№ 435
гр. Перник, 25.11.2019 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
Окръжен съд Перник гражданска колегия, в
публичното заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиян Петров
Роман Николов
при секретаря Златка Стоянова като разгледа
докладваното от съдия Николов в. гр. дело № 486 по описа за 2019 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1369
от 14.12.2018 г., постановено по гр. д. № 4254 по описа на Районен съд Перник
за 2018 г. изцяло са отхвърлени исковете с правно основание чл. 439, ал. 1, вр.
чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от Р.Е.Б. ***, с ЕГН: ********** срещу „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21, „Бизнес център Люлин 6“,
ет. 2, представлявано от Я.О. и П.П., за
признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи поради погасяване по давност
на вземанията в размер на 7340,03 лв. – за главница по договор за банков кредит от ***, 2039,87 лв. – изискуема
редовна лихва за периода от 15.07.2009 г. до 10.07.2012 г., 597,53 лв. –
изискуема наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 07.08.2012 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2012 г. до окончателното
изплащане на вземането, 199,54 лв. за разноски за държавна такса и 439 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист в
полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД по
гр. д. № 5224 по описа на РС Перник за 2012 г. въз основа на който изпълнителен
лист срещу ищеца е образувано изп. дело № 1079 по описа на ЧСИ С.Б. за 2012 г. С решението Районният съд е осъдил Р.Б. да
заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, направените разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Р.Е.Б., в която се
развиват съображения за неговата неправилност, поради постановяването му в
противоречие с материалния закон и съдебната практика, в нарушение на
съдопроизводствените правила. Изложени са съображения, че неправилно районния
съд е приел, че вземането на ищеца не е погасено по давност. Моли при уважаване
на жалбата да му бъдат присъдени направените пред двете инстанции разноски.
В
законоустановения срок въззиваемото дружество е депозирало отговор, в който
изразява становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване на
решението. Претендира разноски по въззивното производство.
Окръжен съд Перник, след като обсъди доводите
на страните намира за установено следното:
При извършената по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Видно от приложеното в
заверен препис изпълнително дело № 1079/2012 г. на ЧСИ С. Б., същото е
образувано по молба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД от 23.10.2012 г. Към молбата е приложен изпълнителен лист издаден
на 10.08.2012 г. по ч.г.р.д. № 5224/2012 г. на РС Перник в полза на „Райфайзенбанк
България“ ЕАД срещу въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за
следните вземания: 7340,03 лв. - за главница по договор за банков кредит от ***, 2039,87 лв. – изискуема редовна лихва за
периода от 15.07.2009 г. до 10.07.2012 г., 597,53 лв. – изискуема наказателна
лихва за периода от 15.08.2009 г. до 07.08.2012 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 08.08.2012 г. до окончателното изплащане на
вземането, 199,54 лв. за разноски за държавна такса и 439 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. По изпълнителното производство е приложено запорно съобщение за
запор върху вземанията на длъжника от „Райфайзенбанк България“ ЕАД. От банката
е постъпило уведомително писмо до съдебния изпълнител в потвърждение на
наложения запор от 19.11.2012 г. По изпълнителното производство на 08.01.2015 г. е постъпила молба за конституиране на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД като взискател. В същата се съдържат конкретни
искания за предприемане на изпълнителни действия и
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Приложено е запорно съобщение за
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, оформено като получено от ***
на 20.05.2016 г. От последното е постъпило уведомление, че трудовото
правоотношение с длъжника е било прекратено, поради което запорът не е
изпълнен. По изпълнителното производство са приложени уведомления за наложени
запори върху вземанията на длъжника от „Банка Пиреос“ от 23.10.2017 г. и от
„Уникредит Булбанк“ от 11.10.2017 г. Приложено е и запорно съобщение от
08.06.2018 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
до управителя на *** без данни за датата, на която същото е достигнало до
третото лице.
С обжалваното решение РС
Перник е отхвърлил предявените
установителни искове, като е приел в мотивите си, че изложените съображения от процесуалния представител
на ищеца/жалбоподател в исковата молба и съдебно заседание за пълно погасяване
на сумите по давност са неоснователни.
