№ 3857
гр. София, 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
Георги Кацаров
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело №
20221100513252 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20061711 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 65 477/2019 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Т. Х.
К., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* на основание
чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумите: 339,07 лева – цена на доставена топлинна енергия в
периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2017 г. до имот на адрес: гр.София, ж.к.“****, аб.№
057243, ведно със законната лихва от 05.07.2018 г. /датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане; 13,59 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху последната главница за периода от 16..09.2017 г. –
18.06.2018 г. и 45,08 лева – цена на услугата „дялово разпределение” за периода: 01.10.2015
г. – 30.04.2017 г. /с допусната очевидна фактическа грешка, която след връщане на делото
следва да бъде отстранена по реда на чл.247 ГПК/, ведно със законната лихва от 05.07.2018
г. до окончателното плащане, като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху цената за доставена топлинна енергия за разликата до
пълния предявен размер от 37,34 лева от 57,34 лева и за период на забавата: 14.08.2016 г. –
15.09.2017 г., както и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8,28 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху вземането за цена за услугата „дялово разпределение“ за
период на забавата: 14.08.2016 г. – 18.06.2018 г. са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт Т. Х. К. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 375,84 лева – разноски за исковото производство и
сумата 66,32 лева – разноски за заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца
„ПМУ Инженеринг“ ООД, гр.София.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на
ищеца, е обжалвано от ответника Т. Х. К., гр.София – действащ чрез назначения му особен
представител адв.К., с твърдения, че в тази чу част същото е неправилно. Поддържа се, че
СРС неправилно е приел, че между страните е налице облигационна връзка, въпреки
изрично направеното възражение за липса на такава, доколкото ответникът няма качеството
на „потребител на топлинна енергия“ съгласно § 1, т.42 от ЗЕ /отм./, тъй като не е
1
собственик или ползвател на процесния имот за процесния перио. Наведени са доводи и че
неправилно първоинстанционният съд не е уважил направеното от ответника възражение за
настъпила погасителна давност; че относно давността при задълженията за плащане на
топлинна енергия, които са повтарящи се през определен период от време еднородни
задължения, има задължителна за съдилищата съдебна практика – Тълкувателно решение №
3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, както и че в случая вземането на ищеца за главното задължение
се е погасило с кратката 3-годишна давност.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да
постанови ново решение по съществото на спора като отхвърли изцяло предявените от
ищеца срещу жалбоподателя искове.
Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в срока по чл.263,
ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като
неоснователна и недоказана, както и че твърденията на ответника в първоинстанционното
производство за неправилност на решението произтичат от тълкуване разширително и по
аналогия на материалното право и се явяват несъществени и необосновани. Релевирани са
съображения, че дружеството е установило в условията на пълно и главно доказване
правотата на исковата си претенция, както и че СРС подробно и съобразно константната
съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение.
Претендира присъждане на разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „ПМУ Инженеринг“ ООД, гр.София
не е взело становище по жалбата.
В отхвърлителната част решение № 20061711 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д.
№ 65 477/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 64 състав, не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-
казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-
ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изиск-
ванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно
от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Със заявление вх.№ 3053961/05.07.2018 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила
пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т. Х. К. за
сумите: 339,07 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода: м.10.2015 г. – м.04.2017 г., 45,08. лева – главница, представляваща цена
за извършена услуга за дялово разпределение за същия период; 57,34 лева – лихва за забава
върху главното вземане за топлинна енергия за времето от 14.08.2016 г. до 18.06.2019 г. и
8,28 лева – лихва за забава върху главицата за дялово разпределение за същия период,
касаещи топлоснабден имот – апартамент № 58, находящ се в гр.София, ж.к.„****, абонатен
№ 057243. На 27.07.2018 г. на „Топлофикация София“ ЕАД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 44 264/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 64 състав срещу посоченото лице за претендираните суми, ведно със законната
лихва върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, считано от 05.07.2018
г. до изплащане на вземанията, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното
производство разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00
лева – възнаграждение за юрисконсулт.
Поради връчването на заповедта на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК с
разпореждане от 09.10.2019 г. СРС е указал на заявителя, че в едномесечен срок от
съобщението може да предяви установителен иск за вземанията си. В срока по чл.415, ал.1
ГПК – на 14.11.2019 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред СРС искове за
установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед.
