Р Е Ш Е Н И Е № 56
гр.Бургас, 31.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А :
БУРГАСКИ АПЕРАТИВЕН СЪД, гражданско отделение,
в публично заседание на…трети юли……….. ………….. ….…………………………….
през две хиляди и деветнадесета година в състав :
Председател: Румяна Манкова
Членове: Мария Тончева
Албена Зъбова
при секретаря …Пенка Шивачева……. ……….……………….……..и в присъствието на
прокурора ……………………....………..………….…… , като разгледа докладваното от
съдията………...……………….…Р. Манкова………………в.гр.д. № 181 по описа
за 2019 год. и за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на Ю. Г. М. и малолетната Т. Ю. М. , действаща чрез своята майка и законна представителка Д. Т. М. , чрез адв. К. , против решение № 5/11.02.2019 г. по гр.дело № 148/2018 г. на Я. окръжен съд, с което, на основание чл.135 ЗЗД, е обявен за недействителен спрямо ищеца „У“ А. , гр. С. сключеният между ответниците договор за дарение на недвижим имот.
Иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен. Според въззивниците, решението страда от съществени процесуални нарушения, поради което са направени доказателствени искания, оставени без уважение от настоящата инстанция с определение №216 от 04.06.2019г. На следващо място се твърди неправилно прилагане на материалния закон при тълкуване на волята на страните, предвид прилагането от решаващия съд на общата разпоредба на чл.133 ЗЗД и неотчитане на специалната правна уредба на банковото кредитиране, според която предоставеното обезпечение служи за обезпечаване погасяването на всички вземания на кредитора. От значение за спора се изтъква липсата на решение на орган на банката за сключване на процесните договори. Като неправилен се сочи изводът в обжалваното решение за наличие на знание у въззивника за увреждането, без да бъде изследвана конкретната фактическа обстановка. Оспорва се приетото от съда, че предвид чл.172 ГПК, показанията на св. М. са заинтересовани, като не е направена преценка на показанията с оглед всички други данни по делото. Възразява се и по изводите в решението, относно несеквестируемостта на дарения недвижим имот, предвид учреденото преди процесните договори право на ползване. В заключение е заявено наличието на необсъдени възражения на въззивниците и немотивираност на атакуваното решение, като развитите в тази връзка съображения сочат на основната теза на въззивниците, че в случая кредитополучателят не отговаря с цялото си имущество, а само с поисканото и дадено по кредитите обезпечение.
Отговор на въззивната жалба е подаден от въззиваемия ищец „У“ А. , чрез адв. Х. . Намира жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Оспорени са твърденията за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения. Относно прилагането на разпоредбата на чл.133 ЗЗД и презумпцията за знание за увреждане се сочи, че решението е съобразено с практиката на ВКС. Твърденията за необходимост от прилагане на разпоредбата на чл.161 ГПК и приемане за доказано дерогирането на чл.133 ЗЗД са определени като неоснователни, тъй като ищецът не е отказал да представи исканите писмени доказателства, а е посочил липсата на такива. Досежно сочените от въззивника общи условия по договорите за кредит е заявено, че те не могат да се интерпретират като доказателства за наличие на писмени разрешения за предоставяне на кредити. Изтъква се и липсата на доказателства за договореност между страните за дерогиране на чл.133 ЗЗД. Наведени са доводи за несъстоятелност на оплакванията във въззивната жалба, досежно липсата на знание у ответника за увреждане на кредитора и досежно несеквестируемост на недвижимия имот, предмет на атакуваната сделка.
Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирани страни против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, след съвкупната преценка на наведените от страните доводи, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:
С обжалваното решение е обявен за относително недействителен по отношение на „У” А. , гр. С. договорът за дарение на недвижим имот от 04.06.2013г., сключен с нот. акт №194, том II, рег. №2713, н.д. №172/2013г. на нотариус С. С. , рег. №454 на НК, с който Ю. М. е дарил на малолетната си дъщеря Г. М. недвижим имот –жилище в гр. Я., ул. „Д“ бл.* вх. *, ет.* ап*, с идентификатор 87374.537.29.1.55 по КК на гр. Я., със застроена площ от 69,75 кв.м., ведно с прилежащото таванско помещение №8, като в полза на банката са присъдени съдебни разноски в размер на 2 105,62 лв. Решаващият съд е приел, че са изпълнени елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 и 2 ЗЗД, като с процесното дарение ответникът М. е увредил ищцовата банка-кредитор, като е знаел за своя дълг и е съзнавал увреждането на кредитора от извършеното дарение.
