СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в
публичното заседание на четвърти юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.
съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
943 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 277315/18.11.2019 г., постановено по гр. д. №
33307/2018 г., по описа на СРС, 113 състав, е признато за установено по реда на
чл. 422 ГПК, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че А.Т.А.,
ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *****,
сумата от 446,62 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен
заем № 2486158/03.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от
27.07.2017 г. до окончателното й заплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.10.2017 г. по ч. гр. д. № 51318 от 2017 г. на
СРС, ГО, 113 състав, като са отхвърлени искът за главницата за разликата над
446,62 лв. до пълния предявен размер от 510,32 лв. и исковете за сумата от
27,82 лв., представляваща договорна лихва за периода от 07.04.2016 г. до
30.06.2016 г., сумата от 45 лв., представляваща такса разходи, сумата от 244,19
лв., представляваща неустойка за периода от 07.04.2016 г. до 30.06.2016 г. и
сумата от 58,82 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
08.04.2016 г. до 28.05.2018 г.
Подадена е въззивна жалба от А.Т.А., чрез адвокат Д.Н. - САК, назначен за особен
представител, срещу решението, в частта, с която предявения иск за главница е
уважен от първоинстанционния съд. В жалбата се излагат съображения за неправилност
на първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че
първоинстанционният съд не е разгледал възражението за липса на надлежно
уведомяване на ответника за прехвърлянето на вземането от кредитора по
сключения от ответника договор за паричен заем в полза на ищцовото дружество. В
тази връзка се излагат твърдения, че цесията не е произвела правно действие по
отношение на длъжника и не му е противопоставима. Поддържа се, че по делото
няма представен погасителен план. Моли се за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и за отхвърляне в цялост на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от името на въззиваемата страна „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД е депозиран отговор на въззивната жалба. В отговора
се излагат съображения за неоснователност на изложеното във въззивната жалба.
Поддържа се, че ищцовото дружество е доказало основателността и размера на
претенциите си в хода на производството. Моли се въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, респективно първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 113 състав
е бил сезиран с искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е уважил иска за главница в
размер на 446,62 лв., като го е отхвърлил за разликата до пълния предявен
размер от 510,32 лв., а също така е отхвърлил и другите искови претенции. Ето
защо, предмет на разглеждане в настоящото производство е искът за сумата от
446,62 лв.
Страните не спорят, че на 03.02.2016 г. между "И.А.М." АД, в
качеството на кредитор, и А.Т.А., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за
потребителски кредит № 2486158 за сумата от 800 лв., която следва да се върне на 21 броя
седмични погасителни вноски в размер на по 41,40 лв., при годишен процент на
разходите 48,32 % и фиксиран годишен лихвен процент от 40 %.
Спорните въпроси във въззивното производство са уведомен
ли е длъжникът за настъпилата цесия, както и съдържа ли договорът за кредит
законоизискуемите реквизити.
От представеното извлечение от приложение № 1 към
договора за цесия се установява, че между „И.А.М.“ АД, като продавач, и ищеца,
като купувач, е сключен договор за цесия, по силата на който продавачът е
прехвърлил вземанията си по процесния договор за кредит.
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и
решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., за
да произведе цесията действие
спрямо длъжника, на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на
длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен
при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като
плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно
релевантно за действието на цесията е
съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и
съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/.
Допустимо е по силата на принципа на свободата на
договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД като обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Същевременно налице е съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.
290 ГПК - Решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
на ВКС, II т. о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че
извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба,
представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса,
след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
От представеното по делото
пълномощно /л. 18 от делото/ е видно, че цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми от негово име длъжниците на вземанията, предмет на извършеното
прехвърляне, като договорът за цесия, заедно с приложението към него, писменото
пълномощно и изготвените до ответника уведомления /л. 19 и 21 от делото/ са
връчени на ответника като приложения към исковата молба в настоящото
производство редовно по реда на чл. 47 ГПК – лицето е било търсено на
регистрираните му постоянен и настоящ адрес повече от три пъти в рамките на
повече от един месец, както и на известния адрес по месторабота, но не е било
намерено, поради което съдът е установил редовността на връчването на исковата
молба и книжата към нея, разпоредил е съобщенията да се приложат по делото /с
определение от 08.02.2019 г./ и е назначил особен представител на ответника за
целите на защитата му в процеса на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Следва да се
отбележи, че уведомлението за извършената цесия е връчено на длъжника не чрез
неговия особен представител, осъществяващ процесуално представителство в
настоящото исково производство, а въз основа на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
която на общо основание намира приложение в материалноправните отношения между
страните по договора. В този смисъл - Решение № 25 от 03.05.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 60208/2016 г., II г. о., Решение № 148 от 02.12.2016 г. на ВКС по т.
д. № 2072/2015 г., I т. о. и др.
В съответствие с посочената съдебна практика
обстоятелството, че на 18.04.2019 г. ответникът е получил, чрез особения му
представител, с преписа на исковата молба и уведомление за извършената цесия на вземането, то на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК така настъпилият в хода на делото факт от значение
за спорното право следва да бъде съобразен при постановяване на решението.
Неоснователни се явяват и възраженията, наведени във въззивната жалба, както и в
отговора на исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит поради противоречие с правилата на ЗПК и по-конкретно, че не са налице
задължителните реквизити на
договора за потребителски кредит по чл. 11 ЗПК. Съгласно чл.
11 ЗПК, договорът трябва да съдържа
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания
случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – 12 и 20 ЗПК и процесният договор за потребителски кредит, който
е сключен в изискуемата писмена форма е действителен. Клаузите на договора покриват
минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на
годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на
референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се
установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. В договора
се съдържа ясна информация за начина на издължаване на кредита, за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски - посочена е предоставената
сума /800 лв./, срокът на договора /21 седмици/, посочен е размерът на вноските /41,40 лв./ и че
са седмични, фиксиран годишен лихвен процент,
годишен процент на разходите, лихвен процент на ден при отказ от договора. Посочено е кога е първото плащане - 11.02.2016 г. В
договора е обективиран погасителен план, с посочени падежи на всяка месечна
вноска, както и общият размер на сумата за връщане - 869,40 лв. В чл. 5 от договора
кредитополучателят е декларирал, че ще погасява задълженията си по начините описани в индивидуалния му
погасителен план и е взел информирано решение за
сключване на договора. Ето защо, съдът не споделя доводите на въззивника, тъй като договорът съдържа всички задължителни реквизити, предвидени в посочената
разпоредба.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено поради
съвпадане на крайния извод на двете инстанции.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която обаче
не е претендирала такива.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 277315/18.11.2019 г., постановено по гр. д. № 33307/2018
г., по описа на СРС, 113 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.