Съдия докладчик: Сона Гарабедян
Производството е образувано по искова молба, подадена от И. Д. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. Ч., област С., ул. „....“ № .... против "...." ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. ....” № ...., ет. ...., с която са предявени обективно съединени при
условията на евентуалност установителни искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП; чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1
от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК; чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по Договор за паричен заем Кредирект №
525674/17.05.2021 г., сключен със „....“ ООД, съгласно чл. 3 от който трябвало да върне
сумата по кредита в размер на 700.82 лева, при получена сума 500.00 лева, при ГПР 48.05 %
и годишен лихвен процент - 40.05 %, при срок на кредита от 18 вноски.
Съгласно чл. 6.2 от Договора ищецът трябвало да заплати неустойка в размер на 1009.18
лева, разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото задължение по договора за кредит
възлизало в размерна 1710 лева.
Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6.2 от Договора е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21 ал. 1 от ЗПК.
Твърди, че клаузата за неустойка по чл. 6.2 от Договора е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се
претендира въз основа на нея в размер на 1009.18 лева е в размер на 200% от сумата на
отпуснатия кредит. Навежда, че по този начин се нарушава принципът за добросъвестност и
справедливост. Поддържа, че клаузата е неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока.
Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Излага още, че клаузата по чл. 6.2 от Договора, според които се дължи неустойка при
неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се
намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Сочи, че подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията, като неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Позовава се на т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. дело №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл. 6.2 от Договора в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Неустойката по
съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.
Счита че клаузата по чл. 6.2 от Договора е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Посочва, че същата не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП.
Позовава се на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Навежда още, че с предвиждането на такива разходи, посочени в чл. 6.2 от Договора се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като посочва, че събирането на такива
1
разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите. Позовава се на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Със заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК с уговорката на чл. 6.2 от Договора, се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване
на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се
калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради
невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП.
Предвид гореизложеното, моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл. 6.2 от Договор
за паричен заем Кредирект № 525674/17.05.2021 г., сключен между страните, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 1009.18 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК., вр. с чл. 21 ал.1 от ЗПК. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в които
заявява, че признава за основателен предявения иск и на основание чл. 237 от ГПК моли
съда да постанови решение при признание на иска. Заявява, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор.
Следвало да се вземе предвид, че прогласяване нищожността на неустоечната клауза не
обосновава нищожност на целите договори за кредит на основание чл. 22 от ЗПК.
Моли на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК в тежест на „....“ ООД да не бъдат възлагани
разноски, тъй като с поведението си ответното дружество не е дало повод за завеждане на
делото. Това било така, тъй като заплащането на посочената неустойка не е било
претендирано от ищеца. Твърди, че „....“ ООД не е изпращало покани, уведомления или
други съобщения, с които се изисква заплащането на договорената неустойка. Посочва, че
ищецът не е заплатил сумата за неустойка по процесния договор за кредит.
Предвид гореизложеното, моли да бъде постановено решение при признание на иска, като
по отношение на разноските се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Прави
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира
писмено становище с вх. № 458/14.02.2023 г., чрез процесуалния си представител, в което
заявява, че поддържа изцяло исковата молба. Претендира разноски. Представя списък на
разноските и договор за правна защита и съдействие. Изразява становище по съществото на
спора. Ответникът, редовно призован, не изпраща представител или упълномощено лице.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е представено заверено копие от Договор за паричен заем Кредирект №
525674/17.05.2021 г., сключен между „....“ ООД /заемодател/ и И.Д.Б. /заемател/, въз основа
на който на ищеца е бил предоставен паричен заем в размер на 500 лева. Дължимата от
заемателя сума по договора е в общ размер на 1710.00 лева, от които 500 лева - главница,
200.82 лева - лихва и 1009.18 лева - неустойка, която сума е следвало да бъде погасена на 18
месечни вноски в срок до 17.11.2022 г. /падеж на последната погасителна вноска/.
Годишният процент на разходите е 48.05%, а фиксираният годишен лихвен процент -
40.05.%.
Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
2
усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящо
на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция /поне
едно от изброените/. В чл. 6.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на чл. 6.1,
Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1009.18 лева, която се начислява
автоматично от Заемодателя, като с подписването на договора за заем Заемателят се счита за
уведомен за нейното начисляване, като начислената неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. Именно клаузата по чл. 6.2 от процесния
Договор е предмет на предявените искове, като ищецът твърди, а ответника в отговора на
исковата молба е признал, че цитираната по - горе неустоечна клауза е нищожна. Съдът не е
обявил, че ще се произнесе с решение при признание на иска, тъй като искане от ищеца в
този смисъл не е направено.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „....“ ООД представлява
финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съобразно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на закона или
го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида
на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС, II т.о./. В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в чл. 33, ал. 1 от ОУ условия /чл.