Така постановеното решение, преценено служебно, съобразно изискванията на чл.269 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо, като произнесено от законен състав на компетентния съд по надлежно предявен иск и редовно развило се допустимо исково производство.
Исковата претенция е за относителна недействителност на действия на длъжник и има правното си основание в чл.135, ал.1 ЗЗД.
Съгласно посочения текст, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. При възмездни действия, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането, като знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Фактическият състав на цитираната разпоредба изисква на първо място изясняване качеството на кредитор на въззиваемата банка по отношение на въззивника Ю. М. В тази насока, в отговора на исковата молба въззивниците-ответници не са оспорили наличието на три договора за кредит, по които въззиваемата банка – ищец е кредитор, а Ю. М. – длъжник, а именно: договор за банков ипотечен кредит на физически лице №8 от 11.02.2010г. за сумата от 60 000 евро, договор за банков потребителски кредит на физическо лице №10 от 17.02.2010г. за сумата от 10 000 евро и договор за банков кредит за оборотни средства №157 от 17.06.2009г. за сумата от 100 000 лв. Получените кредити не са върнати в договорения срок, като задълженията на Ю. М. и на солидарните длъжници Д. М. и „Х“ ЕА. , гр. С., представлявано от Ю. М. , по изп. д. №306/2014г. на ЧСИ С. Х. възлизат общо на сумата от 297 370 лв. и то след извършена публична продан на даден в обезпечение недвижим имот и направено разпределение на постъпилата от продажбата сума.
При горните безспорни фактически обстоятелства, въззиваемата банка се явява кредитор по отношение на въззивника Ю. М. Последният е длъжник спрямо банката по договори за банкови кредити. В тази насока и липсва оспорване, както в отговора на исковата молба, така и във въззивното производство.
Заявеното във въззивната жалба обстоятелство, че липсва решение на орган на банката за сключване на процесните три договора за банков кредит, не е развито в твърдение за недействителност на договорите и липса на задължения на Ю. М. по кредитите. Но дори и да беше формулирано такова възражение, същото би било несъстоятелно. Предмет на П. иск е само потестативното право на относителна недействителност на атакуваната сделка. В производството по този иск е недопустимо да се разглеждат правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Съдът може да приеме, че вземането не съществува само, ако е отречено с влязло в сила решение.вреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор. Ако това негово качество в последствие отпадне, поради това, че вземането не съществува, непротивопоставимостта губи смисъла си /р. №122 от 14.03.2011г. по гр.д. №1028/2010г. на ВКС, ІV г.о. /.
За пълнота следва да се отбележи, че предвиденото в Общите условия по процесните договори за кредит обстоятелство, че банката подписва договора за кредит на основание взето решение за предоставяне на кредит, като уведомява кредитополучателя за решението, което има срок на валидност от 3 месеца, не сочи на изискване за самостоятелно в писмена форма решение на банката за отпускане на съответния кредит, взето преди подписване на договора. Видно от представените от въззиваемия ищец пълномощни, подписалите договорите за кредит с въззивника трима служители на банката, Е. Г. , М. Ф. и И. Х. , са били надлежно упълномощени да представляват банката при подписване всички документи във връзка с дейността на дружеството. Следователно, въпросните лица са имали правомощия да вземат решение за отпускане на кредити и да материализират това решение с подписване на договори за кредит от името на банката.
Неоснователно е и възражението на въззивника за неприложимост в случая на чл.133 ЗЗД и отговорност, в качеството му на длъжник към банката, само в рамките на договорените обезпечения чрез ипотека и възбрана. Съгласно посочения тест, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Касае се за императивна, а не диспозитивна правна норма, която въвежда принципно правило в облигационните отношения и не предвижда възможност правните субекти да избират варианти при договаряне. Освен това, по делото не се установява страните по кредитните сделки да са се договорили, че отговорността на длъжника при неизпълнение ще бъде само до размера на съответното обезпечение, при изключване правилото на чл.133 ЗЗД. Това, че те са се съгласили договореното обезпечение да служи за обезпечаване на всички вземания на кредитора по договора, до окончателното им изплащане, включително разноските по принудителното събиране на кредита, означава, че банката може да насочи принудително изпълнение върху дадените обезпечения за всяко нейно вземане, възникнало във връзка с договора за кредит. Въпросната клауза категорично не сочи на договорна забрана за кредитора да се удовлетвори и от друго имущество на длъжника, ако даденото обезпечение не покрие дълга. Дори и да не е поискано допълнително обезпечение на кредитните задължения, законът в чл.133 ЗЗД дава възможност на кредитора да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника.
