№ 134
гр. В., 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:С.Ж.С.
Членове:Г.П.Й.
Н.Д.Н.
при участието на секретаря И.СТ.К.
като разгледа докладваното от Г.П.Й. Въззивно гражданско дело №
20251300500118 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
С Решение № 394 от 01.07.2024 г. на Районен съд - гр. В. по гражданско
дело № 20231320101151 по описа за 2023 г. е признато за установено по
предявения от С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ***** против "СИТИ
КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление: гр. С. иск, че
клаузата на чл. 6, ал. 2 от договор за потребителски кредит № 735810 от
15.09.2022 г. е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и закона и
като сключена при липса на основание.
Осъден е ответникът "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и
адрес на управление: гр. С. да заплати на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр.
В., ***** сумата от 2,08 лв. – платена при начална липса на основание
неустойка по договор за потребителски кредит № 735810 от 15.09.2022 г.
,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда -
14.06.2023 г. до окончателното издължаване.
Осъден е "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на
управление: гр. С. да заплати на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В.,
1
***** направени по делото разноски в размер на 255 лв., като е отхвърлено
искането в частта до пълния му претендиран размер.
Осъден е "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на
управление: гр. С. да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № ********* с адрес: гр. С.. разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 480.00 лева с ДДС , като е отхвърлено
искането в частта до пълния му претендиран размер.
Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано от
"СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.С. чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „НЕСТОРИ,УГЛЯРОВ, МИЛЧЕВ“,
код по БУЛСТАТ *********, чрез адвокат Х.М. - САК, с личен адвокатски
номер ********** и съдебен адрес: гр. С. .
Поддържа се ,че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно по следните съображения:
I. Първоинстанционният съд бил постановил решението си без по
делото да е представен Договор за потребителски кредит № 734002 от
12.09.2022г.
Сочи ,че в Решение № 394, постановено на 01.07.2024 г. от Районен съд-
В., по гр. дело № 1151/2023 г., съдът бил уважил исковата молба като е
прогласил за нищожна клаузата уговаряща неустойка от Договор за
потребителски кредит № 734002 от 12.09.2022г., като бил разместил
доказателствената тежест, като под угроза от прилагане на санкцията на чл.
161 ГПК било вменено на ответната страна да ангажира доказателства за
факти, за които не само че не носи доказателствената тежест, а и доказването
им е неизгодно за нея. Способът за събиране на доказателства, регламентиран
в чл. 190, ал. 1 ГПК, не бил предвиден, за да бъде улеснена една от страните по
делото, като вместо нея насрещната страна бъде задължена да представи
документи, които се намира и у двете страни.
Поддържа,че с исковата молба ищецът не бил представил договора за
заем, като вместо това на основание чл.190 ГПК бил поискал от съда да
задължи ответника да представи същия. От ищеца не се твърдяло, още повече
не се доказало договорът да е изгубен или унищожен не по негова вина. За да
бъде уважено искане по чл. 190 ГПК ищецът трябвало да докаже в процес
относно процеса, че исканият документ не се намира в негово притежание
2
поради причина, за която не може да му се вмени вина. Такова доказване не
било направено от ищеца и продължавало да не е ясно как е формулирал
толкова конкретни твърдения в исковата си молба, като не разполага с договор
,от който да почерпи информация за тях.
Въпреки оспорването на ответното дружество първоинстанционният съд
неправомерно бил задължил ответника на основание чл.190 ГПК да представи
договора за заем и неправилно бил приложил последиците на чл.161 от ГПК.
