№ 7695
гр. София, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20241110100597 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99
ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„ТЕСДО“ ООД, ЕИК ********* срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, с която се
иска от съда да осъди ответника да му заплати сумата от 218,51 лв., представляваща
платена при начална липса на основание сума по Договор за кредит № *** от *** г. и Анекс
за допълнителна сума от *** г., сключени между Н.Н.В. и „Вивус.БГ“ ЕООД, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда- 02.01.2024 г., до
окончателното й плащане.
Ищецът „ТЕСДО“ ООД, ЕИК *********, твърди, че на *** г. между „Вивус.БГ“
ЕООД и Н.Н.В. били сключени Договор за кредит № *** от *** г. и Анекс за допълнителна
сума от *** г. По силата на договора била отпусната главница в размер на 800 лв. при
възнаградителна лихва в размер на 25,27 лв. с падеж за погасяване на кредита- 11.12.2020 г.,
при ГЛП в размер на 40,97 % и ГПР в размер на 49,70 %, като била начислена и такса за
експресно разглеждане на кредита в размер на 164,30 лв., а съгласно Анекса била
отпусната в заем допълнителна сума в размер на 300 лв., при възнаградителна лихва в
размер на 11,48 лв., с падеж за погасяване на кредита - 11.12.2020 г., при ГЛП в размер на
40,97 % и ГПР в размер на 49,70 %, като била начислена и такса за експресно разглеждане
на искането в размер на 54,21 лв. Сумите по процесните договори били изцяло погасени с
плащане на 09.12.2020 г. Поддържа, че претендираната и предадена без основание сума по
договора за кредит била в размер на 164,30 лв., а по анекса за допълнителна сума - в размер
на 54,21 лв., поради което претендира за връщане вземане в общ размер на 218,51 лв.
Твърди, че на *** г. между ищеца и Н.Н.В. бил сключен договор за цесия, по силата на който
ищецът придобил вземане в размер на 218,51 лв., представляваща изплатените без правно
основание суми по Договор за кредит № *** от *** г. и Анекс за допълнителна сума от *** г.
Твърди, че за извършеното прехвърляне на вземания ответникът бил надлежно уведомен на
1
10.07.2023 г., чрез услугите на куриерска фирма „Спиди“. По същество излага твърдения, че
процесният договор и анексът към него, са недействителни поради противоречието им със
закона, евентуално поради заобикаляне на закона и/или накърняване на добрите нрави.
Сочи, че като условие за отпускане на кредита е било ползването на допълнителна услуга
„експресно разглеждане на искането за кредит“, във връзка с която на кредитополучателя се
начислявала допълнителна такса. Твърди, че липсва еквивалентност между насрещните
престации на страните по договора за кредит, както и че размерът на таксата за
допълнителната услуга, бил необосновано висок. Твърди, че в договора и анекса липсва
съществен елемент от тяхното съдържание, а именно - ГПР. Счита, че бил погрешно посочен
размер на ГПР, доколкото не били включени в него таксите за допълнителните услуги. Също
така поддържа, че размерът на ГПР надхвърля максимално установения праг, поради което
целият договор и анекса били недействителни. Заявява, че следвало да бъдат описани
основните данни, послужили за изчисляване на ГПР. Оспорва процесните Договор и Анекс
да са написани по ясен и разбираем начин. Посочва, че в тяхното съдържание не било
включено правото на потребителя за отказ от договора/ анекса. Поддържа, че чрез
оспорените Договор и Анекс, ответникът се обогатил неоснователно, поради което същите
са в противоречие с добрите нрави. Също така твърди, че ГЛП надхвърля трикратния размер
на законната лихва за необезпечени заеми, което макар да не противоречи на писан закон,
противоречи на добрите нрави. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира
присъждане на разноски.
С исковата молба ищецът е представил писмени доказателства, които са приложени по
делото. По негово искане по делото са представени от ответника и приети от съда като
писмени доказателства Договор за кредит № *** от *** г. и Анекс към него, сключени
между Н.Н.В. и „Вивус.БГ“ ЕООД.
Ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, редовно уведомен на 09.05.2024 г.,
подава в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, с който оспорва исковата
претенция като недопустима, а по същество и като неоснователна. Възразява срещу
действителността на цесията, въз основа на която процесното вземане е придобито от
ищеца, респ. оспорва материалната и процесуална легитимация на последния. Излага
подробни съображения, поради които счита за нищожен договора за прехвърляне на
вземания. Претендира разноски и моли за отхвърляне на иска.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено
следното:
Исковата молба е редовна, а предявения с нея иск за връщане на даденото без
основание, е процесуално допустим.