По отношение на
правилността на същото настоящата инстанция намира следното:
След преценка на събраните по делото доказателства и
като обсъди доводите на страните, Окръжен съд Перник намира, че решението на РС
Перник е правилно и законосъобразно в частта за сумата от 7340,03 лв.
представляваща главница по договор за
банков кредит от ***, поради което следва да бъде потвърдено в тази му
част.
Неоснователно е съдържащото се във въззивната жалба
оплакване, че Районният съд не е взел
предвид, че към датата на депозиране на исковата молба е изтекъл 5 - годишния
давностен срок за всички суми претендирани с исковата молба.
Установено е, че въз основа на изпълнителен
лист от 10.08.2012 г. по молба от 23.10.2012 г. е образувано изп. дело №
1079/2012 г. на ЧСИ С. Б., в която взискателят „Райфайзенбанк България“ ЕАД е
поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи съгласно чл. 426, ал.
2 ГПК - запор и възбрана. С образуването на изп. дело на първо място
молбата е прекъснала срока по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК и на следващо – погасителната давност е прекъсната
съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, съответно при висящност на изпълнителния процес прекъснатата
вече давност се спира, съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. (приложимо по отношение
на висящите към този момент изп. производства – до датата на обявяването на ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - така решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., решение №
51/21.02.2019 по дело № 2917/2018 на ВКС, ГК, IV г. о. и др. ). По принцип
предпоставките и действията за прекъсването на срока по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК не са обусловени от тези за прекъсването и спирането на
давностния срок и обратно, затова срокът по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК е започнал да тече отново, считано от следващия ден на
молбата по чл. 426, ал.
2 ГПК по горе цитираното изп. дело – 24.10.2012 г. От приложеното
изп. дело се установява, че в продължение на 2 години, считано от 24.10.2012 г.
от взискателя не са поискани „същински“ изпълнителни действия по см. на т. 10
от цитираното ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (няма
такъв характер проучването на имущественото състояние на длъжника, както и поканата
за доброволно изпълнение), поради което изп. производство е прекратено на 24.10.2014
г. на осн. чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК. Прекратяването е настъпило по силата на закона и без
правно значение за това е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, и не
рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за
вземането, поради което доводите на жалбоподателя в обратен смисъл са
неоснователни. Същевременно, доколкото процесуалният закон не е въвел, като
предпоставка за настъпване правните последици, произтичащи от прекратяване на
изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК изискване за длъжника да е подал изрична молба в тази
насока, то липсата на такава в случая е правно ирелевантна и не обосновава
правен извод за отсъствие на настъпил прекратителен ефект. Датата на
прекратяването е преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. и обявяването за
изгубило сила на ППВС № 3/1980 г., при което съгласно посоченото по-горе
решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., по
отношение на погасителната давност е приложимо тълкуването, дадено с ППВС №
3/1980 г. Тъй като за разлика от чл. 116, б. „б“ ЗЗД в случаите на чл. 116, б. „в“ ЗЗД действието на прекъсването на давността не се свързва с
резултата от предприетите изпълнителни действия, то новата давност започва да
тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство – 24.10.2014 г.,
а не от последното поискано изпълнително действие – 24.10.2012 г., каквото е
даденото тълкуване с обявеното след прекратяването на изп. дело ТР №
2/26.06.2015 г. Прекратяването на изп. производство на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК не води до погасяване на материалното право и
взискателят може да инициира по реда на чл. 426 ГПК наново изпълнително
производство като се образува ново канцеларско дело под нов номер въз основа на
същия изпълнителен лист срещу същия длъжник до изтичане на погасителната давност.
След перемирането на изп.
производство на 24.10.2014 г., по същото изп. дело № 1079/2012 г. с молба от
15.01.2015 г. на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД са направени конкретни
искания за предприемане на изпълнителни действия и възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ от съдебния изпълнител. Последният е уведомил работодателя на
длъжника, че е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на
20.05.2016 г. Тези действия обаче са предприети след като изпълнителното
производство вече е било прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата
на закона, което е станало на 24.10.2014 г., т. е. не е било висящо и по него
процесуални действия както от страните, така и от съдебния изпълнител не би
следвало да са извършвани. Каквото и да е основанието за прекратяване на
изпълнителното производство, последиците от това са недопустимост на
извършените след това изп. действия и с отпадане на вече извършените изп.