В отговор на указанията по чл. 190 ГПК няколкократно било уточнено от
ищеца, че представянето на договора е процесуално действие по доказването,
падащо се в законоустановената доказателствената тежест на ищцата. От
установяване на нищожност на посочената в исковата молба клауза,
съдържаща се в цитирания договор за заем, се претендирали изгодни за
ищцата правни последици, поради което ответното дружество нямало и не
следвало да му се вменява задължение да представи съответния договор -така
Решение № 524 от 25.09.2023 г, подело №938/2023 на Районен съд - В.,
Решение № 571 от 19.10.2023 г. по дело №798/2023 на Районен съд - В. и
други. Не било в интерес на защитата на въззивника да представи договор,
въз основа на който опонентът в настоящото производство е предприел
съдебните действия, а не обратното. Въззивникът се позовал и на Решение
№98/21.02.24 г. на Окръжен съд - гр. В. по възз.гр.д. №599/23, с което се
потвърждавало едно от горепосочените решения на първоинстанционния
врачански съд по идентичен случай. Представя се цитираното решение за
сведение и към настоящата въззивна жалба.
Сочи ,че в настоящия случай клаузата, уговаряща неустойка,била
обявена за нищожна, без съдът реално да се е запознал с клаузата, като по този
начин не било ясно как е преценено, че противоречи на чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 154 ГПК, всяка от страните следвало да проведе пълно главно
доказване относно обстоятелствата, от които извлича изгодни за себе си
правни последици. В хода на производството ищецът не бил ангажирал
никакви доказателства за съдържанието на процесния договор, нито на
клаузата за неустойка, чието обявяване за нищожност претендирал, поради
което искът бил недоказан и следвало да бъде отхвърлен. Вместо това съдът
бил разместил доказателствената тежест и бил приложил последиците на
чл.161 от ГПК. Според чл.127, ал.2 от ГПК ищецът имал задължение в
исковата си молба да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства,
3
които ще доказва с тях, както и да представи заедно с нея всички писмени
доказателства. Не можело по реда на чл. 190 ГПК ищецът да иска друг да
представи процесния договор, който сам по себе си е поводът за образуване на
първоинстанционното производство като цяло и с който самият ищец
разполагал от момента на сключването му.
Прилага се за сведение най-актуалното Решение на Софийски районен
съд от 14.06.24 г. по дело с участието на "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********,
в което съдът приемал следното :“ Доколкото обаче по делото не е представен
процесният договор, то съдът намира, че предявеният иск по чл. 26 ЗЗД е
неоснователен, като недоказан, предвид, че ищецът не установи наличието на
договорена между страните клауза, предвиждаща „заплащане на неустойка в
случай на непредствяне на обезпечение. По делото няма данни за наличието
именно на такава договорка между страните. От заключението на вещото лице
се установява, че в договора е предвидена неустоечна клауза, но какво е
нейното съдържание, съдът не може да гадае, още повече, че същата може да
е договорена за различни от посочените в исковата молба обстоятелства. В
случая е неприложима и разпоредбата на чл. 161 ГПК по отношение
съдържанието на тази клауза, доколкото същата не е индивидуализирана
текстово от ищеца и съдът не може произволно да обяви за недействителна
някаква „неустоечна клауза“ от договора, без тя да е точно
индивидуализирана. С оглед на това, предявеният иск е неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен“.
С оглед на горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК се иска да бъде
постановено решение, с което да се отмени Решение № 394. постановено на
01.07.2024 г. от Районен съд-В., по гр. дело № 1151/2023 г. и да се постанови
друго, с което да се оставят предявените от С. Р. Г., ЕГН ********** искове
без уважение. Претендират се и сторените от въззивника разноски за двете
инстанции .
Въззиваемата страна е представила писмен отговор вх.№998/27.01.2025
г. на въззивната жалба,в който оспорва основателността на жалбата.
В.ският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните ,прие за установено от фактическа
страна следното :
4
Делото е образувано по исковата молба на С. Р. Г. от гр.В.,*****,ЕГН
********** с която против СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и
адрес на управление: гр. С. са предявени искове с правно основание чл.26 ал.1
пред.1 и 2 от ЗЗД вр.чл.22 ЗПК и чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Твърди, че на 12.09.2022 г. С. Г. е сключила договор за потребителски
кредит № 734002 със „Сити Кеш“ ООД,като страните са се договорили
отпуснатия заем да бъде в размер на 200 лева, видът на вноската седмичен,а
броят на погасителните вноски е 18.
