Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 22.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 14 301 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 166573 от 15.07.2019 г. по гр. д. №
32351/2018 г. на СРС, I ГО, 26
състав е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.Х.С.
искове, че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 499, 30 лв. главница
за доставена топлинна енергия за периода м.01.2015 г. – м.04.2017 г. за имот с
аб. № 309756, находящ се в гр. София, ул. „*********, ведно със законната лихва
от 05.02.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 349, 85 лв.,
представляваща лихва за забава върху главното вземане за периода 16.09.2015 г.
– 22.01.2018 г., като исковете са отхвърлени в останалата част. Ответницата е
осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 438, 99
лв. разноски по делото, по компенсация. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу
така постановеното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове – за сумата над 2 499, 30 лв., представляваща стойността на
потребената топлинна енергия, за сумата над 349, 85 лв., представляваща
мораторна лихва върху нея, както и искът за цената на дялово разпределение и
мораторната лихва върху него, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения за неправилност на
решението поради противоречие с материалния закон. Първоинстанционният съд е
отхвърлил частично предявените искове, като е приел, че дължимите суми са
погасени по давност. В раздел VII от Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1 са определени редът и
срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл,
срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ
месеца на издаването. Съгласно чл.33, ал.2 от Общите условия от 2014 г., в сила
от 12.03.2014 г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителни сметки продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за стойността
на потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не
заплащат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период, съгласно
чл.33, ал.4 от Общите условия. Едва след това се начислява обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Задълженията
за общата фактура № ********** от 31.07.2015 г. стават изискуеми едва на
15.09.2015 г., като от този момент следва да тече и давностният срок. Моли съда
да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата Р.Х.С.. В проведеното на 06.07.2020 г. открито съдебно заседание
пред СГС същата се представлява от съпруга й В.Д., който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Третото
лице – помагач на ищеца - „Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С
исковата молба ищецът твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за
битови нужди в качеството на собственик на топлоснабден имот – апартамент № 19,
находящ се в гр. София, общ. Лозенец, ул. „*********като му дължи сумата от 2 847,
77 лв. главница, представляваща стойността на ползвана и незаплатена топлинна
енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., отразена в общи фактури № **********/31.07.2015
г. за отоплителен сезон м.05.2014 г. – м.04.2015 г., № **********/31.07.2016 г.
за отоплителен сезон м.05.2015 г. – м.04.2016 г. и № **********/31.07.2017 г.
за отоплителен сезон м.05.2016 г. – м.04.2017 г., заедно с мораторната лихва
върху нея в размер на 398, 63 лв. за периода 16.09.2015 г. – 22.01.2018 г.,
както и сумата от 70, 01 лв., представляваща цена на услугата дялово
разпределение, заедно с мораторната лихва върху нея в размер на 14, 11 лв. Във
връзка с подадено заявление по ч.гр.д. № 8128/2018 г. по описа на СРС, 26
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока
по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата Р.Х.С.,
с който оспорва предявените искове. Позовава се на изтекла погасителна давност.
Моли съда да отхвърли предявените искове.
На 05.02.2018
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Р.Х.С. за сумата от 2 917, 78 лв. –
главница, както и 412, 74 лв. – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 22.01.2018
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за доставена от
ищеца топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., отразена в общи
фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2016 г. и №
**********/31.07.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*********.
Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 2 847,
77 лв. главница и 398, 63 лв. лихва и за дялово разпределение: 70, 01 лв.
главница и 14, 11 лв. лихва.
С
разпореждане от 02.03.2018 г. по ч. гр. д. № 8128/2018 на СРС, 26 състав, съдът
е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и
разноски в заповедното производство в размер на 116, 61 лв.
В срока
по чл.414 ГПК е постъпило възражение от страна на длъжника срещу заповедта за
изпълнение.
В срока
по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си
по исков ред.
По
делото е представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 69,
том XVIII, дело № 3466/95 от 01.03.1995 г.
Представена
е молба-декларация от Р.Х.С. от 13.09.2002 г. за откриване на партида на нейно
име за недвижим имот с адрес: общ. Лозенец, ул. „*********.
На 27.09.2002
г. е сключен договор № 4381 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. София, ул. „Минзухар“ № 2-4, по силата на който дружеството се е задължило
да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за
показанията на топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Съгласно
заключението на СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Д.С.стойността на реално
потребената топлинна енергия за исковия период м.05.2014 г. – м.04.2017 г.
