№ 82
гр. Благоевград , 09.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на девети март, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
като разгледа докладваното от Катя Бельова Въззивно гражданско дело №
20211200500221 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.437, ал.1 вр. с чл.435, ал.2, т.6, предл.второ ГПК.
Образувано е по жалба, подадена от ЕТ „Е. – Е.Б.“, ЕИК ...., чрез управителя Е. Б. Т., и
лично от Е. Б. Т., ЕГН **********, с адрес: гр.П., ул.“М.ск.“ №1, чрез адв.И.А., против
Разпореждане от 07.01.2021 г. по изп.д.№1/2011 г. по описа на ЧСИ Ал.Ц., рег.№701 в
КЧСИ, с което съдебният изпълнител е постановил отказ за прекратяване на производството
по изпълнителното дело.
В жалбата се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане, като се поддържа, че са налице предпоставките за прекратяване на
изпълнителното дело по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Твърди се, че на 07.01.2014 г. е извършено
последното валидно изпълнително действие по делото, прекъсващо давността – спиране на
изпълнителното дело поради сключено споразумение с кредитора. Посочва се, че
следващото изпълнително действие е извършено едва на 11.01.2019 г., като е била
депозирана молба за продължаване на изпълнителните действия срещу длъжниците, което
действие било преклудирано на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК поради бездействие повече
от 2 години от страна на кредитора. Твърди се, че ЧСИ е следвало да прекрати
изпълнителното дело поради настъпилата перемпция още на 07.01.2016 г., но това не е
сторено от него. Твърди се, че прекратяването на изпълнителното производство е настъпило
по силата на закона, а съдебния изпълнител е следвало да се самосезира и да констатира
това обстоятелство чрез издаване на постановление за прекратяване на изпълнителното дело.
1
Твърди се, че длъжниците не са спазвали сключеното с банката споразумение още от
първоначалните вноски, а през времето, през което не е спазвано споразумението банката е
бездействала и не е поискала никакви действия от ЧСИ по изпълнителното дело, което е
основание за настъпването на перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Жалбоподателите
твърдят, че самото споразумение между взискателя и длъжника означава, че се изпълнява
доброволно и щом длъжникът изпълнява доброволно, то тогава изпълнителният процес
става ненужен, защото той е даден на кредитора в случай на липса или отказ от доброволно
изпълнение от страна на длъжника. Твърди се, че с изтичането на срока по чл.433, ал.1, т.8
ГПК се счита, че взискателят се е дезинтересирал от изпълнителното производство, точно
защото не е предприел изпълнителни действия, поради което изпълнителното производство
следва да се прекрати. Твърди се, че в т.10 от ТР №2 от 26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е дадено обяснение кои действия се смятат за изпълнителни, като тези
действия следва да се вземат предвид при определяне на момента, в който започва да тече
двугодишният преклузивен срок, като това са и действията, които следва да се предприемат
в рамките на този срок, за да не бъде прекратено изпълнителното производство. Твърди се,
че споразумението между взискателя и длъжника не попада сред визираните в
тълкувателното решение действия, защото в него се говори за изпълнителни действия, а не
за извършване на правни действия по принцип. Посочва се, че плащането по споразумение, с
което се предвижда начин на погасяване на едно задължение, извън изпълнителното дело,
също така не попада сред изпълнителните действия, водещи до започването на нов
двугодишен срок, защото макар и да могат да доведат до удовлетворяване на взискателя, те
не се извършват в изпълнителния процес и не могат да му влияят. Твърди се, че нормата на
чл.433, ал.1, т.8 ГПК е императивна и не подлежи на разширително тълкуване относно това
кои факти могат да попречат на изтичането на двугодишния преклузивен срок. Навежда се,
че в случая след като не са налице изпълнителни действия, предприемани нито от
взискателя, нито от ЧСИ в продължение на повече от пет години, то е налице основанието
по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (неизвършване на действия по делото за период повече от две
години) и ЧСИ Цанковски е следвало да констатира настъпилата перемция към 07.01.2016 г.
В заключение на изложените съображения жалбоподателят иска отмяна на атакуваното
разпореждане и постановяване на решение, с което да се прекрати изпълнителното дело,
ведно с присъждане на сторените разноски по делото.