Излага се, че в чл. 6 ал.1 от Договора е посочено, че заемателят се
задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две
физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. В
чл. 6 ал.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на
100 лв.,като още със сключване на договора, на ищцата е начислена неустойка
в размер на 100 лв., тъй като не е представила в срок надлежни поръчители
или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.
Сочи се ,че С. Г. е погасила изцяло отпуснатия й кредит.
Подържа се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Смята,
че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора.
Посочва, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр.с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
5
посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче
да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в
съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна
лихва, такса експресно разглеждане и неустойка) обаче водели до различен
размер на ГПР от посочения.
Поддържа, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на
СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-
висок от посочения, което е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора не
била посочена каква е договорната лихва, която ищцата следва да заплати.
Сочи, че в процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава
да осигури действието на физическо лице, изразяващо се в поемане на
солидарно задължение в полза на заемодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря
на условията, посочено в договора.
Излага, че в процесния договор е уговорено, че в случай, че заемателят
не предостави посоченото в него обезпечение в тридневен срок от
сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка, която ще бъде
заплащана на части, съгласно предоставения погасителен план.
Смята, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ
на всички изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че е налице
нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
6
Твърди, че настоящият случай касае еднотипни договори за
потребителски кредит, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе.
Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора
преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
Смята, че клаузата, с която в процесния договор за потребителски
кредит е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави
обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на
определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да
бъде отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо
обезпечение/. Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът
му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.
Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.
2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава.
7
Излага, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Твърди, че следва да се отбележи, че непредоставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение,като в случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, начислява
неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Излага
се,че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално
намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение,както и че ако
кредиторът е имал за цел да получи обезпечение ,същият е могъл да отложи
даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Подържа се,че дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката“ да не се дължи, това плащане не се явява неустойка по смисъла
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие,което е така, тъй като
последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Сити Кеш“ ООД не е включило в ГПР разходите
8
за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради
което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие,
че ГПР е законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза
многократно над допустимия,поради което е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните.
Излага, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума,поради
което на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Сочи, че с тези действия „Сити Кеш“ ООД е заобиколило изискванията
на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори
национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в
Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското.
Подържа, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на
размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на
ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Излага, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
9
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата — те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези
условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.
Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като
клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с
добрите нрави.
Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва,(в който се включва и начислената „неустойка ) за изключително висок
и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор.
Сочи, че е налице разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата
реално е върнала на ответното дружество. Липсват каквито и да било условия
за прилагането на ГЛП. Липсвало уточнение за базата, върху която се
10
начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху
остатъчната главница. Нарушението било още по-съществено доколкото, нито
в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й
с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Визираната неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била
основание за недействителност на договора за кредит. Излага, че за да се
обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски
кредит, в последния следвало на ясен и достъпен език да е описано
визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от
съществените реквизити водела до недействителност на договора на
специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на
чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това
следвало, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или
пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки
по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна
в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация,
води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.
Смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици.
Поддържа, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Твърди, че процесният договор съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не
е посочена последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, както и че е видно същественото нарушение на
11
изискванията на чл. 11 ЗПК.
Сочи, че налице са явно неизгодни условия по процесния договор с
оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на
насрещните престации.
Излага, че ако се приеме договорът за валиден и действителен, то са
нищожни отделни клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност.
Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на
отделни негови клаузи, а именно неустоечната клауза , на база на която на
ищцата е наложена процесната неустойка.
Иска се от Съда,след допуснато изменение, да постанови решение, с
което:
1. Да признае за установено в отношенията между страните „СИТИ
КЕШ“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.
представлявано от Н.П.П. и С. Р. Г. с ЕГН **********, че чл.6 ал.2 -
неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски кредит
№734002 е нищожна;
2. Да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД ответника „Сити кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., представлявано от Н.П.П., да заплати на С. Р. Г. с ЕГН
**********, сумата в размер на 2.08 лева, представляваща недължимо
платени суми по договор за потребителски кредит №734002, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата
искова молба до окончателното й изплащане
Претендират се направените разноски.
