се извършва по банков път. На следващо място, няма пречка договорът, дори когато страните са предвидили писмена форма за неговото изменение, да бъде изменен и конклудентно, щом е налице обща воля за това. В настоящия случай ищецът е приемал плащания на каса, като е издавал РКО, за които съдът прие, че се отнасят до процесния договор. Следователно страните в общо съгласие са извършвали и приемали като плащане с погасителен ефект и небанковото. Не на последно място, дори в договора да е уговорено изрично плащане само по банков път, неизпълнението на това задължение не би довело до липса на погасителен ефект, а единствено до отговорност за вреди, ако такива са претърпени в причинна връзка с него, но това е въпрос, неотносим към настоящото дело. Приемането на обратното би противоречало както на добрите нрави, така и на разпоредбите на чл. 63, чл. 65 и чл. 66 ЗЗД, съгласно които всяка от страните не трябва да пречи на другата да изпълнява своите задължения и правото да не се приеме престация възниква само при престиране на нещо различно от дължимото или на по-малко от дължимото, но не и когато паричното задължение е престирано по различен от уговорения в договора начин.
Относно подлежащите на погасяване задължения по процесния договор.
Следва да се отговори на въпроса в погашение на кои валидно възникнали по договора задължения е следвало да се отнесат сумите, платени по банков път и чрез представените РКО. Ответникът е направил възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на уговорката за възнаградителна лихва, както и на тази за неустойка за забава. По тези възражения съдът намира следното:
Възнаградителната лихва е цената на предоставеното ползване на паричните средства, предмет на договора за наем. Следователно тя е насрещната престация, която дължи заемателят. Обичайно двете престации по двустранния договор са еквивалентни, а когато тази еквивалентност е нарушена, това може да се дължи на субективни фактори (обективно нееквивалентните престации се приемат от страните за равнозначни по субективни причини, относими само към конкретното облигационно отношение). Възможно е обаче страните да договорят обективно и субективно нееквивалентни престации. В този случай, за да е налице нарушение на добрите нрави като основание за нищожност на договореното, е необходимо нееквивалентността да е значителна, екзорбитантна, и да не е обусловена от възможни икономически и пазарни механизми. В настоящия случай такава нееквивалентност не се установява. Уговорена е лихва в размер на 2,5 % върху усвоената сума на месечна база, като видно от данните, представени в допълнителното заключение на ССчЕ, този размер не се е различавал значително от размера на лихвата, при който са се предоставяли банкови и междуфирмени заеми за процесния период. Независимо че данните не са отнесени към кредит с процесните спецификации за срочност и обезпеченост, не може да се заключи, че е налице значителна разлика от пазарната цена, срещу която в процесния период се е предоставяло ползването на парични средства, за да бъде формиран извод за нищожност на уговорката.
С клаузата на чл. 9.1 от договора страните са постигнали неустоечно съглашение, което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при забавено плащане на главницата и на вноска за лихва. Това е и целта на неустойката – да мотивира към добросъвестно изпълнение, вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с нейния размер. Тази цел се постига обаче, само когато санкцията за длъжника е съотнесена към забавената част от задължението. В настоящия случай страните са уговорили размерът на тази неустойка да се определи като процент от ползваната сума на отпуснатия кредит (0,125 % на ден). С уточнителна молба от 29.01.2019 г. (л. 207, т. І) ищецът е посочил, че „базата, върху която се претендира неустойката за забава на договорната лихва, е ползваната към момента на начисляването й главница“ (в този смисъл е и изявлението на процесуалния представителна ищеца в о.с.з. на 04.03.2020 г. – „съгласно договора неустойката за забава се начислява върху стойността на целия ползван кредит, като в тази стойност се включва и главница, която е изискуема към съответната дата“, л. 370, стр. 2, т. ІІ). Този начин на уговаряне на размера на неустойката променя характера на задължението от неустоечно в източник на неоснователното обогатяване, тъй като на практика за забавеното плащане на една месечна вноска от лихвата се начислява неустойка забава върху сума, която не е падежирала, не е забавена и е в значително по-голям размер от размера на забавената вноска за лихва. Поради това съдът счита, че клаузата на чл. 9.1 в частта относно уговорената неустойка за забава на възнаградителна лихва, е нищожна – уговорената с нея неустойка излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция и не е обвързана от забавата, тъй като се начислява върху задължения, които не са забавени. Наред с това следва да се отчете и наличието на други обезпечения – това е един от критериите за установяване валидността на неустоечната клауза от гледна точка на съответствието й с добрите нрави, изведен в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В настоящия случай задължението е обезпечено както чрез вещно обезпечение, така и чрез ценна книга (чл. 10.1). Видно е следователно, че кредиторът е обезпечен по начин, че да бъде съкратен периодът на неизпълнение чрез своевременно реализиране на обезпечителните права.