действия (в последният случай с изключение на правата, които третите лица са
придобили въз основа на изпълнителните действия преди прекратяването на изп.
производство, както и редовността на извършеното преди прекратяването на изп.
производство от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител – чл. 433, ал.
4 ГПК). Съобразно това наложеният на 20.05.2016 г. запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника не може да бъде преценяван като действие, прекъсващо
давността, след като същото е предприето в условията на прекратено изпълнително
производство, настъпило на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона.
Действието е невалидно и не е породило предвидения в чл. 116 б. „в“ ЗЗД ефект
на прекъсване на давността (Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
1812/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 223 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. №
124/2010 г., II т. о., ТК). По същата причина, без значение е и дали след перемцията
на 24.10.2014 г. е било извършено друго действие, което е от вида да прекъсне
давността за вземането, тъй като то би било предприето след като изпълнителното
производство вече е било прекратено по право, а такива действия не могат да
имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици.
Настоящото вземане произтича от договор за кредит, а за вземания,
произтичащи от такъв вид договор по чл. 430 ЗЗД (подобно на заема по чл. 240 ЗЗД), се прилага общата петгодишна давност съгласно чл.
110 и чл. 111 от ЗЗД. Съгласно постоянната практика на ВКС (Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
110/2011 г., IV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г. о., ГК), при договор
за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на
погасителни вноски съобразно погасителния план, не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. За разлика от
периодичните плащания, при които отделните задължения имат характер на
самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни
вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо
задължение на отделни части. С оглед изложеното по-горе, доколкото се претендират суми по договор
за кредит, то срокът за погасяването им по
давност е пет години, считано от 24.10.2014 г. Към подаване на исковата молба на 14.06.2018 г. не е изтекла погасителната давност на вземането, поради
което искът правилно
и законосъобразно е приет от Районният съд за основателен. новата 5 годишна погасителна давност е започнала да
тече от 24.10.2014 г. и към момента на подаване на исковата молба 14.06.2018 г.
не е била изтекла.
Въззивната
инстанция приема за основателно възражението на жалбоподател за основателност на част от исковата
претенция по следните съображения:
В настоящият казус спорен е
въпросът относно момента, от който започва да тече погасителната давност по
отношение на процесните вземания за лихви и разноски.
Постоянна е практиката на настоящия въззивен състав, че влязлата в сила заповед
за изпълнение (в резултат на липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК) не представлява
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и че във всички случаи срокът
на погасителна давност за лихви и разноски съвпада с давностния срок посочен в
чл. 111, б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД, който с оглед предмета на предявения иск по чл.
439 ГПК е релевантен след перемиране на изпълнителното производство. Предвид
това, считано от 24.10.2014 г. 3-годишната давност за удостоверените в изпълнителен
лист от 10.08.2012 г. вземания изтича на 24.10.2017 г. В случая от особена
важност е да се разграничи, че предявяването на отрицателен установителен иск
няма за последица предвиденото в чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД
действие на прекъсване/спиране на давността. Противното означава, че с
оспорване на вземането от длъжника се прекъсва/спира течащата в негова полза
погасителна давност, какъвто не е смисълът на горепосочените разпоредби.
Погасителната давност се счита прекъсната/спряна с предявяването на иск, но от
носителя на спорното вземане – кредитора (в това число и насрещен иск) или с
предприемане на действия за принудително изпълнение - чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Ето
защо в случая, като последица от изтеклия давностен срок, удостоверените в
заповедта и изп. лист вземания на ищеца за лихви и разноски са се погасили по
давност, а оттам и са недължими, преди молбата на ищеца-длъжник на 14.06.2018
г. Ето защо, крайният извод е, че вземанията в размер на 2039,87 лв. –
изискуема редовна лихва за периода от 15.07.2009 г. до 10.07.2012 г., 597,53
лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 07.08.2012 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2012 г. до
14.06.2015 г. (три години назад от датата на подаване на исковата молба
на14.06.2018 г.), 199,54 лв. за разноски за държавна такса и 439 лв. за
юрисконсултско възнаграждение са погасени по давност и предявеният иск по чл.