Вторият елемент от фактическия състав на П. иск, който следва да бъде установен, е извършването на действия, с които длъжникът уврежда кредитора.вреждане е налице, когато длъжникът с правните си действия е увеличил платежната си неспособност. Това може да стане с действия, които намаляват имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори. В резултат на такива действия, кредиторите са увредени. Именно такова действие се установява в разглеждания спор. Длъжникът Ю. М. , с извършеното след възникване на задълженията по договорите за банков кредит дарение на недвижим имот в полза на дъщеря си, която сделка е изповядана с нот. акт №197 от 04.06.2013г., е намалил имуществото си. По този начин интересите на банката-кредитор са увредени, поради намаляване патримониума на длъжника и ограничаване на възможността ѝ да събере вземанията си.
Неоснователен е и доводът на въззивника за липса на увреждане, поради несеквестируемост на дарения имот, който е единствено жилище. Предвид обстоятелството, че Ю. М. се е разпоредил със собственото си жилище и е прехвърлил същото на трето лице, несеквестируемостта е отпаднала, тъй като длъжникът сам се е лишил от имота и следователно, същият не е счел за необходимо неговото запазване за себе си. В тази насока е налице трайна съдебна практика.
Без значение за спора е и съществуващото право на ползване върху дарения имот в полза на свидетелката Д. . Тази вещна тежест не прави имота негоден за удовлетворяване вземането на банката-кредитор. В Общите условия по процесните договори за кредит, липсата на обремененост с вещно право на ползване е предвидена за имотите, предоставени за обезпечение на кредита. Имотът по атакуваната сделка за дарение не е договорен като обезпечаващ вземанията на кредитора. Същият, като част от имуществото на длъжника, служи за общо обезпечение на неговите кредиторе по силата на чл.133 ЗЗД.
На последно място, текстът на чл.135, ал.1 ЗЗД изисква наличието и на субективен елемент за успешното провеждане на П. иск. Необходимо е знание за увреждането, т.е. длъжникът да е знаел при извършване на атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си. Не е нужно намерение /цел/ да се вреди. Законът изисква само длъжникът да съзнава увреждането, като увеличава неплатежоспособността си във вреда на кредиторите. В разглеждания казус това знание е налице. Въззивникът Ю. М. не оспорва знанието си за поетите от него задължения по договорите за кредит, като несъмнено е съзнавал, че с извършваното дарение намалява своето имущество и по този начин ограничава евентуалната възможност за удовлетворяване на банката-кредитор. Заявеното от свидетелката Д. , майка на въззивника М. , че процесното дарение било направено, защото тя помолила сина си за това, тъй като внучката ѝ Т. била първото момиченце в рода, все се раждали момчета, не опровергава наличието на знание у длъжника за увреждащия характер на извършената от него сделка. На първо място, показанията на свидетелката, ценени при условията на чл.172 ГПК, не се подкрепят от други данни по делото. Освен това, те сочат на целта да се надари роденото в семейството момиченце, което е без значение за увреждащия характер на сделката и неговото съзнаване от страна на длъжника, при знанието му за дълга.
При атакувана с иска по чл.135 ЗЗД безвъзмездна сделка, каквато е процесното дарение, субективният елемент „знание за увреждането” не е необходим за приобретателя. Затова, за него не подлежи на разглеждане субективният елемент от фактическия състав на П. иск.
При изложените съображения, следва изводът, че в случая са налице основанията на чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност по отношение на въззиваемия ищец на извършеното между въззивниците ищци Ю. М. и неговата дъщеря Т. М. дарение. По делото е установено наличието на вземане на банката-кредитор по отношение на длъжника М. , това вземане предхожда извършеното дарение и последното уврежда кредитора, като не е оборена презумпцията за знание на длъжника-прехвърлител по сделката за увреждането.
Като е стигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което е обосновано от доказателствата по делото и е съобразено с приложимия закон. В обжалвания съдебен акт са изложени обстойни и подробни мотиви, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и към които въззивният съд препраща на основание чл.272 ГПК.
При горните мотиви, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, в едно с последиците по закон.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5 от 11.02.2019г., постановено по гр.д. № 148/2018г. на Я. окръжен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.