Не следва да се начислява и „такса за приключване на кредита“. Съгласно чл. 4.6. от Общите условия (л. 13 от заповедното дело), за „юридическо обслужване за приключване на кредита и изготвяне на искане за заличаване на учредените в полза на кредитора обезпечения“ се дължи такса в размер на 240 лв. Тази уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като е източник на неоснователно обогатяване – нейната дължимост не е обусловена от никаква насрещна престация, дължима от получателя на таксата, нито има яснота какви разходи извършва кредитодателят за „юридическо приключване“ на договора. Не може да се приеме като насрещна престация даването на съгласие за заличаване на ипотеката, тъй като това задължение следва от закона, щом обезпеченият дълг е изцяло погасен. Същевременно съгласно чл. 4.7. от Общите условия разходите по заличаване на ипотеката са за сметка на кредитополучателя (и съответно се начисляват отделно от вземането по чл. 4.6.), поради което не може да се приеме, че таксата за приключване е дължима във връзка с покриване на разходите за нотариално заверяване на съгласието съгласно чл. 179 ЗЗД. Дори обаче да се приеме, че тази уговорка не противоречи на добрите нрави, то към настоящия момент вземането за „такса за приключване“ не се явява и възникнало, тъй като нито договорът е „приключен“ (налице са непогасени задължения), нито е изготвено или заверено искане за заличаване на ипотеката.
При изложените правни изводи съдът счита, че исковете за установяване съществуването на задължение за неустойка и за такса за приключване следва да бъдат отхвърлени.
Относно размера на валидно възникналите и непогасени към момента на
устните състезания задължения.
Размерът на задълженията за главница и възнаградителна лихва следва да бъдат определени като се вземат предвид размерът на усвоения кредит, определен на база преведените по сметката на заемателя суми плюс стойността на сумите, удържани преди превода на основание чл. 4 (такси) и чл. 6 (две вноски от възнаградителната лихва) от договора, както и таксите, удържани при усвояване на сумите по допълнително споразумение № 1 и № 2; срокът за погасяване съгласно измененията по допълнителни споразумения № 1 и № 2; всички извършени по банков път погашения, както и плащанията по РКО, посочени в Таблица 4 на основното заключение на ССчЕ, като погашенията се отнесат към задълженията за договорна лихва и такси по договора (извън прихванатите при усвояването) и се запазят погашенията на главницата, извършени револвиращо съгласно Таблица 3 от основното заключение; размерът на възнаградителната лихва се определи на база договорения лихвен процент върху стойността на реално усвоения към съответния момент размер на главницата, за която цел се отчетат погашенията и усвояванията на главницата, извършени револвиращо съгласно колона 2 и 3 на Таблица 3 от основното заключение на ССчЕ, а в случай на забавено плащане на задължение за вноска за възнаградителна лихва да не се начислява неустойка за забава по чл. 9.1 от договора, тъй като съдът достигна до извод за нищожност на тази клауза.
Именно при съобразяване на тези правни условия е изготвена задача № 3 от допълнителното заключение на ССчЕ вх. № 69391/14.07.2020 г. (л. 392, т. ІІ), отговорът на която е обективиран в Приложение 2 от него. От това заключение е видно, че плащанията, извършвани от ответника, са били достатъчни да погасят изискуемите задължения за такси и възнаградителна лихва към момента на тяхното извършване, като е налице и надплащане в общ размер от 48 076,78 лв. (в о.с.з. на 27.07.2020 г. вещото лице е посочило, че при изчислението, дадено в Приложение 2, е допуснало грешка, като е пропуснало да добави две плащания – в размер на 6 967 лв., извършено на 13.07.2016 г., и 14 134,73 лв., представляващо част от плащане, извършено на 13.10.2016 г., като след тяхното добавяне към посочената в приложението надплатена разлика от 26 975,05 лв. общо надплатената сума възлиза на 48 076,78 лв.).
