Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 22.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина
Маринова в. гр. д. № 15 917 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 186991 от 07.08.2019 г. по гр.д. №
37739/2017 г. на СРС, III ГО, 155
състав е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу И.В.Х.
искове, че И.В.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, вр, чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 364, 19 лв.,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 22.03.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 146, 86 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 15.09.2015 г. – 15.03.2017 г. Отхвърлени са искът за сумата от 14, 88
лв., представляваща главница за цената на услугата дялово разпределение, и
искът за сумата от 2, 52 лв., представляваща мораторна лихва върху нея. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 326, 81 лв. разноски за заповедното
производство и сумата от 975, 76 лв. разноски за исковото производство,
съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден, на основание чл.77 ГПК,
да заплати по сметка на СРС сумата от 24, 59 лв., представляваща дължима
държавна такса. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца – „Н.и.“ ООД.
Срещу
така постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата И.В.Х. чрез назначения
особен представител адв. Р.С.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно,
тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е
необосновано. Излага съображения за
неправилност на изводите на съда, че през исковия период е имала качеството
потребител на топлинна енергия и се е намирала в облигационно правоотношение с
ищеца. Навежда оплакване, че не е налице писмен договор между страните, а в
случай че съдът приеме, че писмена форма на договора не е необходима, то
клаузите в общите условия не са индивидуално уговорени и потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Поради това в случая се касае за
неравноправни клаузи, които са нищожни на основание чл.146, ал.2 ЗЗП. Оспорва
ищецът да й е доставял топлинна енергия. Навежда оплакване, че от ангажираните
по делото доказателства не се установяват размерът и обемът на сградната
инсталация. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице – помагач на ищеца – ТАЕС „Н.И.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263,
ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Решението
в частта, с която са отхвърлени искът за сумата от 14, 88 лв., представляваща
главница за дялово разпределение, и искът за сумата от 2, 52 лв.,
представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение, е влязло в сила
като необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С
исковата молба ищецът твърди, че ответницата И.В.Х. е клиент на топлина енергия
за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент № 71, находящ се в гр. София,
ж.к. „*****, като му дължи сумата от общо 1 528, 45 лв., от която: сумата
от 1 364, 19 лв. – главница, представляваща цена на незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 146, 86 лв. мораторна
лихва върху нея за периода 15.09.2015 г. – 15.03.2017 г., сумата от 14, 88 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, и сумата от 2, 52 лв.,
представляваща мораторна лихва върху нея. Във връзка с подадено на 22.03.2017
г. заявление, по ч. гр. д. № 17737/2017 г. по описа на СРС, 155 състав, е
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която
в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответницата И.В.Х. чрез назначения особен представител адв. Р.С.
е депозирала писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Оспорва да е
титуляр на правото на собственост за процесния имот. Оспорва наличието на
облигационно правоотношение между нея и ищеца. Навежда оплакване, че не е
налице писмен договор между страните, а в случай че съдът приеме, че писмена
форма на договора не е необходима, то клаузите в общите условия не са
индивидуално уговорени и потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Поради това в случая се касае за неравноправни клаузи, които
са нищожни на основание чл.146, ал.2 ЗЗП. Оспорва претенцията за мораторна
лихва. Позовава се на изтекла погасителна давност.
На 22.03.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.В.Х. за сумата от 1 379, 07 лв. –
главница, както и 149, 38 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. –
15.03.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, ап. 71, аб. № 154966,
както следва: за доставена топлинна енергия – 1 364, 19 лв. главница и 146,
86 лв. лихва, както и за дялово разпределение – 14, 88 лв. главница и 2, 52 лв.
лихва.
С
разпореждане от 31.03.2017 г. по ч. гр. д. № 17737/2017 г. по описа на СРС, 155
състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, с която разпорежда
длъжникът И.В.Х. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 379, 07 лв. за
доставена топлинна енергия в периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., заедно със
законната лихва от 22.03.2017 г. до изплащане на вземането, и лихва в размер на
149, 38 лв. за периода 15.09.2015 г. – 15.03.2017 г., като е присъдил на
заявителя и разноски в заповедното производство в размер на 330, 57 лв.
В срока
по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
Представен
е нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане № 175, том VII, рег.
№ 16474, дело № 1135/2014 г. от 27.08.2014 г., по силата на който И.В.Х.