В подадения в срок отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК
ответникът оспорва предявените искове. Оспорва съществуването на договора
между страните с параметрите, описани от ищцата. Излага, че от установяване
на нищожност на посочената в исковата молба клауза, съдържаща се в
процесния договор за заем, се претендират изгодни за ищеца правни
последици, поради което не следва на ответното дружество да му се вменява
задължение да представи съответния договор.С допълнителна молба
12
ответникът депозира справка за движенията по кредита на ищцата.Подържа
теза за неправомерно поведение на ищцата при сключването на 12
бр.договори за кредит,тъй като умишлено не е предоставяла обезпечение в
разрез с поетото задължение за такова в тридневен срок от сключването на
договора.Излага се ,че кредитите са изтеглени с цел да се начисли неустойка
за непредставяне на обезпечение,да се плати същата изцяло ,за да може да се
образуват дванадесет дела.12 пъти не е предоставяла обезпечение,като е
плащала всичките си задължения по кредитите,включително и
неустойката.Подържа,че на ответника не следва да му се вменява задължение
да предостави процесния договор ,тъй като ищцата претендира изгодни за
страната правни последици,поради което не е в интерес на ответника да го
представи.
Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни,
както и да присъди направените съдебни разноски.
По делото е назначена и приета съдебно-икономическа експертиза .
От ФАКТИЧЕСКА СТРАНА по делото се установява ,че между
страните е сключен договор за паричен заем №734002 от 12.09.2022 г.,по
силата на който ответникът и заемодател е предоставил на ищцата-заемател
сумата от 200 лв.,със срок на договора -18 м.,при годишен лихвен процент -
40.05% и ГПР 48.34% .
Съгласно договора за паричен заем №734002 от 12.09.2022 г.заемателя
се задължава да изплаща предоставеният му заем на 18 месечни вноски по
съответен погасителен план,като общата стойност на плащанията по кредита е
договорена в размер на 280.40 , от които дължимата сума по главницата
възлиза на 200 лв., а сумата на договорната лихва възлиза на 80.40лв.
Вещото лице е посочило,че за обезпечението на кредита кредитора
„Сити Кеш" ООД е предоставил на кредитополучателя следните опции:
поръчителство с личен гарант или банкова гаранция,като съгласно т.6.2 от
Договора за паричен заем №734002 от 12.09.2022 г. при непредставяне на
обезпечение заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 403.60
лв..
От заключението по приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза е видно ,че задълженията по договора са предсрочно изплатени на
14.09.2022 г.
13
Общата сума на плащанията е в размер на 202.52 лв.,като със същите са
погасени:-200 лв.-платена главница, 0.44 лв.-платена договорна лихва,2.08 лв.-
неустойка .
В заключението си по допълнителната експертиза вещото лице е
изчислило размера на ГПР по Договор за паричен заем №734002 от 12.09.2022
г.,с включена в него дължима неустойка,като е посочило,че същият е 291.92
%,докато по договор е 48.34%.
При така установената фактическа обстановка Съдът намира са
установено от правна страна следното :
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Красимир Влахов и Емилия
Василева по отношение на съдебното решение може да са налице три вида
пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон
урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на
нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр.
1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният
контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на
чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и
допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в
отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция
в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията
на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно
решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС,
според което при проверка на правилността на въззивното решение
касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания,
но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може
да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било
изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се
аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от
действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното
прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение
14
установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно
право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за
възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за
служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се
приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на
ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция
при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния
съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се
отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират
приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури
прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята
на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен
материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични
съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да
се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции
при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита
на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има
превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е
възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в
процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките
относно упражняването на родителските права, личните отношения и
издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение
е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на
правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните
допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай,
че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това
процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната
инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
15
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява основателна, поради следните съображения:
Районният съд е приел (стр.11-12 от решението),че уговорената в чл. 6 от
договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение е
неравноправна и недействителна с оглед чл. 143, т. 5 ЗЗП, както и с оглед чл.