По иска с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД съдът с
доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже извършено плащане на
процесната сума /общо 218,51 лв./ от страна на цедента си Н.Н.В. в полза на ответника
„Вивус.БГ“ ЕООД, валидно прехвърляне на вземанията, произтичащи от неоснователно
обогатяване по договора за паричен заем от *** г. и Анекса към него от *** г., от
кредитополучателя към ищеца, и редовното уведомяване на ответника за извършената
цесия.
В тежест на ответника съдът е възложил да докаже наличието на основание за
имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича
валидно възникнало задължение за цедента за заплащане на посочената сума от 218,51 лв.,
както и наличие на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към
момента на приключване на устните състезания.
По въпроса за възникване на вземанията:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия
текст в него са уредени три различни специални фактически състава на неоснователно
обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения. При първия
фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална липса на
правно основание, разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически състав
визира получаване на престация, с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е
могло да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в
този смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи
реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването, което
важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД.
Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1, т.1
от ЗЗД, т.е. при начална липса на правно основание.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от ищеца: договор за
цесия № *** г. между Н.Н.В. в качеството му на цедент и „Тесдо“ ЕООД като цесионер,
Уведомление за цесия от Н.В. от *** г., Анекс за допълнителна сума от *** г. към ДПК №
***/*** г., Общи условия на договора за кредит; Тарифа за таксите и разходите за услугите,
предоставяни от „Вивус.БГ“ ЕООД; разписка № *** за пълно погасяване на заем, както и
представените от ответника по искане на ищеца Договор за кредит № ***/*** г., 3 бр.
Анекси за допълнителна сума към Договор за кредит № ***/*** г., съответно от *** г. за
суми от 240,00 лв.; от *** г. за сумата от 330,00 лв. и от *** г. за сума от 300 лв.
Видно от приетия договор за кредит № ***/*** г. и специалните условия към него,
страните „4финанс“ ЕООД /предишно наименование на ищеца „Вивус.БГ“ ЕООД/ като
кредитор и Н.Н.В., като кредитополучател, се уговорили първия да отпусне в заем на втория
сумата от 230,00 лв., с лихвен процент от 41 % и с посочен ГПР от 49,7 % със срок за
връщане – 30 дни, с падежна дата 11.12.2020 г. Като специално условия към договора за
кредит била уговорена допълнителна такса „експресно разглеждане“ в размер на 52, 47 лв.,
която прибавена към главницата от 230 лв. и договорната лихва (от 7,75 лв.), формирала
крайната дължима сума от 290,22 лв. С три последователни Анекса от 11.11. и *** г., на
кредитополучателя била отпусната допълнително сума от общо 870 лв., последната от които
в размер на 300 лв., като така дължима сума до 11.12.2020 г. се увеличила до размер от
991,28 лв., с включена такса „експресно разглеждане“ от 166,45 лв. Към датата на
подписване на последния Анекс № 3 от *** г., общата отпусната в заем сума била 800 лв., а
дължимата такса за експресно разглеждане съответно 218,92 лв. или общо за връщане към
11.12.2020 г. сумата от 1355,26 лв.
На 09.12.2020 г., т.е. преди крайния падеж по договора, кредитополучателя Вълков
погасил изцяло задълженията си по процесния договор и анексите към него, като превел на
кредитора „4 Финанс“ ЕООД сумата от общо 1361,50 лв., което не се оспорва в
производството от ответника.
Страните не спорят, че в общата погасена сума е включена определената в договора и
анексите към него такса „експресно разглеждане“ в размер на 218, 92 лв.
С договор за цесия № *** от *** г., Н.В. е прехвърлил към настоящия ищец „Тесдо“
ЕООД всички свои вземания към ответника в общ размер на 2 944,90 лв., част от които и
процесните 218,51 лв., описани в т.8, т.8.1. и т.8.2. като вземания, представляващи платени
без основание суми по Договор за кредит № ***/*** г. и Анекс от *** г. за допълнителни
суми към Договор № ***/*** г.
При тази установеност от фактическа страна, по твърденията на ищеца и по
отделните възражения, заявени от ответника, съдът достигна до следните правни
изводи:
По действителността на Договора за цесия № *** от *** г.:
3
С приетия по делото Договор за цесия № *** от *** г., ищецът по делото „Тесдо“ ООД
се легитимира като носител на вземанията на цедента Н.Н.В., като договора е оспорен от
ответника „Вивус.БГ“ ЕООД с мотиви, че същия е нищожен, поради невъзможен предмет,
липса на съгласие, липса на основание, противоречие с добрите нрави, както и поради
симулативност.