439, ал. 1 ГПК в тази му част е основателен. Това налага обжалваното решение да
бъде отменено в тази част и да се постанови друго, с което искът да бъде
уважен.
С обжалваното
Решение Районният съд е осъдил на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Р.Е.Б.
да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, сумата от 300 лв. за разноските в първоинстанционното
производство.
Жалбоподателят – ищец претендира и доказва разноски
общо в размер на 3362.79 лв., от които 375.19 лв. – държавна такса по исковата
молба, 1400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, 187.60 лв. държавна
такса във въззивното производство и 1400 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство (съгласно представените
доказателства). Съдът
взе предвид, че адвокатските възнаграждения на жалбоподателя не са съобразени с
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като посочените суми са над минималните такива по чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредбата, поради което и в случая с оглед направеното от въззиваемото
дружество възражение е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Същото следва да бъде редуцирано до минимално предвиденото в посочената по-горе
норма, а именно: по 1148 лв. за инстанция. Предвид изложеното на Р.Б. му се дължат разноски в съотношение 3275.94/10615.97
(уважената част и целия претендиран размер), т.е. дължимите на жалбоподателя –
ищец разноски възлизат на сумата 886.23 лв.
С оглед изхода
на спора жалбоподателя Р.Б. ще следва да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ” ЕАД, направените по делото разноски общо в размер на 600 лв., при
съотношение 7340.03/10615.97 (отхвърлената част и целия претендиран размер) или
дължимите на въззиваемото дружество разноски възлизат на сумата от 414 лв.
Водим от
гореизложеното Окръжен съд Перник
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1369 от 14.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 4254 по описа на Районен съд Перник за 2018 г., в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 439,
ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от Р.Е.Б. ***, с ЕГН: ********** срещу
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21, „Бизнес център Люлин 6“, ет.
2, представлявано от Я.О. и П.П., за
признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи поради погасяване по давност
на вземанията от 2039,87 лв. – изискуема редовна лихва за периода от
15.07.2009 г. до 10.07.2012 г., 597,53 лв. – изискуема наказателна лихва за
периода от 15.08.2009 г. до 07.08.2012 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.08.2012 г. до окончателното изплащане на вземането,
199,54 лв. за разноски за държавна такса и 439 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист в полза на
„Райфайзенбанк България“ ЕАД по гр. д. № 5224 по описа на РС Перник за 2012 г.
въз основа на който изпълнителен лист срещу ищеца е образувано изп. дело № 1079
по описа на ЧСИ С.Б. за 2012 г., като вместо него постанови:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с
правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Р.Е.Б. ***,
с ЕГН: ********** срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21,
„Бизнес център Люлин 6“, ет. 2, представлявано от Я.О. и П.П., че ищецът не дължи вземанията от 2039,87
лв. – изискуема редовна лихва за периода от 15.07.2009 г. до 10.07.2012 г.,
597,53 лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до
07.08.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
08.08.2012 г. до 14.06.2015 г., 199,54 лв. за разноски за държавна такса и 439
лв. за юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист
в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД
по гр. д. № 5224 по описа на РС Перник за 2012 г. въз основа на който
изпълнителен лист срещу ищеца е образувано изп. дело № 1079 по описа на ЧСИ С.Б.
за 2012 г. ПОРАДИ ПОГАСЯВАНЕ ПО
ДАВНОСТ.
ПОТВЪРЖДАВА като правилно Решението в останалата част.
ОСЪЖДА „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21, „Бизнес център Люлин 6“, ет. 2,
представлявано от Я.О. и П.П. ДА ЗАПЛАТИ
на Р.Е.Б. ***, с ЕГН: ********** сумата 886.23 лв. направени разноски.
ОСЪЖДА Р.Е.Б. ***, с
ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Панчо Владигеров“, № 21, „Бизнес център Люлин 6“,
ет. 2, представлявано от Я.О. и П.П. сумата от 414 лв. направени разноски.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок
от датата на уведомяване на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.