възлиза на сумата от 2 861, 34 лв., формирана като сбор от фактурираната
по прогнозни стойности сума за периода в размер на 2 734, 51 лв. и сумата
за доплащане от изравнителни сметки в размер на 126, 89 лв.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Нормата
на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора.
С оглед
наведените с въззивната жалба на ищцовото дружество възражения, следва да се
приеме, че въпросите относно качеството на ответницата на клиент на топлинна
енергия за битови нужди и съществуването на облигационно правоотношение между
нея и ищцовото дружество са извън пределите на въззивна проверка, очертани с
въззивната жалба, съгласно чл.269 ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год. (отм., ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), приложима по
отношение на исковия период.
В
нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз
основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответницата топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Констатира
се от заключението на СТЕ, че стойността на реално потребената топлинна енергия
за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г. възлиза на сумата от 2 861, 34 лв.,
формирана от фактурираната по прогнозни стойности сума за периода в размер на
2 734, 51 лв. и сума за доплащане от изравнителни сметки в размер на 126,
89 лв.
От
страна на ответницата своевременно е въведено възражение за изтекла погасителна
давност.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС са дадени
задължителни разяснения, че вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от
13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
С Общите
условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г., приложими в случая с оглед заявения исков
период, е въведен различен момент, от който вземанията на ищеца стават
изискуеми. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1,
т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата
по чл.32, ал.2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Тъй
като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 05.02.2018 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 05.02.2015 г., каквито в случая се явяват вземанията за
периода м.05.2014 г. – м.01.2015 г., с оглед момента на настъпване на
изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно – от
датата на възникването им по арг. от чл.114, ал.2 ЗЗД.
Доколкото
първоинстанционното решение, с което е прието, че погасени по давност са вземанията за
стойността на потребената топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.12.2014
г., не е обжалвано от ответницата, на основание чл.271, ал.1, изр.2 ГПК с
настоящото решение положението на жалбоподателя – ищец не може да бъде
влошавано, поради което следва да се приеме, че погасени по давност се явяват
вземанията за периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г., в какъвто смисъл са изводите
на първоинстанционния съд.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща
фактура № **********/31.07.2015 г. е настъпила едва м.09.2015 г., тъй като
релевантен в случая е периодът на потребление, за който фактурата е издадена, а
именно: м.05.2014 г. – м.04.2015 г.
От
страна на жалбоподателя не са въведени възражения относно основанието и размера
на: вземането за мораторна лихва върху главницата за стойността на потребената
топлинна енергия, вземането за цената на услугата дялово разпределение и
мораторната лихва върху нея, поради което тези въпроси са извън предмета на
въззивна проверка, очертан с въззивната жалба.
По
изложените съображения решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски
за въззивното производство.
Ответницата
по жалбата има право на разноски, но доколкото не е заявила искане за
присъждането им и не е ангажирала доказателства да е направила такива, разноски
не следва да й се присъждат.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 166573 от
15.07.2019 г. по гр. д. № 32351/2018 г. на СРС, I ГО, 26 състав в ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********срещу Р.Х.С., ЕГН ********** искове – за сумата над 2 499,
30 (две хиляди четиристотин деветдесет и девет лева и тридесет стотинки) лв.
до 2 847, 77 (две хиляди осемстотин четиридесет и седем лева и
седемдесет и седем стотинки) лв., представляваща главница за доставена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.12.2014 г. за топлоснабден имот за имот с
аб. № 309756, находящ се в гр. София, ул. „*********, ведно със законната лихва
от 05.02.2018 г. до изплащане на вземането; за сумата над 349, 85 (триста
четиридесет и девет лева и осемдесет и пет стотинки) лв. до 398, 63 (триста
деветдесет и осем лева и шестдесет и три стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за стойността на потребената топлинна енергия
за периода 16.09.2015 г. – 22.01.2018 г.; за сумата от 70, 01 (седемдесет
лева и една стотинка) лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., ведно със законната лихва от 05.02.2018
г. до изплащане на вземането, и за сумата от 14, 11 (четиринадесет лева
и единадесет стотинки) лв., представляваща мораторна лихва върху цената на
услугата дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. – 22.01.2018 г.
Решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес гр. София, ул. „*********.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.