Съдът намира изразените от ответника възражения за неоснователни, по следните
съображения:
Съгласно чл.99, ал.1 - 4 от ЗЗД „Кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
/2/Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не
е уговорено противното./3/ Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които
установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне./4/
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по силата
на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно правоотношение, като
кредитор става цесионерът, на когото цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки
договор и цесията следва да отговаря на условията за действителност, установени в общия
закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №
196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла
Бояджиева. Според възприетото от ВКС разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г.,
определяемостта на съдържанието на престацията по договор за цесия, независимо от
основанието на което се извършва тя, е изискване за действителност на сделката, била тя
/продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./. В процесния договор за цесия изрично
е посочено, че вземанията на цедента произтичат от извъндоговорно основание -
неоснователно обогатяване, като същите са в достатъчна степен индивидуализирани по
основание, период и размер - посочено е, че се прехвърлят всички вземания, възникнали от
неоснователно обогатяване на длъжника „Вивус.БГ“ ЕООД, за сметка на кредитора Н.Н.В.,
като това неоснователно обогатяване следва да е настъпило поради плащания, извършени
въз основа на нищожни клаузи или недействителни договори за потребителски кредити
(какъвто е настоящият случай). Следователно, договорът за цесия е валиден и годен да
прехвърли процесното вземане в полза на цесионера.
В процесния договор за прехвърляне на вземания, страните са определили предмета на
същия като: „цедентът прехвърля възмездно на цесионера „Тесдо“ ЕООД, следните свои
вземания: „вземания от „Вивус.БГ“ ЕООД в общ размер от 2 944, 90 лв., съгласно изрично
изброените 15 пункта, произтичащи от сключените между Вълков и „4Финанс“ ЕООД
договори за кредити, част от които и тези по т.8, представляващи вземане в размер на
218,51 лв., представляващи всички платени без основание суми по Договор за кредит №
***/*** г., сключен между „Вивус.БГ“ ЕООД и кредитора Н.В., което вземане е съставено
от вземане в размер на 164,30 лв. представляващо платени без основание суми по договор
за кредит № ***/*** г. и вземане в размер на 54,21 лв., представляващо платена без
4
основание сума по Анекс № 3 за допълнителна сума от *** г. към Договор за кредит №
***/*** г. сключен между същите страни“.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е видно, че
страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не се създават
нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя субекта, на
който трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и
процесните вземания. В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от
института на неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка на закона
предмет на цесията, което прави възраженията на ответника за липса на предмет на договора
за цесия, неоснователни.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по
предмета, между досегашния му носител на правото/вземането/ и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него съгласие
между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че възражения по
действителността на същия, биха могли да правят единствено страните по Договора, но не и
от трети за сделката лица, сред които се числи и ответника по делото, тъй като за него
липсва интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е важно и от значение кой ще бъде
негов длъжник, с оглед платежоспособността, за самия длъжник не е важно на кого ще
плати, ако се установи, че е налице дълг и същия своевременно е уведомен кой е актуалния
носител на вземането, за да се избегне двойно плащане, прилагайки принципа „който плаща
зле, плаща два пъти“. Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да
се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и
длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова позоваване е ограничена от
наличието на интерес. Такъв е налице когато третото лице цели да отрече съществуването на
право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга
или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение за
това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при
сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в
правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е легитимиран да
оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в
предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Отделно от това
длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на
уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на
уведомление (Решение №60256 от 07.03.2022 по гр.д. № 3590 /2020 г. на ВКС, 4 то). В
случая длъжникът не отрича да е получил уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, съдържащо
и покана за доброволно изпълнение, като възраженията му се изчерпват от това, че същите
не изхождали от лице с представителна власт. Съобщаването съгласно разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД следва да бъде направено от цедента, но в настоящия случай е направено от
цесионера. По делото е представено и прието изрично пълномощно от цедента в полза на
ищеца, като същото не бе оспорено по отношение на неговата истинност,
упълномощаването е извършено от лице, което има качеството на цедент, а уведомяването
на длъжника, извършено от изрично упълномощения цесионер е валидно.
С оглед изложеното, съдът приема, че по делото безспорно се установява, че към
датата на подаване на исковата молба, именно ищецът е носител на процесното вземане,
произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника, което вземане му е
надлежно прехвърлено по силата на сключения на ***г. Договор за цесия № ***.