прехвърля в собственост на Д.К.И. следния свой собствен недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.2820.1998.4.25 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрен със заповед №
РД-18-39/20.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в сграда №
4 по кадастрална схема, с предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1, представляващ: апартамент № 71 в жилищна
сграда с административен адрес: гр. София, Столична община, район „Връбница“,
ж.к. „*****, със застроена площ от 84 кв.м., състоящ се от: две стаи, дневна,
кухня и обслужващи помещения, при съседи по документ за собственост: изток –
зелена площ, запад – паркинг, север – апартамент № 70, юг – зелена площ, отгоре
– апартамент № 74, отдолу – мазета и при съседи по кадастрална схема: на същия
етаж: 68134.2820.1998.4.48, под обекта: няма, над обекта: 68134.2820.1998.4.27,
68134.2820.1998.4.28, заедно с избено помещение № 17 с полезна площ от 2, 41
кв.м., при съседи по документ за собственост: изток – мазе 18, запад – коридор,
север – мазе 16, юг – абонатна станция, заедно с 1, 324% ид.ч. от общите части
на сградата и ид.ч. от правото на строеж върху мястото, в което е построена
сградата, съставляващо поземлен имот с идентификатор 68134.2820.1998 срещу
задължението на приобретателя Д.К.И. да гледа и издържа прехвърлителя И.В.Х.,
докато е жив, лично или чрез трето лице, при нужда и поискване, като й осигури
един нормален и спокоен живот, какъвто е водила досега. Прехвърлителят И.В.Х. си е запазила правото
на пожизнено и безвъзмездно ползване на описания недвижим имот. В нотариалния
акт е посочено, че пред нотариуса е бил представен договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 17.12.1990
г. въз основа на заповед № ДИ-03-1350/30.10.90 г. на Председателя на ИК на ОбНС
„Връбница“, одобрена от Председателя на ИК на СНС-гр. София.
Представен
е протокол от проведено на 25.08.2002 г. Общо събрание на ЕС за адрес: бл. **,
ж.к. „*****, на което е взето решение да се сключи договор с ТАЕС „Н.И.“ ООД,
за индивидуално разпределение на топлинната енергия, като услугата се възложи
на ТАЕС „Н.И.“ ООД.
На 30.09.2002
г. е сключен договор между „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“
ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж.к. „*****, по силата на който
дружеството се е задължило да монтира индивидуални топлинни разпределители и
термостатни вентили и да извършва дялово разпределение на топлинната енергия
между потребителите в сградата.
Пред
СРС е ангажиран договор от 06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД – изпълнител, при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда
с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите
условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение
на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
От
заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото лице
Виолета Тенева, се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита
по електронен път в началото на всеки месец. Посредством т.н. „терминал“ се
снема показанието на топлинна енергия в 0.00 часа на първо число от месеца. В
случая технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати от
топлопреносното предприятие. Констатира се, че за исковия период е начислена
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за имота и
топлинна енергия за БГВ. По отношение на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация, вещото лице е посочило, че същата е изчислена по формула,
приложена в Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.) на база пълния отопляем обем на имота по
проект в размер на 205 куб. м., съгласно акт за разпределение на кубатурата в
жилищната сграда. Констатира се, че стойността на потребената топлинна енергия
възлиза на сумата от 1 364, 25 лв., формирана като сбор на фактурираната
по прогнозни стойности сума в размер на 1 311, 89 лв. и сума за доплащане
от изравнителни сметки в размер на 52, 36 лв. В посочената сума не са включени
предишни неплатени просрочени суми и лихви по тях. Констатира се също, че
монтираният в абонатната станция общ топломер е преминал метрологични проверки
съобразно изискванията на Закона за измерванията.
Пред
СРС е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице А.Б.,
от която се установява, че за процесния период няма отразени плащания от аб. № 154966
на сумите, предмет на процеса. Констатира се, че претенцията на ищеца за
главница в общ размер на 1 528, 45 лв. е формирана като сбор на: сумата 1 364,
19 лв. главница за потребена топлинна енергия, като са взети предвид издадените изравнителни
сметки; сумата 146, 86 лв. мораторна лихва върху нея; сумата от 14, 88 лв.,
представляваща 1 бр. годишна такса за дялово разпределение и сумата от 2, 52
лв. мораторна лихва върху нея.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата
редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
От
представения по делото нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане № 175, том VII, рег. № 16474, дело № 1135/2014 г. от 27.08.2014
г. се установява, че на посочената дата ответницата е прехвърлила правото на
собственост върху процесния имот в полза на трето за спора лице, като си е
запазила пожизнено вещно право на ползване върху имота. По този начин правото
на собственост върху процесния имот е ограничено от вещното право на ползване
на ответницата. Собственикът притежават т. нар. „гола собственост“ и докато съществува
правото на ползване на ответницата, той не би могъл да упражнява правомощието
да ползва вещта. С оглед на това и на основание чл.57, ал.1 ЗС, задължен за
разноските за ползването на имота е вещният ползвател. Отговорността на
собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на
вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС, доводи за
каквото прекратяване не са релевирани по делото. Горното обуславя извод, че за
периода 27.08.2014 г. – 30.04.2016 г. ответницата е имала качеството клиент на
топлинна енергия в качеството й на вещен ползвател на процесния имот. С
въззивната жалба не се поддържа довод по отношение качеството на ответницата на
собственик на процесния имот за периода до датата на прехвърлянето му.
