Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №4346 по описа за 2021
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.01.2021
год., постановено по гр.дело №72333/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Р.Г.В. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 1 016.48 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2016
год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********,
абонатен №364531, сумата от 125.94 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 14.09.2017 год. до 29.08.2019 год., сумата от 23.84 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.август 2016 год. до м.април 2018 год. и сумата от
4.79 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 30.09.2016 год. до
29.08.2019 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело №51425/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в – 09.09.2019 год. до
окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част и
ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в исковото производство в размер на 154 лв. и направените
разноски в заповедното производство в размер на 67.78 лв., а ищецът е осъден да
заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
двете фази на производството в размер на 84.65 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Р.Г.В..
Жалбоподателката поддържа, че нямала качеството на потребител на топлинна
енергия, респ. между страните не съществувало твърдяното договорно
правоотношение, каквото възражение била направила в отговора на исковата молба.
Неправилно СРС бил приел, че след като имало договор за издръжка и гледане
между ответницата, като приобретател и запазилите си право на ползване
прехвърлители, то тя автоматично придобивала качеството потребител на топлинна
енергия, респ., че от поетото задължение за грижи за прехвърлителите
произтичало и нейното задължение към ищеца. Ако се приемело, че ответницата се
била задължила със свои средства да заплаща разходите за отопление на жилището,
то това задължение било поето към прехвърлителите, а не към ищеца или което и
да било трето лице. Съответно правата по договора възниквали за
прехвърлителите. В тежест на ищеца било да установи, че ответницата има
качеството на потребител на топлинна енергия, т.е., че е собственик на
процесния имот или негов вещен ползвател. В случая ответницата притежавала
"голата„ собственост върху имота. Липсвало и признание на ответницата, че
е потребител на топлинна енергия. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм.
и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за
битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради
с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ,
така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл.
138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за
доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В горепосоченото
Тълкувателното решение е прието също така, че клиенти на топлинна енергия могат
да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо се лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР
ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо се лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползватели при топлопреносното
предприятие, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот.
В контекста на
изложеното СГС приема, че няма пречка в хипотезата, при която върху собствения
на едно лице имот е уредено вещно право на ползване, собственикът да заяви
изрична воля именно той, а не титулярът на вещното право на ползване, да встъпи
в облигационното правоотношение с ищцовото дружество – доставчик на топлинна
енергия /нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС има диспозитивен, а не императивен
характер/.
В разглеждания
случая по делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не се спори, че ответницата е придобила процесния апартамент
на 23.06.1988 год. въз основа на нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот
по силата на договор за гледане и издръжка, по силата на който прехвърлителите С.Т.Р.
и Ц.Д.Т.са си запазили правото на ползване и обитаване докато са живи. Доказано
е също така, че по искане на ответницата е била открита партида за имота на
нейно име при ищцовото дружество – №364531, с което на практика същата е
заявила съгласието си да заплаща стойността на доставената топлинна енергия –
за посоченото обстоятелство е налице извънсъдебно признание на ответницата,
обективирано в заявление с рег.№Г-6915 от 24.03.2017 год. /авторството на
документа не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/,
което при преценката му по реда на чл. 175 с оглед останалите данни по делото
въззивният съд намира, че отговаря на истината. Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да бъде посочено, че волеизявленията в обсъждания
документ са направени от ответницата в лично качество, а не като представител
на други правни субекти – чл. 20 ЗЗД. В този смисъл настоящият съдебен състав
приема, че Р.В. се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните
по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Безспорно е във
въззивното производство, че ищецът е доставил твърдяното количество топлинна
енергия в имота през процесния период от м.септември 2016 год. до м.април 2018
год., че нейната стойност възлиза на 1 016.48 лв., че през периода от
м.август 2016 год. до м.април 2018 год. е била извършвана услугата дялово
разпределение и нейната стойност е в размер на 23.84 лв., както и че
ответницата е в забава през исковите периоди – тези обстоятелства се
установяват и въз основа на събраните по делото писмени доказателства.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на
услугата дялово разпределение, както и с оглед счетеното за основателно
възражение за погасителна давност на ответницата /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените искове се явяват основателни до
размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.01.2021 год.,
постановено по гр.дело №72333/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/