2
При условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с
положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК и чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86,
ал.1 ЗЗД, за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на главните и
акцесорни вземания на длъжника Т. Х. К., за които по реда на чл.410 ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на
длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, съотв. връчването на заповедта по реда
на чл.47, ал.5 ГПК обосноват наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване
на установителния иск по чл.422 ГПК. В тежест на ищеца е да установи в това
производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането
му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които
изключват или погасяват това спорно право.
Настоящият съдебен състав като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с
които е обоснована дължимостта на претендираните от ответника Т. Х. К. вземания за цена
на доставена топлинна енергия и на цената на услугата дялово разпределение за процесния
период: 01.10.2015 г. – 30.04.2017 г. вкл., съответно от 339,07 лева и 45,08 лева и на
вземането за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за втория
процесен отоплителен сезон за периода от 16.07.2017 г. – 18.02.2018 г. на стойност 13,59
лева, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В
допълнение към същите съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните
съображения:
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия
период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия
пра-вила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с
топлоп-реносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г.,
„потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР
/отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови
нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с вли-зане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на
топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия
период от време – от м.10. 2015 г. до м.04.2017 г. вкл., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоя-телно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дя-лово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот,
който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това лице
е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия на
топлоснаб-дения обект и стойността на извършената услуга „дялово разпределение”, респ.
то встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топлопреносно
предприятие. От неоспорените в производството писмени доказателства: нотариален акт за
собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по ЗТСУ № 33, т.І, нот.дело № 93/1981 г., нотариален акт за прехвърляне на
недвижим имот срещу издръжка и гледане № 127, т.LLLLXI, дело № 41 473/1997 г. на СНС
при СРС и писмо на Столична община, район „Надежда“ с изх.№ ОИ-7000-57/1/ от
31.08.2012 г., безспорно се установява, че ответникът е собственик на процесния недвижим
имот, което се потвърждава и от ангажираното от ищеца писмено доказателство: молба-
декларация на Т. Х. К. с вх.№ ТО 1241 от 31.03.2003 г. /неоспорена в процеса/. Пред
първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че
след придобиването на имота същият се е разпоредили с него. Като носител на вещното
3
право на собственост върху процесния имот в исковия период от м.10.2015 г. до м.04.2017 г.
Т. Х. К. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия.
Неоснователни са и наведените от жалбоподателя доводи във връзка с
погасителната давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.
2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-
жества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от
тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от
това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо. Първите главни задължения в дадения
казус са за м.10.2015 г., чиято изискуемост – предвид нищожността на основание чл.146,
ал.1, пр.1 ЗЗП на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с
решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., като противоречащи на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и липсата на договорен падеж, настъпва след
отправена покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато по делото не е представена.
В тази хипотеза тригодишната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата е първият ден след изтичане на месеца, в който е
осъществена доставката на топлинна енергия и е извършена услугата за дялово
разпределение – 01.11.2015 г. От 01.11.2015 г. до датата на предявяване на исковата молба в
съда на 05.07.2018 г. /съгласно нормата на чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение/, обсъжданият давностен срок не е изтекъл както за най-старите
процесни задължения за м.10.2015 г., така и за последващите такива. От подаването на
исковата молба течението на давностния срок е спряло на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд относно изхода от разглеждането на спора в обжалваната част,
атакуваното решение в същата като правилно следва да бъде потвърдено.
В отхвърлителната му част първоинстанционното решение не е обжалвано и е
влязло в законна сила.
При приетия изход на спора в патримониума на жалбоподателя не е възникнало
право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на
въззиваемата страна се дължат разноски за депозит за особен представител в размер на
180,00 лева и 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20061711 от 12.10.2022 г., постановено по гр.д.№ 65
477/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 640 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Т. Х. К., ЕГН **********, с адрес: гр.София, район „Средец“, ул.****,
да ЗАПЛАТИ на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”Ястребец” № 23Б основа-ние чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК
сумата 280,00 лева /двеста и осемдесет лева/ – разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ище-ца: „ПМУ Инженеринг” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5