№ 4120
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110155228 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано е по искова молба, подадена от Н. Н. И., чрез ЕАД „Д. М.“,
с която срещу „*******“ АД са предявени иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.
4 ЗПК и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
******/****** г., сключен с ответника, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 16,67 лева – представляваща платена без основание сума по
договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че с ответника бил сключен договор за паричен заем № ******
от ******г., въз основа на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер от
500 лева. Поддържа, че в договора било предвидено и задължение за предоставяне на
обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица,
които да отговарят на условията в договора. В изпълнение на чл. 4 от договора, на
******г. ищецът сключил договор за предоставяне на гаранция № ****** с „******“
ЕООД, по силата на който последното поело задължение да обезпечи пред „*******“
АД задълженията на ищеца по договора за заем, като се задължило за задълженията на
ищеца при условията и за срока на договора паричен заем № ******/******г., а
ищецът се задължил да заплати на дружеството гарант сума в размер на 253,64 лева,
разсрочена за плащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Посочва, че
възнаграждението по договора за поръчителство се дължи на „******“ ЕООД, а
ответникът бил овластен да получава паричните суми за възнаграждението, след което
да ги предава на поръчителя. Счита, че договорът за заем е нищожен поради
наличието на неравноправна клауза, задължаваща кредитополучателя при
неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо възнаграждение
за поръчителство, както и поради заобикаляне на закона, като поддържа, че в договора
1
за кредит е посочен по-нисък от действителния ГПР, което било с оглед заобикаляне
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че към договора за потребителски кредит
била налице застрахователна полица, съдържанието на която било с шрифт, по-малък
от 12, разходите по същата следвало да се включат в ГПР. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.
По съществото на спора, твърди, че договорът за паричен заем е действителен, a
сумата в размер 516,67 лева, била получена от ответното дружество на валидно правно
основание, тъй като ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 500 лева, а
общо дължимата заемна сума възлизала на 542,36 лева, от които 42,36 лева –
възнаградителна лихва. Тъй като ищецът погасил предсрочно задълженията си,
лихвата била редуцирана до размер от 16,67 лева. Оспорва се в договора за заем да се
съдържа уговорка, задължаваща потребителя, при неизпълнение на негово задължение
да заплати необосновано високо възнаграждение за поръчителство. Излага доводи
относно допустимостта на изискването за предоставяне на обезпечение, както и във
връзка с това, че ищецът е могъл да прецени дали и какво обезпечение да предостави.
Поддържа, че клаузата за обезпечение е уговорена индивидуално. Счита, че дори и
клаузата в чл. 4 от договора да е недействителна, това не води до недействителност на
целия договор. Твърди се, че процесният договор съдържа ГПР и общата сума,
изчислени към момента на сключване на договора, както и че за заемодателя не
съществува задължение да преизчислява ГПР, в случай на промяна на условията по
договора. Сочи се, че надвишаването на ГПР над максималния законоустановен
размер, също не води до недействителност на целия договор. Оспорва се
възнаграждението за поръчителство да е разход, който следва да се включи в ГПР, тъй
като сключването на договор за поръчителство не е условие за сключване на договора
за кредит. Отделно от това, възнаграждението по договор за поръчителство не било
безусловно дължимо към момента на сключване на договора за кредит, а дали
гаранцията ще бъде активирана, било в зависимост от действията на заемателя.
Поради неизвестността на този разход, същият не следвало да се включва в годишния
процент на разходите. Допълва се, че заемополучателят би могъл да избира между три
алтернативни начина за обезпечаване, като в зависимост от възнаграждението, което
би се дължало за всеки един от тези способи за обезпечаване, ГПР би могъл да се
формира в много високи размери, с други думи годишният процент разходи да се
формира по волята на заемополучателя. Моли се за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски, въвежда възражение за прекомерност по реда на ч. 78, ал. 5
ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните са обстоятелствата, че във връзка с процесния
договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лева, която
последният се е задължил да му върне, както и че на ответника е платена сумата от
516,67 лева, включваща задължение за лихва.
Видно е от съдържанието на процесния договор за потребителски кредит №
******/****** г., че с клаузата на чл. 4 е уговорено, че заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да
отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "*******" АД; да няма
задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени
2
осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя,
за сумата от 542,36 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в
качеството на потребител, и „******“ ЕООД, в качеството на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да
издаде гаранция за плащане в полза на "*******" АД, с наредител-потребителят, с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както
следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари.
Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че
договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл.
4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение
– поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
253,64 лева, платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 63,41 лв.,
като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя
по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „*******“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждение по договора.
С влязло в сила решение по гр.д. № 67621/2022 г. по описа на СРС, 154 състав,
по което ответникът е бил конституиран като трето лице помагач на страната на
ищеца, е прогласена нищожността на договора за гаранция, сключен с „******“ ЕООД.
Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по
договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора (възнаградителна лихва),
като е посочен размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 49,04 %, то
и ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай
размерът на ГПР ще нарасте до 1134,45 % (съгласно установеното в мотивите на
съдебното решение, представено по делото).
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на
съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
******/****** г., сключен с ответника, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 16,67 лева – представляваща платена без основание по
договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключени
с ответника е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради
3
нарушение на императивни норми на закона, евентуално поради наличието на
неравноправни клаузи в същия.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е
заплатил процесната сума на ответника „*******“ АД.
В тежест на ответника „*******“ АД е да докаже основателността на
възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника „*******“ АД е да установи,
че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния
договор суми.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
Исковете за прогласяване нищожността на сключения между страните договор
за потребителски кредит е основателен на главното основание, като съображенията за
това са следните:
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент, посочен е
и годишният процент на разходите – 49,04 %. Изготвен е и погасителен план,
4
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания.
В случая в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 49 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
разходите за възнаграждението на гаранта, които също следва да се включват в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът
разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен и на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Нещо повече - с решение по дело С-714/22 г. СЕС дава задължително за
националните съдилища тълкувание относно на член 3, буква ж) от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член
3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
5
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото, макар формално процесният договор за кредит да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Възнаграждението на поръчителя (гарант) се явява разход по
кредита, с оглед което цената на тази услуга предполага включването й в ГПР. Липсата
на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Повеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
практиката на СЕС, цитирана и по-напред в решението. Договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗЗП.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Страните не спорят, че размерът на заплатената по договора за паричен заем
сума над дължимата главница е в размер на 16,67 лева. Поради това съдът намира, че
претенцията на ищеца подлежи на уважаване в цялост.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 100 лв. за
заплатена държавна такса.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв., което да бъде присъдено в полза на адвокатското дружество, с което ищецът е
сключил договор за безплатно процесуално представителство. Съдът следва да
определи адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ,
което да отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост
насрещната страна да понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност
и обоснованост на разноските).
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и
правна сложност на случая, делото е срочно разгледано в едно съдебно заседание без
участие на представители на страните, отчитайки служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет, по които адвокатското
дружество предоставя безплатна правна помощ на ищците кредитополучатели, т.е.
процесуалният представител е добре запознат както с материалноправните, така и с
процесуалноправните аспекти на делата), определя адвокатско възнаграждение, което
следва да се присъди на адвокатското дружество, в размер на сумата от 400 лева.
Във връзка с процесуалното развитие на други производства, образувани по
искови молби на същия ищец, представляван от същия процесуален представител,
съдът следва да акцентира, доколкото отправената претенция за присъждане на
възнаграждение съдържа искане определеното възнаграждение да включва и
дължимия ДДС, че определеният от съда за конкретното производство размер на
6
адвокатско възнаграждение за предоставената на страната безплатна адвокатска услуга
е съобразен с обстоятелството, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС,
т.е. сумата от 400 лева включва и дължимите данъчни и осигурителни тежести.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Н. И., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, срещу „*******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, вр. чл. 22 ЗПК
нищожността на договор за паричен заем № ******/****** г., сключен между
страните, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „*******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, да заплати на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Н. Н. И., ЕГН **********, със съдебен адрес:
******, сумата 16,67 лева, ведно със законната лихва от 17.09.2024 г.,
представляваща заплатена без основание сума във връзка с договор за паричен заем
№ ******/****** г.
ОСЪЖДА „*******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Н. Н. И., ЕГН **********, със съдебен адрес: ******,
сумата 100 лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „*******“ АД, ******, с адрес на управление: ******, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на ****** „Д. М.“, БУЛСТАТ № ******, с адрес: ******,
сумата 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ищеца в производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7