Взискателят „О.“ АД изразява становище за неоснователност на жалбата и иска оставянето й
без уважение. Твърди се, че при постановяване на отказа да прекрати изпълнителното дело,
ЧСИ Ал.Ц. е съобразил акта си с действителната обстановка и е отчел всички обективни
обстоятелства. Посочва се, че с приложените от банката 14 писма от длъжниците за
признаване на дълга е налице доказателство за поддържане на активността на въпросното
изпълнително дело от страна на длъжниците. Твърди се, че длъжниците сами са поели
ангажимент задължението да бъде изпълнено, макар и не в първоначално договорените
условия, сами са предложили размер на вноските и са удължили срока за пълно
издължаване. Навежда се, че банката се е съгласила с така предложените ангажименти и
2
направени плащания, като предвид плащанията по споразумението за взискателя не е била
налице необходимост от предприемане на ново принудително изпълнение. Твърди се, че с
депозираните от длъжниците молби и плащания, длъжниците са направили признание на
дълга, т.е. налице бил отказ от изтекла давност на длъжника чрез признаване на дълга, което
е неоттегляемо изявление – както пряко, така и чрез последващо позоваване на изтекла по
уговореното при първоначалните условия вземане давност. Банката твърди, че доброволните
плащания представляват признаване на задължението и прекъсват както погасителната
давност, така и т.нар. „перемпция“, визирана в чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради което твърди, че
жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение.
ЧСИ, в мотивите си по чл.436, ал.3 ГПК навежда съображения за неоснователност на
жалбата, като поддържа, че не е настъпила законовата перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Посочва, че за визирания от жалбоподателя период – от 07.01.2014 г. до 15.01.2019 г.,
изпълнителното дело е било спряно по молба на взискателя „О.“ АД въз основа на сключено
споразумение с длъжниците от 19.12.2013 г. Навежда се от съдебния изпълнител, че
съгласно приложеното от взискателя становище с вх.№14940/22.12.2020 г. в периода на
спиране на изпълнителното дело, длъжниците са извършвали регулярни, доброволни,
частични плащания по дълга – директно на взискателя, а също така в периода на спирането
и след възобновяване на производството по изпълнителното дело, длъжниците са
депозирали множество молби до взискателя за допълнително разсрочване на задължението и
отлагане на изпълнителните действия. Посочва се, че доброволното частично погасяване на
вземането в рамките на спряното изпълнително производство, е основание за прекъсване на
давността, защото длъжникът по никакъв начин не е оспорил задължението си, изрично е
заявил, че дължи сумите и е плащал такива доброволно – директно на взискателя. Навежда
се още, че след като имало доброволно плащане по дълга, съгласно сключеното
споразумение, за взискателя отпадал и интересът да търси други способи на изпълнение, тъй
като те биха довели до допълнителни необосновани разходи по делото, които биха
увеличили дълга и биха увредили и длъжника, и взискателя. Твърди се, че след като
длъжникът е нарушил споразумението за доброволно погасяване, взискателят закономерно е
поискал възобновяване на изпълнителното дело, като в периода след възобновяване на
изпълнението, на дата 17.01.2019 г., длъжниците не са оспорили задължението си, а
напротив, търсили са ново споразумение с взискателя. Твърди се, че след възобновяване на
изпълнителното производство е наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника и на публична продан е изнесен ипотекиран в полза на взискателя недвижим
имот, който е продаден и възложен с постановление за възлагане от 26.11.2020 г. Посочва
се, че евентуалното прекратяване на изпълнителното дело, би накърнило сериозно
интересите на взискателя, като би позволило на длъжниците да се разпоредят с
имуществото си, обезпечаващо вземането на взискателя. С оглед горните съображения, ЧСИ
счита жалбата за неоснователна и моли за оставянето й без уважение.
Благоевградският окръжен съд, след преценка на данните, съдържащи се в
изпълнителното дело, доводите на страните и разпоредбите на закона, приема за
3
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е процесуално допустима. В нормата на чл.435, ал.2 от ГПК /след изм. - ДВ, бр.86
от 2017 г./ са регламентирани кои изпълнителни действия могат да бъдат обжалвани от
длъжника, а именно: т.1 постановлението за глоба; т.2 насочването на изпълнението върху
имущество, което смята за несеквестируемо; т.3 отнемането на движима вещ или
отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението; т.4
отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл.468, ал.4 и чл.485; т.5
определянето на трето лице за пазач, ако не са спазени изискванията на чл.470, както и в
случаите по чл.486, ал.2; т.6 отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да
приключи принудителното изпълнение; т.7 разноските по изпълнението. С оглед на
цитираната разпоредба, в която са изброени изчерпателно и лимитативно действията на
съдебния изпълнител, които могат да бъдат предмет на обжалване от длъжника, към които
се включва и отказ за прекратяване на изпълнителното дело, съдът приема, че жалбата, с
която е сезиран, е процесуално допустима. На следващо място жалбата, с която съдът е
сезиран, е подадена в срока по чл.436, ал. 1 от ГПК, поради което следва да се разгледа по
същество.