26, ал. 1 ЗЗД ,като е изложил подробни мотиви ,които изразяват константната
практика на съдилищата по подобен вид спорове и напълно се споделят от
въззивната инстанция
Районният съд обаче е изградил своите правни изводи въз основа на
становището ,че ответната страна е длъжна да представи процесния договор
за кредит чл. 190, ал. 2 ГПК и е изградил решението си върху разпоредбата
на Чл.161 ГПК ,към която препраща чл. 190, ал. 1 ГПК .
Въззивният съд намира тези правни изводи за неправилни поради
следното :
Разпоредбата на Чл.190 ал.1 ГПК се прилага единствено в случай ,че
ищецът докаже ,че процесният документ не се намира у него и че не би могъл
да се снабди с него и че в същото време документът се намира у другата
страна .Разпоредбата следва да се прилага много внимателно ,тъй като е
възможно да се извърши злоупотреба с право и по реда на Чл.161 ГПК във
връзка с чл. 190, ал. 1 ГПК съдът да приеме за доказани несъществуващи
обстоятелства въз основа на фикцията ,че ответната страна е създала пречки
при доказването .
В конкретния случай доказателствената тежест да докаже
съществуването на договора и съдържанието на отделни негови клаузи лежи
върху ищеца .По силата на Чл.10 ал.3 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние потребителят има право през цялото време на действие
на договора да получи условията на договора на хартиен носител, когато
изрично заяви това.По делото не са представяни каквито и да било
доказателства ищцата да е отправяла да ответното дружество искане по Чл.10
ал.3 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние ,т.е. ищцата
е имала възможност да се снабди с договора на хартиен носител ,но не е
направила каквито и да било усилия в тази насока .
Не се спори между страните ,че договорът е сключен по реда на Закона
16
за предоставяне на финансови услуги от разстояние .Това е видно и от лог
файла по движението на кредита (92-93 от делото ),от която е видно ,че
комуникацията между страните се е осъществявала чрез средства за
комуникация от разстояние по смисъла на §1 т.2 ДР към ЗПФУР-телефон и
електронна поща .
Като не е направила това ищцата не е доказала съществуването на
неравноправната клауза ,поради което искът следва да бъде отхвърлен.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ
С оглед изхода на делото С. Р. Г. следва да бъде осъдена да заплати на
„Сити кеш“ООД направените по делото разноски пред Районен съд-В. и пред
Окръжен съд-В..Пред Районен съд-В. са направени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС и са представени списък на
разноските и документи ,удостоверяващи заплащането на горната сума(л.95 от
делото).Пред въззивната инстанция въззивникът „Сити кеш“ООД е направил
разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв. Пред въззивната
инстанция въззивникът „Сити кеш“ООД не е представил доказателства за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване ,тъй като цената на
иска е 2,08 лв.
Водим от горното Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 394 от 01.07.2024 г. на Районен съд - гр. В. по
гражданско дело № 20231320101151 по описа за 2023 г.,вместо което
ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., ****
против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
гр. С. за признаване за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2. от договор за
потребителски кредит № 734002 от 12.09.2022 г. е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и закона и като сключена при липса на
основание.
17
ОТХВЪРЛЯ иска на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., *****
срещу ответника "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на
управление: гр. С. за заплащане на сумата от 2,08 лв. – платена при начална
липса на основание неустойка по договор за потребителски кредит № 735810
от 15.09.2022 г. ,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда -14.06.2023 г. до окончателното издължаване.
ОСЪЖДА С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. В., **** ДА
ЗАПЛАТИ на "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на
управление: гр. С. направените пред Районен съд-В. разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС и направените пред Окръжен съд-
В. разноски в размер на 50 лв.за държавна такса .
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18