№ 28
гр. Стара Загора, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20225500500702 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Х. К. Г.
против решение № 649 от 14.07.2022 г., постановено по гр.д. № 1948/2021 г.
на Районен съд – Стара Загора.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на
районния съд за основателност на исковата претенция в осъдителната й част.
Излагат се съображения относно тежестта на доказване, че ответницата
владее 7/18 ид.ч. от правото на ползване на процесния недвижим имот. Счита,
че това обстоятелство е останало недоказано, както и това, че тя не е
осигурила възможност на ишеца да влезе в имота. Счита, че ищецът следвало
да докаже, че не е пускан в имота. Иска от въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца по делото, сега въззиваем П. С. П., в който изразява становище
относно неоснователността й.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
а по същество - неоснователна.
1
Пред районния съд е бил предявен иск за защита на право на ползване
по чл.108 ЗС.
Ищецът П. С. П. е твърдял в исковата си молба, че ответницата е негова
бивша съпруга – бракът им бил прекратен с решение № 59 от 15.01.2014 г.,
постановено по гр.д. № 3462/2013 г. по описа на РС Стара Загора. По време на
брака им придобили в режим на съпружеска имуществена общност
собствеността върху 14/18 ид.ч. от недвижим имот - апартамент №32,
находящ се в гр. С.З., ***. Останалите 4/18 ид.ч. били лична собственост на
бившата му съпруга. С нотариален акт от 17.08.2011 г. двамата дарили на
дъщеря си собствеността върху тези идеални части, като си запазили
пожизнено право на ползване върху имота. Тъй като ищецът и ответницата
прекратили брака си, тя и малолетната им дъщеря останали да ползват имота
до навършване на 18-годишна възраст на детето. След прекратяване на брака
твърди, че той нямал достъп до процесния имот. Многократно молел
ответницата и дъщеря им да му дадат ключ. Въпреки, че дъщеря им вече била
пълнолетна, тя продължавала да ползва имота заедно с майка си и го
възпрепятствала да ползва същия. Ищецът е твърдял, че е отправял
многократни покани до ответницата да му предостави ключ от имота, както и
възможност да го ползва съобразно правото му, но тя отказвала. С решение №
124 от 21.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 3746 от 2016 г. по описа на ОС
– Стара Загора било признато за установено по отношение на ответницата, че
той притежава вещно право на ползване за 7/18 ид.ч. от процесния имот.
Въпреки, че ответницата е получила нотариална покана лично на 17.08.2020
г., тя не била предала ключ и не му била предоставила фактически достъп до
апартамента. Затова е искал от съда да постанови решение, с което да осъди
ответницата да му предаде владението на тези идеални части.
Ответницата Х. К. Г. е оспорила иска. Твърдяла е, че не е
възпрепятствала ищеца да упражнява правото си на ползване. Признала е, че
след прекратяването на брака останала да живее с дъщеря им в процесното
жилище, а след навършване на пълнолетие на детето ищецът не бил търсил
начин за доброволно уреждане на спора по повод ползването на имота.
Претенцията си заявил с нотариална покана. Твърди, че не е възможно
фактически да бъде предоставено ползването на 7/18 ид.ч., тъй като било
невъзможно ползването на апартамента и от двамата.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна,
че ищецът и ответницата са станали собственици на 14/18 ид.ч. от недвижим
имот - апартамент №32, находящ се в гр. С.З., ***, в режим на съпружеска
имуществена общност. Останалите 4/18 ид.ч. от същия недвижим имот е
лична собственост на Х. К. П. (към настоящия момент Г.). С н.а. за дарение на
недвижим имот с вх.рег. №7482 от 17.08.2011 г., акт 73, том XXII, дело
№4520/2011 г. по описа на Служба по вписвания гр. С.З. страните дарили на
малолетната им тогава дъщеря собствените си 14/18 ид.ч. от процесния
недвижим имот, като си запазили вещното право на ползване върху имота
пожизнено и безвъзмездно. С решение №59/15.01.2014 г. по гр. д. №3462/2013
2
г. по описа на РС-Стара Загора бракът между ищеца и Х. К. П. бил прекратен,
като ползването на семейното жилище - процесния недвижим имот, било
предоставено на съпругата. Приел е също така, че към настоящия момент
роденото от брака на страните дете С. П. П. е пълнолетна. С нотариална
покана от 12.08.2020 г. ищецът поискал ответницата да му предаде вещото
право на ползване върху неговите 7/18 ид.ч. от жилището, като му предаде
ключ от всички входни врати за достъп до апартамента. Нотариалната покана
била връчена лично на ответницата на 18.08.2020 г. От показанията на
свидетелката С. П. П. е приел за установено, че ищецът няма достъп до имота
и не разполага с ключ за него. С ключ разполагала само ответницата, която
преди месец, месец и половина й го предала.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че с навършване на
пълнолетие на детето на страните, правото на ответницата да ползва имота е
прекратено и за нея е възникнало задължението по чл.233, изр.1 ЗЗД да го
върне. Приел е, че ответницата не е ангажирала доказателства, от които да се
установи, че е осигурила възможност на ищеца като съпритежател на правото
на ползване да влезе във владение на имота.
Решението е правилно.