Разгледана по същество тя е и основателна.
От материалите, съдържащи се в кориците на изп.д.№1/2011 г. по описа на ЧСИ Ал.Ц., рег.
№701 в КЧСИ, се установява, че това изпълнително дело е образувано на 04.01.2011 г. по
молба на „С.Б.“ АД, ЕИК ...., чийто универсален правоприемник е „О.“ АД, ЕИК ...., срещу
длъжниците: ЕТ „Е. – Е.Б.“, ЕИК ...., с управител Е. Б. Т., и Е. Б. Т., ЕГН **********, с
адрес: гр.П., ул.“М.ск.“ №1, въз основа на изпълнителни листове от 28.12.2010 г., издадени
по ч.гр.д.№1760/2010 г. и ч.гр.д.№1793/2010 г., и двете по описа на РС – Сандански.
С молба вх.№49/07.01.2014 г. взискателят „С.Б.“ ЕАД /с универсален правоприемник „О.“
АД/ е поискал спиране на изпълнителното дело, на основание чл.432, ал.1, т.2 ГПК, поради
сключено извънсъдебно споразумение с длъжника, което искане е уважено с разпореждане
на ЧСИ от същата дата върху молбата за спиране. Едновременно със спирането на делото,
взискателят е поискал и смяна на назначения по делото пазач на движимите и недвижимите
вещи, което искане също е уважено от съдебния изпълните със съставяне на протокол по
чл.486 ГПК от 15.01.2014 г.
С молба вх.№00262/11.01.2019 г. взискателят „О.“ АД, ЕИК .... /универсален правоприемник
на „С.Б.“ ЕАД/, чрез пълномощника си юрк.Ил.К., е поискал от съдебния изпълнител, на
основание чл.450 ГПК, след като извърши справка за трудовите договори на Е. Б. Т., ЕГН
**********, да наложи запор върху получаваните от нея трудови възнаграждения.
С разпореждане от 15.01.2019 г. ЧСИ Ал.Ц. е възобновил производството по изп.д.№1/2011
г. и е постановил да се извърши справка за трудовите договори на Е. Б. Т., ЕГН
**********.След възобновяване на изпълнителното дело са извършени редица действия от
4
ЧСИ, в това число и изготвяне на Постановление за възлагане на недвижим имот от
26.11.2020 г.
С молба вх.№14379/09.12.2020 г., подадена от ЕТ „Е. – Е.Б.“, ЕИК ...., чрез управителя Е.Т.,
и лично от Е. Б. Т., ЕГН **********, чрез адв.И.А., е поискано от съдебния изпълнител да
прекрати изпълнителното дело, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради настъпила
перемпция.
С атакуваното разпореждане от 07.01.2021 г. ЧСИ Ал.Ц. е постановил отказ да прекрати
производството по изп.д.№1/2011 г. по неговия опис, като е приел, че за спорния период от
07.01.2014 г. до 15.01.2019 г. изпълнителното дело е било спряно по молба на взискателя,
въз основа на сключено споразумение с длъжниците от 19.12.2013 г., с оглед на което те са
извършвали частични плащания директно на взискателя. Съдебният изпълнител е приел, че
със сключване на споразумение за изплащане на дълга, извършване на доброволни вноски и
депозиране на молби относно плащане на задължението, длъжникът признава дълга
съгласно чл.116 ЗЗД, като давността се прекъсва с всяка доброволна вноска. Прието е, че
действията по признаване на дълга са основание за прекъсване на давността, защото
длъжникът не оспорва вземането, а изрично е заявил, че дължи сумите и е плащал такива
доброволно. Прието е също така, че с оглед доброволното плащане на вноски от
длъжниците, отпадал интересът на кредитора да търси други способи за изпълнение, тъй
като те биха довели до допълнителни необосновани разходи по делото, които биха увредили
и длъжника, и взискателя. С тези мотиви съдебният изпълнител е отказал да прекрати
производството по изпълнителното дело.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният в настоящето производство отказ за
прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, е
незаконосъобразен, постановен в противоречие на приложените по изпълнителното дело
доказателства, както и при неправилно тълкуване и прилагане на закона.
Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
настъпва ex lege с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие,
насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т.е. при всяко
положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на изпълнителното
производство поради т.нар. „перемпция“, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т.10 на Тълкувателно решение №2 от
26.06.2015 г. по тълк. дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение
№451/29.03.2016 г. по гр.д.№2306/2015 г., ІV г. о. на ВКС. Бездействието на съдебния
5
изпълнител да изпълни поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен,
е бездействие на самия взискател, който е заинтересованият да следи за движението на
производство и трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния
процес. Взискателят винаги има право, лично да сочи изпълнителни способи, а в случай на
отказ на съдебния изпълнител да извърши искано от него изпълнително действие, той
разполага с право на жалбата по чл.435, ал.1 ГПК. Именно поради тази причина, законът не
санкционира бездействието на съдебния изпълнител, а това на взискателя.
Съгласно приетото в мотивите на т.10 от ТР №2/2013 г. на ВКС по тълк. дело №2/2013 г.,
ОСГТК, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от
взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 от
ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар.“перемпция“ настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Законодателят изрично е приел в ГПК, че само в случаите, в които взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в двугодишен срок от последното действие, то се
презумира отпадане на интереса му от търсеното изпълнение и в този случай на основание
чл.433, ал.1, т.8 ГПК прекратяването на изпълнителното производство ще настъпи по силата
на закона, от момента на изтичане на срока, който тече считано от последното действие на
взискателя.
На следващо място, съдът приема, че в мотивите на задължителното за съобразяване и
прилагане ТР №2/2013 г. на ОСГТК е посочено, че за разлика от исковия процес, където
6
давността за вземането се прекъсва еднократно – в началото на процеса, при изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Исковото производство започва с предявяването на иска и
завършва със съдебно решение, като съдът е длъжен служебно да движи производството до
постановяването на решение, независимо от това извършва ли ищецът други процесуални
действия. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той
съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни
изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да поддържа висящността на
исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния
процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните
действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът
няма правна възможност да действа, тогава давност не тече. Ако кредиторът не предприема
действия, въпреки че има правна възможност да го стори, давността тече. В изпълнителния
процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска
нови изпълнителни способи/. В тази връзка, в процесния случай, молбата на взискателя от
07.01.2014 г. по чл.432, ал.1, т.2 от ГПК за спиране на изпълнителното производство
/респективно и акта на съдебния изпълнител от 07.01.2014 г. за спиране на принудителното
изпълнение, а и самото спряно производство/, не спира течението на давностния срок за
вземането, защото не представлява правна невъзможност за действие, а е избор на
кредитора да не предприема изпълнителни способи за удовлетворяването на вземането си.