5
По отношение съществуването на вземане в полза на цедента, в последствие
прехвърлено на цесионера /ищеца по делото/ и неговия размер, съдът следва да разгледа и
наведените от ищеца основания за недействителност на клаузата от сключения между
страните договор, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, следва да се
отбележи следното:
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от
потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто
именно е характерът на посочената такса, поради което съдът намира, че ответното
дружество – кредитодател не е имал правото да претендира заплащане от страна на
кредитополучателя такса за експресно разглеждане на кредита. Налице е клауза, която противоречи
на нормата на чл. 10а от Закона за потребителските кредити, поради което и следва да се приеме, че
същата на това основание се явява нищожна, като противоречаща на закона и следователно
сумата от 218, 51 лв., представляваща общия платен от кредитополучателя размер на таксата
за експресно разглеждане на кредита, е била платена при начална липса на основание и
следва да бъде върната на ищеца, който е легитимиран да я получи, както бе обсъдено по-горе в
настоящото решение.
Посочената клауза се явява и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
доколкото неравноправна е всяка „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.“ и доколкото последващото изброяване на хипотези
в чл. 143, ал.2 от ЗПП не е изчерпателно, а само примерно (в този смисъл вж. Решение №
345 от 9.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1768/2018 г., II т. о., ТК).
Несъмнено, в цитираната клауза на процесния Договор във вреда на заемателя е
уговорено задължение за услуга по експресно разглеждане на документи за предоставянето
на кредита.
Следва да се има предвид, че кредитът не може да бъде усвоен, ако не бъде отпуснат, но
същият не би бил отпуснат, ако заемателят не се съгласи на клаузите по договора, за който липсват
доказателства да е дадена възможност за индивидуално договаряне на клаузи. Неоснователни са
доводите на ответника, че ищецът като заемател се е съгласил с тази клауза и посочената услуга му
е била предоставена – липсват каквито и да било доказателства, установяващи, че услугата е била
предоставена и какво е съотношението между бързината, с която са разгледани документите по
отпускането на кредита по процесния договор спрямо договори, по които заемателят не е поискал
да ползва посочената услуга по експресно разглеждане.
На следващо място посочената такса несъмнено се явява общ разход по кредита и е
следвало да бъде включена в ГПР, по силата на чл.19, ал.1 от ЗПК, но по делото няма данни
това да е сторено от кредитора, с което бездействие потребителят е бил въведен в
заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10,
ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Така уговорена таксата за експресно разглеждане на кредита по съществото си има за
цел не предоставяне на конкретна услуга срещу заплащане на разходите за нейното
предоставяне, а да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора (която по
съществото си е печалбата за кредитора). По този начин се цели заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
6
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
В случая уговорения годишен процент на разходите по кредита е в размер на 49.7%
(посочен в договора) и 49,6 % (посочен в анексите към него), а лихвения процент е уговорен
в размер на 41% в договора и 40,97 % (в анексите към него). След прибавянето на сумата,
предвидена като такса за услуга експресно разглеждане в размери от 52,47 лв. (съгласно
договора) и допълнителни такси от 52,61 лв.; 59,63 лв. и 54,21 лв. (по трите последвали
договора анекси), крайния размер със сигурност ще надвиши допустимия такъв от 50 % на
ГПР.
Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит
следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесния договор
за кредит отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ "Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание" /в частност тези на чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 10, ал.1 и чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, като
договорът има минимално изискуемото съдържание, определено в т.1 до 27 от чл.11 от ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят е посочил изискването в договора да се
посочва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин.
В процесния договор за кредит, е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 41,00
%, както и фиксиран процент на ГПР между 49,7 %, като в договора са посочени още
конкретните параметри на заема, вкл. т.нар. специални условия на договора за кредит – сума
на кредита, срок на кредита, обща дължима сума и такса експресно разглеждане в конкретен
размер. При така посочения фиксиран размер на ГПР за потребителя не става ясно какво
точно се включва като компонентни извън посочения ГЛП, като така посочен ГРП не
отговаря на изискването, посочено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
заемателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването
само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Както вече се обсъди по- горе,
според договора за кредит, ГПР е посочен като процент от 49,7 % но това не е размерът на
действителните разходи за длъжника, защото сумата е без включване на таксата за експресно
7
разглеждане, а с включването и на тази такса, ГПР ще скочи над допустимия по закон
размер. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна или заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова
клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити в случая на посочения в т. 10 ГПР води до
недействителност на договора, съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Посочения в ДПК
размер на ГПР, както стана ясно, не отразява действителния процент на разходите по заема,
тъй като в него не са включени част от същите, а именно уговорената такса за експресно
разглеждане на кредита, която е допълнителен разход за кредитополучателя и по
характеристика следва да се включва в общите разходи по кредита, по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК. По силата на тази разпоредба от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва единствено нотариалните такси.
В настоящото производство, се установява, че ответникът „Вивус.БГ“ ЕООД не е
включил таксата „експресно разглеждане“ в ГПР, като при включването й посочения в
договора ГПР значително би надхвърлил максималния допустим размер по чл. 19, ал. 4 ГПК,
съгласно която разпоредба ГПР не може да надвишава петкратния размер на законната
лихва (която към датата на сключване на договора за кредит и анексите към него, не
надвишава 10 %).
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
действителният процент на ГПР. Правната последица от това обстоятелство е нищожност на
договора на осн. чл.22 от ЗПК.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което и на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в т.ч.
възнаградителна лихва.
Предвид гореизложеното съдът приема, че процесния договор за паричен заем №
***/*** г. и Анекса от *** г. към него, сключени между ответника „Вивус.БГ“ ЕООД и Н.В.
са недействителни, като противоречащи на чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Доколкото процесния договор е сключен с физическо лице, който има и качеството на
потребител, то същия попада под регламентацията не само на ЗПК, но и на специалния закон
за защита на потребителя. Преценени в светлината и на специалния закон и разп. на чл.143
от ЗЗП /предвиждаща Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя/, клаузата за експресно разглеждане се явява нищожна и на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Следователно, платените въз основа на неравноправни клаузи суми по ДПК, се явяват
8
недължимо платени и подлежат на връщане, доколкото за ответника няма доказано годно
основание за тяхното задържане.
В настоящото производство, ищецът претендира да има право на вземане,
произтичащо от неоснователното обогатяване на ответника, въз основа на недействителен
договор за паричен заем, респ. отделни клаузи от същия, сключен между ответника и
цедента Н.В., в общ размер на 218,51 лв., представляваща платена от Вълков сума, без
основание, по който на осн. чл.23 от ЗПК заемателят дължи връщане само на чистата сума.
Така всички внесени суми, над чистата стойност по заема, представляваща начислени такси
за експресно разглеждане се явяват недължимо платени и подлежат на връщане. По делото
няма спор, че кредитополучателя Вълков е погасил изцяло заетата му от ответника сума, в
общ размер на 1356,00 лв., като чистата сума, която дължи по договора за кредит, на осн.
чл.23 от ЗПК е в размер на 1 100 лв. Надплатена се явява сумата от 256 лв., от която ищеца
претендира за връщане само сумата от 218,51 лв., представляваща платената такса за
„експресно разглеждане на кредита“. До посочения размер иска се явява основателен и
доказан, тъй като в производството ответника, чиято бе доказателствената тежест да
установи основание за получаването на сумата и такова за задържането й, не доказа такива.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът. Последния представя
Списък на разноските по чл.80 от ГПК, съгласно който сторените от ищеца в производството
съдебни разноски възлизат на сумата от общо 450,00 лв., от която сума 50,00 лв. – заплатена
държавна такса и 400 лв. – адвокатско възнаграждение, платено по банков път на адв. Д. от
21.11.2024 г., въз основа на издадена фактура № 150/21.11.2024 г.
С оглед изхода на делото и уважаването на предявения иск в пълния му заявен размер,
на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на ищеца се следват изцяло и сторените от него разноски за
производството в размер на 450,00 лв.
Така мотивиран, съдът на осн. чл.235, ал.1-3 от ГПК,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от З.С.Р. и А.М. – управители да заплати на „ТЕСДО“
ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Е.У., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 218,51лв. (Двеста и
осемнадесет лева и петдесет и една ст.), представляваща предадена без основание сума от
Н.Н.В., с ЕГН ********** от ***, на ответника „Вивус.БГ“ ЕООД въз основа на
недействителен Договор за кредит № ***/*** г. и Анекс от *** г. към него, която сума
представлява начислена без основание от кредитора такса „експресно разглеждане“ и което
вземане е било цедирано на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД, съгласно Договор за цесия № *** г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба 02.01.2024 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от З.С.Р. и А.М. – управители да заплати на „ТЕСДО“
ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от
управителя Е.У. сумата от 450,00 лв. (Четиристотин и петдесет лева) представляваща
сторените от ищеца съдебни разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от същото.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10