По
изложените съображения следва да се приеме, че през исковия период м.05.2014 г.
– м.04.2016 г. ответницата е имала качеството клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се
урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите /клиентите/, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. По изложените съображения неоснователни се
явяват доводите на жалбоподателката, че потребителите са лишени от възможността
да влияят върху съдържанието на Общите условия. В случая ответницата не твърди
и не установява да е упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от
2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същата ги е приела.
Същевременно, доводите за нищожност поради неравноправност на клаузи, уреждащи
облигационното правоотношение между страните, са заявени общо, без да са
отнесени към конкретни клаузи от Общите условия на ищцовото дружество, които да
бъдат предмет на проверка за евентуална неравноправност.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор между ответницата и ищцовото дружество не
означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между тях.
Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия
се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди,
какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена срещу
ответницата в качеството й на клиент за битови, а не за стопански нужди.
Неоснователно
се явява и възражението на жалбоподателката, че не е доказано съществуването на
облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия, тъй като по
делото не са представени споразумителен протокол, заявление-декларация за
промяна на партида, молба-декларация. Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и
потребителя /клиента/, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия, в какъвто смисъл са й разясненията, дадени в решение №
35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год. (отм., ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), приложима по
отношение на исковия период.
В
случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на ТАЕС „Н.И.“ ООД. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата
за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и
съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно потребената от ответницата топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Констатира
се от заключението на СТЕ, че стойността на потребената топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. възлиза на сумата от 1 364, 25 лв.,
формирана като сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума в размер на
1 311, 89 лв. и сума за доплащане от изравнителни сметки в размер на 52,
36 лв.
Неоснователно
се явява възражението на жалбоподателката относно размера и обема на сградната
инсталация, доколкото от заключението на СТЕ по делото се установи,че
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, е изчислена на база
пълния отопляем обем на имота по проект в размер на 205 куб. м., съгласно акт
за разпределение на кубатурата в жилищната сграда.
От
страна на ответницата своевременно е въведено възражение за изтекла погасителна
давност.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС са дадени
задължителни разяснения, че вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Според Общите условия за продажба на
топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в
гр.София от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става
изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Тъй като
настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 22.03.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 22.03.2014 г., каквито в случая не се претендират с оглед заявения
исков период: м.05.2014 г. – м.04.2016 г.
По
изложените съображения следва да се приеме, че ищецът има вземане към
ответницата за сумата от 1 364, 25 лв., представляваща стойността на
потребената топлинна енергия за процесния имот за периода м.05.2014 г. –
м.04.2016 г. С оглед принципа на диспозитивното начало и като се съобрази
заявеният от ищеца размер на претенцията му – 1 364, 19 лв., искът за
стойността на потребената топлинна енергия се явява основателен в пълния му
предявен размер, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
С
въззивната жалба не са наведени оплаквания относно основанието и размера на
вземането на ищеца за мораторна лихва върху главницата за стойността на
потребената топлинна енергия, поради което тези въпроси са извън предмета на
въззивна проверка съгласно чл.269 ГПК.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, на жалбоподателката не се дължат разноски.
Ответникът
по жалбата има право на разноски, но доколкото не е заявил искане за
присъждането на такива, разноски не му се дължат.
Съгласно
т.7 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по
чл.47, ал.6 ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната. Дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението
по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото. Предвид
неоснователността на въззивната жалба, заплащането на дължимата държавна такса
за въззивно обжалване в размер на 30, 22 лв. следва да се възложи в тежест на жалбоподателката
– ответник.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 186991 от 07.08.2019 г. по гр.д. №
37739/2017 г. на СРС, III ГО, 155
състав в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****срещу И.В.Х., ЕГН
********** искове, че И.В.Х., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****на основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр, чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 1 364,
19 (хиляда триста шестдесет и четири лева и деветнадесет стотинки) лв.,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 22.03.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, и на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 146, 86 (сто четиридесет и шест лева и
осемдесет и шест стотинки) лв., представляваща мораторна лихва за периода
15.09.2015 г. – 15.03.2017 г.
Решението
в частта, с която са отхвърлени искът за сумата от 14, 88 лв., представляваща
главница за дялово разпределение, и искът за сумата от 2, 52 лв.,
представляваща лихва върху главницата за дялово разпределение, е влязло в сила
като необжалвано.
ОСЪЖДА И.В.Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.77 ГПК, сумата от 30, 22 (тридесет лева и двадесет и две стотинки) лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т. А. – Е. С.-Н.И.“ ООД, ЕИК ********, с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.