По делото не е спорно, че страните са бивши съпрузи – бракът им е
прекратен с решени № 59 от 15.01.2014 г., постановено по гр.д. № 3462/2013
г. по описа на РС Стара Загора. С това решение ползването на процесното
жилище, което е било семейно за съпрузите, е било предоставено на
ответницата. Фактите относно принадлежността на правото на собственост и
правото на ползване също са безспорни - с решение № № 124 от 21.04.2017 г.,
постановено по в.гр.д. № 1074/2017 г. по описа на ОС Стара Загора,
поправено с решение № 122 от 12.04.2018 г. и решение № 358 от 20.11.2018 г.,
е признато за установено по отношение на ответницата, че ищецът П. С. П.
притежава вещно право на ползване върху 7/18 ид.ч. от апартамент
апартамент №32, находящ се в гр. С.З., ***, с идентификатор
68850.515.448.1.32.
Защитата на ограниченото вещно право на ползване с ревандикационен
иск поставя безусловното установяване, че страната ищец е титуляр на
вещното право, чиято защита се търси по делото; че фактическата власт по
отношение на вещта, обект на ограниченото вещно право се упражнява от
лицето-ответник и че тази фактическа власт и упражняване е без правно
основание. Безспорно от доказателствата по делото следва, че в случая
ограниченото вещно право на ползване е валидно учредено (запазено) в полза
на ищеца при извършване на разпоредителната сделка с н.а. за дарение на
недвижим имот № 15, т.ІІІ, рег. № 3165/2011 г., от 17.08.2011 г. Безспорно е
установен и обемът на това право, а именно 7/18 ид.ч. от процесния имот. От
показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд като свидетел С.
П. П., която е дъщеря на страните, се установява, че в жилището живее тя от
април 2022 г. ( от месец и половина- два, а с.з. е от 29.06.2022 г.). Майка й
живеела в гр. К. от пет години. Свидетелката е твърдяла, че баща й (ищецът
3
по делото) няма достъп до апартамента, няма ключ. В момента само тя имала
ключ, който получила от майка си. Тя също нямала ключ. Преди да замине за
гр. К. майка й имала ключ и ползвала апартамента. Затова при липсата на
други доказателства, с оглед на данните по делото, няма как да не се приеме,
че ответницата владее целия апартамент. В тази връзка е неоснователно
оплакването във въззивната жалба, че за установяване на обстоятелството, че
ответницата владее и претендираните 7/18 ид.ч от правото на ползване, не са
представени никакви писмени доказателства. Процесуалният закон не
ограничава установяването на упражняване на фактическа власт върху един
имот само с писмени доказателства. Затова е напълно допустимо пълното и
главно доказване на този факт да бъде извършено чрез свидетелски
показания.
Ответницата също е титуляр на право на ползване върху процесния
апартамент, т.е. страните са съпритежатели на това вещно право. Съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато един от
съпритежателите на правото на ползване упражнява фактическата власт върху
цялата вещ по начин, че препятства достъпа на другия да я ползва, той държи
частта на другия съпритежател без основание, като за личното ползване е
ирелевантно по какъв начин той си служи с вещта - чрез непосредствени свои
действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез
трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само
обстоятелството, че с действията си засяга правата на други съпритежател на
правото на ползване, като му пречи да го реализира. Затова съдът приема, че
ответницата няма основание да ползва целия апартамент. Правото й,
предоставено с бракоразводното решение, е прекратено с навършване на
пълнолетие на роденото в брака дете, след което ползването на целия имот
надхвърля правата й и нарушава правата на ищеца.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че по делото не
били събрани доказателства в подкрепа на твърдението, че ответницата не е
осигурила възможност на ищеца като съпритежател на правото на ползване да
влезе във владение на имота. Това е така, защото не е в доказателствена
тежест на ищеца да доказва, че ответницата не му у осигурила възможност да
ползва имота, а в доказателствена тежест на ответницата. Именно тя, по
силата на разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, следва да установи това, тъй като
благоприятните правни последици ще са за нея. Нещо повече. Сама в
отговора на исковата молба твърди, че не е възможно фактически да бъде
предоставено на ищеца владението на 7/18 ид.ч. от апартамента, тъй като не е
възможно да го ползват съвместно. Затова оплакването на ответницата, че не
приема извода на съда, че не е ангажирала доказателства, от които да е
установи, че е осигурила възможност на ищеца да упражнява своето право, е
напълно несъстоятелно. Друг е въпросът, че преценката дали жилището може
да се ползва съвместно от двамата не може да обуслови извод за
4
неоснователност на предявения иск. Искът за ревандикация може да се
предяви не само срещу трето лице, но и срещу съсобственик (съпритежател
на ограничено вещно право по арг. на чл.111 ЗС), който ползва цялата вещ и
не допуска ищеца да я ползва съобразно правата си. В настоящата хипотеза
ищецът въобще не е допускан да ползва общата вещ, поради което не може да
се приеме, че търсената от него защита е неоснователна.
Предвид гореизложените съображения, въззивният съд намира, че по
делото са доказани всички необходими предпоставки за уважаване на
ревандикационния иск, а именно, че ответницата да владее имота без
основание, като препятства ищеца да го ползва имота според обема на
правата му. Поради тази причина искът в осъдителната му част правилно е
бил уважен. С оглед изхода на делото въззиваемата следва да бъде осъдена да
заплати на въззивника направените пред настоящата инстанция разноски за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1500 лв.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 649 от 14.07.2022 г., постановено по гр. д.
№ 1948/2021 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Х. К. Г. от гр. С.З., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на П. С.
П. от с. М., ***, ЕГН **********, сумата от 1500 лв. за направените пред
въззивния съд разноски за възнаграждение за един адвокат.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5