6.1 от договора/, като при неизпълнение е предвидена неустойка във фиксиран размер от
1009.18 лeвa /чл. 6.2. от договора/, който надвишава повече от два пъти размера на заемната
сума. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
3
подлежаща на връщане сума, което води до нарушаване на принципа за справедливост.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се
прилагат правилата на чл. 143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с
ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени
по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 6.2 от договора за паричен заем, според която
се дължи неустойка в размер на 1009.18 лева при неизпълнение на задължението по чл. 6.1
за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение
чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като, ако не стори това, дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му, да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Както вече се посочи по - горе
според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезщетява вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този
закон, е нищожна.
4
Процесният договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, в който се съдържат разпоредби от императивен порядък, които служебно следва да
бъдат съобразени от съда.
Гореизложеното налага извод, че предвидената клауза за неустойка в размер на 1009.18 лева
е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като размерът й е
необосновано висок /в този смисъл и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на
КЗП проведено на 05.11.2015 г./, поради което се явява нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП.
По тези съображения визираната по - горе клауза на договора е нищожна и доколкото
основанията за нищожност са конкурентни и най-тежкият порок от тях е противоречието на
клаузата за неустойка от процесния договор със закона, то съдът намира, че тази клауза е
нищожна именно на това основание.
Ето защо искът е основателен и следва да се уважи, като се признае, че клаузата за
неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП, вр. чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, като противоречаща на закона.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора на ищеца следва да се присъдят направените в
производството пред настоящата инстанция разноски. Искането е своевременно направено и
е представен списък на разноските, съобразно който се претендират такива за държавна
такса в размер на 50 лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Претендира се и заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв за оказаната на ищеца безплатна правна помощ от упълномощения адвокат Д.М..
Искането следва да бъде уважено, тъй като в договора за правна защита и съдействие от
07.12.2022 г. е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ на ищеца, като
материално затруднено лице. Дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да бъде
заплатено от ответника на адвокат Д. В. М., определено съобразно предвидения минимален
размер в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в редакцията му към датата на сключване на договора, е в
размер на 400 лева.
Съдът намира за неоснователно искането на ответника в негова тежест да не бъдат
възлагани разноски, като се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото. В нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, са
предвидени две кумулативни предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността
за разноски и възлагането им върху ищеца, а именно - ответникът с поведението си да не е
дал повод за завеждане на делото и да признае иска. В случая е налице само втората
предпоставка. По делото обаче се установи, че ответното дружество с поведението си е дало
повод за завеждане на делото. В чл. 6.2 от процесния договор за кредит е предвидено
заплащането на неустойка в размер на 1009.18 лева, а признанието, че процесната клауза за
неустойка е нищожна е направено след предявяването на исковата молба. Поради това
доводите на ответното дружество, че заплащането на посочената неустойка не е било
претендирано от ищеца, че „....“ ООД не е изпращало покани, уведомления или други
съобщения, с които да е изисквало заплащането на договорената неустойка, както и че
ищецът не е заплатил сумата за неустойка по процесния договор за кредит, са ирелевантни,
тъй като клаузата за неустойка е част от договора за кредит.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП,
вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради противоречие със закона клаузата по чл. 6.2 от Договор за
паричен заем Кредирект № 525674/17.05.2021 г., сключен между „....“ ООД, ЕИК ...., със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. "...." № ..., ет. ..., като заемодател, и И. Д. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. Ч., област С., ул. "...." № ...., като заемател, с която е предвидено
5
заплащане на неустойка в размер на 1009.18 лева /хиляда и девет лева и осемнадесет
стотинки/ в случай на непредоставяне в тридневен срок, считано от усвояване на заемната
сума, на поне едно от обезпеченията по чл. 6.1, отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на
Общите условия: поръчител или банкова гаранция.
ОСЪЖДА „....“ ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. "...." № ..., ет.
... да заплати на И. Д. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., област С., ул. "...." № ... сумата от
50 лева /петдесет лева/, представляваща направени разноски по делото пред настоящата
инстанция за платена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „....“ ООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. "...." № ..., ет.
... да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д.В.М. от АК -
Пловдив, с адрес на кантората: гр. П., бул. "..." № ..., ет. .., ап. ... сумата от 400 лева
/четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца
И.Д.Б. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ОС - Смолян.
6