Към тази сума следва да се добави и сумата от 240,57 лв., тъй като тази сума е отчетена от вещото лице като прихваната такса за приключване на договора, чиято дължимост съдът отрече. Ето защо общата стойност на надплатената от ответника сума спрямо изискуемите към момента на плащането задължения възлиза на 48 317,35 лв.
От Приложение 2 е видно, че при този начин на изчисление вземанията за възнаградителна лихва и такси са погасени, а е налице задължение на главница в размер на 72 904,60 евро с левова равностойност 142 589,01 лв. Именно в погашение на тази главница следва да се отнесе надплатената от ответника сума в размер на 48 317,35 лв. В резултат от това левовата равностойност на дължимата главница възлиза на 94 271,66 лв. Възражението на ответника, че с надплатената сума е следвало да се погасява главницата към момента на надплащането, което от своя страна да доведе до по-малък размер на погасената възнаградителна лихва и по-голям краен размер на надплатената сума, е неоснователно. На първо място, съгласно договора и допълнителните споразумения, задължението за главница се погасява еднократно, а не на месечни вноски, поради което към датата на извършване на плащанията не е било налице изискуемо задължение за главница, което да бъде погасявано с надплатената сума. На второ място, договорът е сключен като револвиращ и ответникът е могъл да погасява и усвоява главница в срока на договора, но за да се приеме, че такова действие е извършено, следва да е налице изрична воля – съгласно чл. 8.4. от договора, за всяко намаляване на сумата на главницата страните подписват двустранен протокол по образец. В настоящия случай ответникът не е волеизявявал, че с надплатенатат сума желае да погасява предсрочно главницата, нито страните са обективирали съгласие за това (напротив, по-голямата част от плащанията са основание „лихва“). Ето защо правно невъзможно е със сумата, явяваща се според настоящия състав надплатена, да се погасява неизискуема главница, щом не е било налице волеизявление в тази насока към момента на надплащането. Поради това надплатената сума следва да се отнесе към главицата едва след настъпване на нейната изискуемост съгласно договора.
Поради изложеното единствено основателен, но частично, се явява искът за главница. Както беше посочено, дължимата към настоящия момент главница е в размер на 94 271,66 лв. Съгласно договора, заемът е уговорен в евро, усвоим е в лева, но за валутата на погасяването страните на са предвидили нещо изрично. Като банкова сметка ***, поради което съдът счита, че задължението за връщане на заетата сума е възникнало и съществува и в първоначално уговорената валута – евро, както се претендира и от ищеца.
Дължимата главница в евро, изчислена съгласно чл. 1 от договора по фиксинга на БНБ, възлиза на 48 200,33 евро, до която сума следва да бъде уважен искът и отхвърлен за разликата до 72 905 евро.
По разноските:
Съобразно изхода от делото на ищеца следва да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 1 948,91 лв. и разноски за исковото производство в размер на 6 555,97 лв. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно предвид броя на проведените заседания и извършените процесуални действия по доказване, а също и с оглед минималния размер на това възнаграждение, определен по реда на Наредба 1/2004 г., който не се надвишава дори двукратно от претендирания.
На ответника следва да се присъдят разноски за вещо лице съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 548,47 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Т. ЕООД, ЕИК *******, дължи на М.К.Г. ООД, ЕИК *******, на основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД сумата от 48 200,33 евро, представляваща непогасена главница по
договор за заем № G116-15082С133/12.08.2015
г., ведно със законната лихва от 12.10.2017
г. до погасяването, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница до пълния предявен размер от 72 905 евро, както и
исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал. 2 и чл. 92 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за
възнаградителна лихва в размер на 16 404 евро за периода 12.11.2016 г. –
12.07.2017 г., вземане за неустойка за забава в плащането на възнаградителната
лихва в размер на 24 606 евро за периода 12.11.2016 г. – 12.07.2017 г. и вземане
за такса за юридическо приключване на договора в размер на 123 евро.
ОСЪЖДА Т. ЕООД, ЕИК *******, да заплати на М.К.Г. ООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 948,91 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 6 555,97 лв. - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА М.К.Г. ООД, ЕИК *******, да заплати на Т. ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 548,47
лв. разноски за настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: