Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 23.12.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в публично заседание на трети
декември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 3343 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20284630
от 29.12.2020 г., постановено по гр. д. № 46545/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 88 състав, на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 49, ал. 1, във вр. с чл. 45 ЗЗД Агенция „П.и.“ е осъдена да
заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сумата от 2302,45 лв. – главница, представляваща
регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета с № 44012131721104
по договор за имуществено застраховане „Каско +“,
с полица № 440117213076367 за причинени щети на лек автомобил марка „Волво
ХС90“, рег. № ******, собственост на Р.М.В., в резултат на настъпило
пътно-транспортно произшествие на 17.07.2017 г. на републикански път около с.
Казичене /съобразно твърденията с уточнителната молба от 11.02.2020 г./, поради
попадане на автомобила в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата
молба /8.08.2019 г./ до окончателното погасяване. Осъдена е
Агенция „П.и.“ да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Срещу
постановеното съдебно решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана
въззивна жалба от ответника Агенция „П.и.“, чрез процесуалния представител гл.
юрк. Г.Н., с която същото се обжалва изцяло. Излагат се съображения, че
обжалваното решение е неправилно. По делото не били представени общите условия
на застрахователя за застраховка „Каско“, като представените с исковата молба
били бланкетни, с оглед на което не бил доказан покритият застрахователен риск.
Липсвали задължителни реквизити на застрахователната полица. Не бил представен
протокол за ПТП. Същевременно застрахованият е длъжен да представи на
застрахователя такъв. По делото не бил изяснен въпросът какви обстоятелства са
възпрепятствали водача на МПС да се съобрази с конкретните условия на пътното
платно и как това е ограничило видимостта относно наличието на евентуално
препятствие. Счита, че по делото не е установено наличието на противоправно
поведение от страна на ответника. Поддържа, че заключението на вещото лице по
опуснатата по делото съдебно-автотехническа експертиза е посочено единствено,
че описаният от водача механизъм на ПТП съответства на настъпилите увреждания,
но следвало да се има предвид, че този механизъм трябва да бъде доказан, а
заключението на вещото лице не можело да служи като доказателство в тази
връзка. Освен това заключението било прието в първото по делото заседание,
когато ответник по иска бил Столична община, а АПИ не била конституирана. По
делото не са ангажирани доказателства, че водачът не е бил под въздействието на
алкохол или упойващи вещества, което е пречка за изплащане на застрахователно
обезщетение. Липсват и доказателства, че вредите не са причинени умишлено. Липсвали
доказателства за скоростта, с която се е движил водачът. Не били събрани
доказателства за евентуално овехтяване на автомобила, нито за други
обстоятелства, които според общите условия изключвали изплащането на
застрахователно обезщетение. Не били налице задължителните реквизити за
попълване и удостоверяване на ликвидационен акт от 15.09.2017 г. – липсвали
подпис и становище на юрисконуслт по основанието за плащане. Не бил налице
фактическият състав по чл. 49 ЗЗД. ПТП било реализирано на територията на
Столична община., поради което общината имала задължение за поддръжка на пътя.
Налице било съпричиняване, тъй като водачът се движел с несъобразена скорост и
не видял навреме препятствието. С тези съображения ответникът прави искане
въззивният съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира сторените по делото разноски, както и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца – Д. „О.з.“
ЕАД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
обосновано. Счита, че по делото е доказано възникването на претендираното
право. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира сторените
по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По същество,
настоящият въззивен състав намира, че решението на Софийския районен съд е
правилно и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, във вр. с
чл. 49, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Първоначално като ответник по исковете
е посочена Столична община, но впоследствие е направено изменение на иска по
реда на чл. 228 ГПК и първоначалният ответник е бил заменен от Агенция „П.и.“,
като Агенция „П.и.“ е изразила изрично съгласие да замести Столична община по
делото, като поради тази причина всички извършени до изменението на иска съдопроизводствени
действия са запазили значението си. В тази връзка първоинстанционният съд е
направил и съответни изменения в доклада по делото.
Установява се,
че между ищеца и Р.М.В. е сключен застрахователен договор за автомобилна
застраховка „Каско+“, с клауза „Пълно каско“, клауза „Премиум“ и клауза
„Чужбина“, за лек автомобил с рег. № ******, марка „Волво“, модел ХС90, със
срок на валидност 30.06.2017 г. – 29.06.2018 г. Съгласно т.2.3 /клауза „Пълно
каско“/, във вр. с т. 2.1.3 от раздел II от приложените по делото общи условия на
застрахователя, покрит застрахователен риск са вреди, възникнали при ПТП –
сблъскване с или удар от МПС и/или други физически тела, в това число ПТП,
съгласно ЗДвП, като в т. 14 от раздел I е дадена
дефиниция на ПТП, съгласно общите условия: неочаквано събитие, възникнало в
процеса на движение или в паркирано състояние на застрахованото МПС,
предизвикало повреди на МПС, други имуществени или неимуществени вреди. Предвид
изложеното, възражението на ответника, че представените общи условия били
бланкетни, е неоснователно. От същите ясно се установява какви са покритите
застрахователни рискове по застраховка Каско+“ с клауза „Пълно каско“.
През време на
действието на застрахователния договор – 17.07.2017 г., застрахованият автомобил
е увреден вследствие на ПТП, станало на републикански път II-18 – пропадане на автомобила в несигнализирана и
необезопасена дупка на пътното платно по време на движението му, вследствие на
което е настъпило увреждане на застрахования автомобил. Според показанията на
св. В., които съдът кретидира при условията на чл. 172 ГПК, произшествието е станало
на околовръстния път, около входа към с. Казичене. Свидетелят управлявал лекия
автомобил и усетил сериозно „друсване“ в дупката, гумата на автомобила била
разкъсана, дори джантата била увредена.
Жалбоподателят
поддържа заявените с писмения отговор на исковата молба възражения, че не е
доказан механизмът на ПТП и настъпилите от него вреди.
В подкрепа на
твърденията си относно заявения механизъм ищецът е ангажирал писмени
доказателства – уведомление за щета от 17.07.2017 г. и опис-заключение по щета
№ 44012131721104, свидетелски показания на св. Р.В., управлявал застрахования
автомобил по време на произшествието, както и заключение по допуснатата от съда
по искане на ищеца съдебно-автотехническа експертиза. От анализа на тези
доказателства следва извода, че механизмът на ПТП е несъмнено установен –
показанията на св. В. относно наличие на необозначена и несигнализирана дупка
на пътното платно кореспондират със заключението по допуснатата
съдебно-автотехническа експертиза, което съдът кредитира като компетентно
изготвено, и посоченото от вещото лице, че вредите по лекия автомобил са в причинна
връзка с посочения механизъм на процесното събитие.
По делото не са
ангажирани доказателства, които да разколебаят или опровергаят изводите на
вещото лице, като изложеното във въззивната жалба относно възможността
уврежданията на автомобила да са получени по друг начин са изцяло хипотетични.
Въпреки че е в тежест на ищеца да докаже настъпване на щетите по застрахования
автомобил по заявения от него начин, не е в негова тежест обаче чрез пълно и
главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за
настъпване на вредите по начин, различен от посочения – в този смисъл
определение № 890 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 3002/2018 г. на ВКС, III г.о.
Пред Софийски
районен съд и пред въззивния съд не е представен протокол за ПТП, съставен от
органите на МВР - "Пътна полиция", като не се твърди такъв да е
съставян. По силата на законовата делегация на чл.125а, ал.2 ЗДвП е издадена
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспорти произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и
Информационен център към Гаранционен фонд, в сила от 30.01.2009 г., приложима
към момента на настъпване на ПТП. В чл. 6, т. 4 от посочената наредба е
предвидено, че не се посещават от органите на МВР - "Пътна полиция" и
не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго
пътно-превозно средство, какъвто е и разглежданият случай. От показанията на
разпитания свидетел В. се установява, че увреденият автомобил е бил в движение
след инцидента.
По изложените
съображения съдът счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест,
разпределена с доклада на делото, да установи настъпилото ПТП, неговия
механизъм, както и настъпилите в резултат от него имуществени вреди.
Жалбоподателят
поддържа, че по делото не са събрани доказателства, че водачът не е бил под
въздействие на алкохол или други упойващи вещества, както и че застрахователното
събитие не е причинено умишлено, както и че е карал със съобразена скорост. На
основание чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ответника е да
установи възраженията си, заявени своевременно с писмения отговор на исковата
молба. Доказателства в тази насока не са ангажирани както в първата, така и в
настоящата инстанция. Ето защо доводите на жалбоподателя в тази насока са
неоснователни.
Процесният пътен
участък, на който е настъпило произшествието, е част от републиканската пътна
мрежа. В този смисъл са показанията на св. В., който разпитан пред
първоинстанционния съд, сочи, че местопроизшествието е било около входа на с.
Казичене, но изрично посочва, че е станало на Околовръстния път, което
обстоятелство си спомня, тъй като носил светлоотразителна жилетка, докато
сменял спуканата вследствие на преминаването през дупката гума на автомобила
си, защото се притеснявал от преминаващите камиони. Тези показания
кореспондират и с посоченото в писмо № 70-00-1081 от 5.11.2019 г., съгласно
което през населеното място преминава трасето на републикански път II-18 в участъка си от бул. „Ботевградско шосе“ (АМ
„Хемус“ до бул. „Цариградско шосе“ (АМ „Тракия“). Действително при извършения
преразпит на свидетеля същият посочва, че вече не си спомня добре инцидента и
поддържа казаното при първия разпит. Това обстоятелство не е причина
показанията му да не бъдат кредитирани от съда – предвид големия период от време,
който е минал, свидетелят може да няма ясен спомен за събитието, като същият е
признал това обстоятелство. В тази връзка са му предявени подписаните от него
документи във връзка със заведената при застрахователя щета и същият е
потвърдил подписа си и е посочил, че поддържа казаното при първия си разпит и
заявените от него обстоятелства пред застрахователя. Ето защо следва да се
приеме, че произшествието е станало на републикански път II-18. Съгласно чл.19, ал.1, т.1 ЗП републиканските
пътища се управляват от Агенция "П.и.", която на основание чл. 30,
ал. 1 ЗП осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на тези
пътища. В чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които стопанисват пътя,
го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него
и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. С оглед на това следва да се
приеме, че на ответника е вменено задължение да стопанисва и поддържа процесния
пътен участък, включително да не допуска и съответно своевременно да отстранява
дупки по него. Ответникът изпълнява тези свои законоустановени задължения чрез
своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението на тези свои
задължения и носи обективна гаранционно-обезпечителна отговорност при действия
или бездействия на лицата, натоварени с извършването на възложената работа по
поддръжка.
В настоящия
случай се установи, че автомобилът е попаднал в несигнализирана дупка на
пътното платно, стопанисвано от ответника. Последният не е изпълнил задължението
си, произтичащо от чл. 30 ЗП, вр. с чл. 167 ЗДвП да ремонтира тази дупка, както
и задължението си, регламентирано в чл. 13, ал. 1 ЗДвП, да предупреди
участниците в движението за опасности по пътя, каквато е наличието на дупка в
пътното платно, като постави необходимите средства за сигнализиране. Ето защо
следва да се приеме, че с бездействието си за отстраняване дупката на пътя и
сигнализиране на същата е причинил на застрахованото при ищеца лице имуществени
вреди. Предвид обстоятелството, че тези вреди не са резултат от обективните,
присъщи качества на вещта, а са резултат от неприсъщото качество на вещта, то
отговорността на ответника следва да се ангажира на основание чл. 49 ЗЗД, а не
на основание обективната и безвиновна отговорност, установена в нормата на чл. 50 ЗЗД.
По изложените
съображения следва да се приеме, че е осъществен фактическият състав на
непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и
противоправно поведение на служители на ответника. С оглед на това доводите на
жалбоподателя, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността
му, се явяват неоснователни.
Причинените на
увредения автомобил щети към момента на настъпване на застрахователното събитие
по средни пазарни цени възлизат на 2287,45 лв., съгласно експертното заключение
по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза, като застрахователят е
изплатил обезщетение в този размер, видно от представените нареждания за
кредитен превод по сметка на Р.В. в размер от 323,34 лв. и 1964,11 лв. в полза
на „Мото Пфое“ ЕООД, където са извършвани ремонтните дейности по автомобила. Застрахователят
е имал и ликвидационни разноски в размер от 15 лв., като в този смисъл е и
заключението на приетата по делото САТЕ, поради което размерът на вземането към
възложителя по чл. 49 от ЗЗД е за сумата от 2302,45 лв. Това е и размерът на
предявената от застрахователя регресна претенция.
Съгласно нормата
на чл. 411 КЗ, действал към момента на възникване на регресното право, с
плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение
и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Отговорността на
последния, както по отношение на пострадалия, така и по отношение на
суброгиралия се в правата му застраховател, е деликтна и е в размер на виновно
причинената вреда – чл. 45 и чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят може да иска
плащане по регресния иск срещу виновното за увреждането на застрахованото
имущество лице само когато и доколкото е възстановил вредите на застрахования.
В случая е
надлежно осъществена процедурата по завеждане на щетата, видно от уведомление
за щета от 17.07.2017 г., опис-заключение по щета № 44012131721104, повредите
са отстранени в сервиза на трето лице – „Мото Пфое“ ЕООД, видно от протокол за
приемане и предаване от „Мото Пфое“ ЕООД на автомобил от 22.07.2017 г.
Представен е и ликвидационен акт по преписка 44012131721104 от 15.09.2017 г.
По изложените
съображения съдът приема, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на ответника по отношение на суброгиралия се в правата на
застрахования застраховател. Предвид обстоятелството, че репарираните от ищеца
вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, са в размер на 2302,45
лв., в която сума са включени и направените ликвидационни разноски, предявеният
иск се явява основателен.
Тъй като
изводите на двете инстанции съвпадат, решението следва да бъде потвърдено.
При този изход
на делото разноски се дължат на въззиваемата страна. Съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, същите са в размер от 469,40 лв. – адвокатско
възнаграждение, за изплащането на което са представени доказателства по
въззивното производство. С въззивната жалба е направено възражение за
прекомерност по отношение на уговореното адвокатско възнаграждение, като в тази
връзка въззивният съд намира, че същото е определено в минималния размер,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 300
лв. + 7% за горницата над 1000 лв. (в случая – 91,17 лв.),
като върху тази сума се дължи и начислява ДДС в размер от 20% - в конкретния
случай 78,23 лв., поради което възражението за прекомерност е неоснователно.
Воден от
гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20284630 от 29.12.2020 г.,
постановено по гр. д. № 46545/2019 г. по описа на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 88 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.и.“, с адрес гр. София, бул.
******да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище
адрес на управление ***, сумата от 469,40 лв. /четиристотин шестдесет и девет
лева и четиридесет стотинки/ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, представляваща съдебни
разноски – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.