Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Десислава Йорданова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното
от съдия Мазгалов
в.гр.дело №3213 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №1948 от 04.01.2019год., постановено по гр.дело №48817/2018г.
по описа на СРС, ГО, 120 с-в, е отхвърлен изцяло предявеният от З.„Л.И.“АД с
ЕИК****** против „М и М Е.К.С.Б.“ с ЕИК****** иск с правно основание чл.422 ГПК
вр.чл.213 КЗ(отм.) за установяване дължимостта на сумата от 1170,48 лв.- стойност на
изплатеното застрахователно обезщетение по щета №0000-9701-06-13-7020, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-
12.01.2018г. до окончателното изплащане, като ищецът е осъден да заплати на
ответника 312 лева разноски по делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца З.„Л.И.“АД.
Жалбоподателят поддържа, че са налице всички предпоставки за уважаване на
предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск
с правно основание чл.213 от КЗ(отм.). Твърди, че превозвачът отговаря пред товародателя-
ответник, който на свой ред носи отговорност пред собственика на товара на
основание чл.365 от ТЗ за подбора на превозвачите и следващите спедитори.
Сключеният между ответника в качеството му на спедитор и превозвача договор
превоз, който пораждалдействие пряко в правната сфера
на ответника. За товародателя, респективно- суброгиралия
се в правата му ищец, не възниквали преки права от въпросния договор за превоз,
поради което и ищецът не можел да търси обезщетение направо от превозвача, а
такова можел да търси само ответникът. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване
на иска изцяло, както и присъждане на разноски.
Въззиваемият ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна, като
излага подробни съображения и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Претендира разноски пред въззивната инстанция.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение,
намира за установено следното:
Предявен
е иск с правно основание чл.422 ГПК вр.чл.213 КЗ(отм.).
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Основният
спорен въпрос по делото е дали спедиторът отговаря пред товародателя за вреди
(повреда, липси, загуба) на товара при сключен от него договор за превоз, който
обаче е изцяло извършен от превозвач, а не от самия спедитор.
Съгласно чл.18 ал.1 от Конвенцията
за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, превозвачът
е отговорен за вреда, понесена в случай на унищожаване, загуба или повреда на
товар, само при условие, че събитието, което е причинило вредата, е възникнало
по време на въздушния превоз. В ал.3 е уточнено, че по смисъла на ал.1 от
същата разпоредба, въздушният превоз обхваща периода от време, през който
превозвачът е отговорен за товара, а съгласно ал.4 - периодът на въздушен
превоз не обхваща никакъв превоз по суша, по море или по вътрешни водни пътища,
извършен извън летище. Ако обаче такъв превоз бъде извършен при изпълнението на
договор за въздушен превоз с цел натоварване, доставка или претоварване, всяка
вреда се счита до доказване на противното, че е възникнала в резултат от
събитие, настъпило по време на въздушния превоз. Нормите на Конвенцията са
възпроизведени и в Закон за гражданското въздухоплаване. Съгласно чл.100 ЗГВ, превозвачът носи отговорност за опазването
на товара от момента на приемането му за превоз до предаването му на получателя
или на съхранение, а съгласно чл.107 ЗГВ въздушният превоз на товари не
обхваща сухопътния, морския или речния превоз, извършен извън летищата. Ако
такъв превоз е извършен въз основа на договор за въздушен превоз с цел товарът
да се натовари или пренатовари на въздухоплавателното средство, или да се
достави на получателя, се счита до доказване на противното, че щетите са
настъпили по време на въздушния превоз.
По делото не се спори, че процесната вреда е настъпила по време на въздушния
превоз на товара. Следователно вината за увреждането е на превозвача, в
случая наетия от спедитора въздушен превозвач „Т.Е.И.“.
Съгласно разпоредбата на чл.361 ал.1 ТЗ, спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за
сметка на доверителя си договор за превоз на товар. Отговорността на спедитора
по чл.361 ал.2 ТЗ е само за лошо избрания
превозвач и за вредите от това. Спедиторът отговаря пред товародателя за
вредите, ако при изпълнение на поръчката
не е сключил договорите с последващи изпълнители с
грижата на добър стопанин. Спедиторът може сам да извърши превоза и в този
случай той има правата и задълженията по превозния договор съгласно чл.362 ТЗ (отговоря
в качеството си и на превозвач). С договора за превоз превозвачът се задължава
срещу възнаграждение да превози до определено място багаж, товар или лице- чл.367 ТЗ. Съгласно чл.373 ТЗ, превозвачът
отговаря за изгубването, погиването или повреждането на товара, освен ако
вредата се дължи на непреодолима сила. В случая, както бе посочено по-горе,
намира приложение и Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за
международния въздушен превоз. По тази причина материално легитимиран да
отговаря за причинените вреди е превозвачът „Т.Е.И.“, който е осъществил
превоза, а не спедитора, който действа за сметка на товародателя и сключва по
негово възлагане договор за превоз. Отговорността на спедитора се
индивидуализира според договора, специфичните разпоредби на ТЗ – чл.361 и сл.,
а за неуредените случаи - според договора за поръчка – чл.361 ал.2 ТЗ вр. чл.280 и сл. ТЗ. Спедиционният
договор не се регламентира от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за
международния въздушен превоз - чл.1, очертаващ предметната приложимост на
акта. Независимо от сходството с посочените правни институти, спедиционният договор съставлява самостоятелно основание
за възникване на облигационната връзка и поражда отговорност, различна от тази,
формирана чрез съглашенията по договора за превоз. По тези съображения настоящият
съдебен състав достига до същите правни изводи като първостепенния съд в
обжалваното решение, а именно че спедиторът-ответник не е пасивно легитимиран
да отговаря по предявения иск, който се явява неоснователен.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски. Ответникът по жалбата претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, което е в размер на 312 лева, липсва възражение за прекомерност
и същото следва да се присъди в така заявения размер и на основание представените
договор за правна помощ и съдействие и списък по чл.80 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1948 от
04.01.2019год., постановено по
гр.дело №48817/2018г. по описа на СРС, ГО, 120 с-в.
ОСЪЖДА З.„Л.И.“АД
с ЕИК****** да заплати на „М и М Е.К.С.Б.“ с ЕИК****** сумата от 312лв. (триста
и дванадесет лева) разноски във въззивното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/