Възприемането на обратното е тълкуване в противоречие със закона /чл.113 от ЗЗД/, а на
практика би означавало изпълнителният процес да не приключи никога, респективно срокът
на давността, с изтичането на който се погасява правото на иск и правото на принудително
изпълнение на вземането, да зависи от волята на кредитора, т. е. да се дерогира действието
на императивните норми, с които законодателят е определил продължителността на
давностните срокове/ в този смисъл - решение №45 от 30.03.2017 г. на ВКС по т. дело №
61273/2016 г., ІV г. о. /. Изпълнителният процес съществува само и доколкото чрез него се
осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи, а взискателят е длъжен да
поддържа висящността му като предприема съответните изпълнителни действия. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали
да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да
не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали
и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
В случая при преценка висящността на конкретното изпълнително дело съдът намира че е
7
налице период по -дълъг от две години, в който взискателят е бездействал. Проследявайки
хронологията, когато са извършени изпълнителните действия /независимо от това дали
прилагането им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/, съдът намира, че
са налице законовите основания за прекратяване на изпълнението поради бездействие от
страна на взискателя. В случая безспорно се установява, че по изпълнителното дело е
изтекъл законоустановения двугодишен срок по т.8 на чл.433 от ГПК, в който да не са
извършвани изпълнителни действия. В процесния случай, съдът приема, че за период по-
дълъг от две години, считано от 15.01.2014 г. (последното изпълнително действие,
извършено от ЧСИ, изразяващо се в смяна на пазача на недвижимия имот и движимите
вещи, към които е било насочено изпълнението) до 11.01.2019 г. (когато е подадена молбата
за налагане на запор върху трудовите възнаграждения на Е.Т.), по процесното изпълнително
дело не са извършвани изпълнителни действия. В този смисъл, постановеният отказ на ЧСИ,
обективиран в атакуваното разпореждане от 07.01.2021 г., за прекратяване на
изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, е неправилен и
незаконосъобразен, и като такъв следва да бъде отменен. Както вече се изтъкна по – горе,
когато изпълнителното производство е спряно по искане на взискателя, той не е в правна
невъзможност да иска принудително изпълнение, а това е въпрос на негов избор и във всеки
един момент той може да иска принудителното изпълнение да продължи, поради което и
спирането на изпълнителното дело на основание чл.432, ал.1, т.2 ГПК не спира двугодишния
срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Плащанията по споразумение, с което се предвижда начина на
погасяване на едно задължение, извън изпълнителното дело, също не попада сред
изпълнителните действия, водещи до започването на нов двугодишен срок, защото макар да
могат да доведат до удовлетворяване на взискателя, те не се извършват в изпълнителния
процес и не могат да му влияят. Следва да се отбележи и фактът, че нормата на чл.433, ал.1,
т.8 ГПК е императивна и не подлежи на разширително тълкуване относно кои факти могат
да попречат на изтичането на двугодишния преклузивен срок. В допълнение следва да се
посочи, че в разглежданият случай, кредиторът е избрал извънсъдебно изпълнение от
длъжника по силата на постигнатото споразумение, вместо изпълнение в рамките на
изпълнителното дело, каквато правна възможност е имал. Поел е доброволно задължение да
се въздържа от извършване на изпълнителни действия, без да е бил длъжен да го прави. Ето
защо, поради обективния факт, че не е поискано от кредитора извършването на
изпълнителни действия в период по-дълъг от две години, считано от 15.01.2014 г. до
11.01.2019 г., следва да се приеме, че изпълнителното производство е било прекратено на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и съдебният изпълнител е следвало да прогласи така
настъпилото прекратяване, поради което отказът му следва да се отмени.
Доколкото прекратяването, като процесуално действие във фазата на изпълнителното дело
се извършва с постановление на органа по изпълнението, който извод се налага по аргумент
на чл.433, ал.1 и ал.2 от ГПК и съдът няма правомощие по закон да прекрати изпълнително
дело, тъй като такава компетентност е предоставена на съдебния изпълнител, делото следва
8
да се върне на ЧСИ Ал.Ц., с рег. №701 при КЧСИ, с район на действие ОС – Благоевград, с
указания да издаде постановление за прекратяване на изпълнително дело №20117010400001,
на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като се установи, че са налице законовите
предпоставки за това.
На основание чл.78, ал.1 ГПК „О.“ АД следва да се осъди да заплати на жалбоподателите
сторените по делото разноски, възлизащи според представените доказателства в общ размер
на 2025 лв. – 25 лв. за заплатена държавна такса и 2000 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение (вж. договора за правна защита и съдействие на л.11 от делото).
Водим от горното, Благоевградският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като незаконосъобразно Разпореждане от 07.01.2021 г. по изп.д.№1/2011 г. по
описа на ЧСИ Ал.Ц., рег.№701 в КЧСИ, с което съдебният изпълнител е постановил отказ за
прекратяване на производството по изпълнителното дело.
ВРЪЩА делото на ЧСИ Ал.Ц., рег.№701 в КЧСИ, с район на действие ОС – Благоевград, с
указания за извършване на действия, съгласно мотивите на настоящия съдебен акт.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „О.“ АД, ЕИК ...., представлявана от
изпълнителните директори Т.М. и Св.Г., да заплати на ЕТ „Е. – Е.Б.“, ЕИК ....,
представлявана от управителя Е. Б. Т., и Е. Б. Т., ЕГН **********, с адрес: гр.П., ул.“М.ск.“
№1, сумата от 2025 лв. (две хиляди двадесет и пет лева), представляваща сторени съдебно-
деловодни разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно разпоредбата на чл.437,
ал.4 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9