№ 21045
гр. С., 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20251110131191 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Б. Р. М., чрез адв. П., срещу „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:
- с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен на Договор за паричен заем № ******** от
18.08.2023г., сключен между Б. Р. М. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, поради противоречие със
закона, а в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално
чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожни
клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем № ******** от 18.08.2023г.,
поради противоречие със закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално
противоречие с добрите нрави;
- с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на
ищеца сумата от 950 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за
паричен заем № ******** от 18.08.2023г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
18.08.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № ******** за сума в
размер на 3050 лв., която следвало да бъде върната на 30 вноски при годишен лихвен
процент от 40,32% и годишен процент на разходите от 50,03%. В чл. 1, ал. 3 от договора
било предвидено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по
експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя следвало
да бъде начислена допълнителна такса в размер на 1887 лв., разсрочена за изплащане с
1
погасителните вноски по заема. В чл. 5, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че
същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок от сключването му с поръчител -
физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова
гаранция. Твърди, че в чл. 5, ал. 2 било предвидено, че в случай на непредоставяне на
обезпечение на заема, потребителят дължал неустойка в размер на 1257,90 лв., чието
заплащане било разсрочено заедно с погасителните вноски по заема. Поддържа, че усвоил
изцяло заемният ресурс, като погасил част от задълженията си по договора за кредит, а
именно сума в размер на 4000 лв., но не следвало да дължи плащания за неустойка и такса
за експресно разглеждане. Твърди, че договорът за потребителски кредит, а в условията на
евентуалност клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 са нищожни, за което излага подробни
съображения. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като прогласи за нищожен
процесният договор за паричен заем, евентуално клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от
договора, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 950 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за кредит. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. М.-С., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения. Възразява
изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. процесните клаузи били нищожни
на посочените основания, като поддържа, че същите отговарят на всички изисквания на
действащото законодателство. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 18.08.2023 г. между Б. Р. М., в качеството му на заемател,
и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за паричен
заем № ********, по силата на който „ВИВА КРЕДИТ“ АД предоставило на Б. Р. М. сумата
в размер на 3050 лв., което ищецът се задължил да върне на 30 вноски в срок до 11.10.2024
г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,32%,
годишен процент на разходите от 50,03%, както и при договорено обезпечение – поръчител
или банкова гаранция.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за извършената от кредитора допълнителна услуга
по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1887 лв.
Съгласно чл. 2, ал. 1, с подписване на договора страните се съгласяват да се
рефинансира текущ заем на заемателя, като същият заявява, че желае да погаси изцяло
задължението си по Договор за паричен заем № **** от 06.12.2022 г., което към датата на
подписване на този договор е в размер на 1751,63 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора,
страните правят изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, а
именно от заемната сума по този договор, заемодателят прихваща задължението на
2
заемателя, посочено в ал. 1. След извършеното прихващане задължението на заемателя се
погасява изцяло, а заемодателят изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по този
договор, съгласно договореното в чл. 3, ал. 2 по – долу.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, заемодателят се задължава да предаде в собственост
на заемателя сумата от 3050 лв., наричана по – долу заемна сума, а заемателят се задължава
да върне същата на заемодателя при посочените условия.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, в случаите, когато заемополучателят чрез
посредничеството на заемодателя е сключил застраховка за обезпечаване невъзможност за
плащане на дължими суми по договора вследствие настъпването на определени
застрахователни рискове, дължимата от заемополучателя застрахователна премия се заплаща
на заемодателя, като размерът й се приспада от главницата по ал. 1 по – горе. Остатъкът от
главницата след приспадането на застрахователната премия се изплаща на заемополучателя,
както е предвидено в този договор.
Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора, страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи
неустойка в размер на 1257,90 лв., която да се разсрочи и заплаща на равни части към всяка
от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска е
в размер на 233,06 лв., а общото задължение по договора става в размер на 6991,80 лв.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: с част от отпуснатата сума (1751,63 лв.) заемателят е рефинансирал друг свой
заем ****/06.12.2022 г., а остатъкът от отпуснатия кредит в размер на 1298,37 лв. (3050 –
1751,63) следвало да бъде предоставен за ползване на заемателя, но към делото има
приложен разходен касов ордер от 18.08.2023 г., издаден от „Вива кредит“ АД за сумата
1248,37 лв., броена на Б. М.; сумата е с 50,00 лв. по – малко, за което ответното дружество
след допълнително запитване от вещото лице уточнило, че с тези 50 лв. заемополучателят е
платил сключена застраховка Живот съгласно чл. 3, ал. 2 от договора; по процесния договор
за паричен заем ищецът е изплатил на ответника сума в общ размер на 3840 лв., която е
разпределена от заемодателя, както следва: 1400,48 лв. – погасена главница по договора;
602,24 лв. – погасена договорна лихва от 1-ва вноска с падеж 01.09.2023 г. до 16-та вноска с
падеж 29.03.2024 г.; 670,88 лв. – погасена неустойка по договора от 1-ва вноска с падеж
01.09.2023 г. до 16-та вноска с падеж 29.03.2024 г.; 1006,40 лв. – погасена такса за експресно
разглеждане на договора от 1-ва вноска с падеж 01.09.2023 г. до 16-та вноска с падеж
29.03.2024 г.; 160,00 лв. – погасени такси за предсрочно събиране на вземания; вземайки
предвид размера на отпуснатия кредит, начислената договорна лихва, неустойка и такса
експресно разглеждане, годишният процент на разходите в този случай е в размер на
112,31%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
3
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че Договор за паричен заем № ******** от
18.08.2023г. е нищожен на заявените правни основания.
Сключеният между Б. Р. М. и „ВИВА КРЕДИТ“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ето защо, договорът следва
да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 50,03%. Този размер
обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно
– неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи, които се начисляват от
заемодателя и които следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.
1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г.
по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, както и
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г.
на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорените в процесния договор „такса за
експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ са разходи по кредита, които следва да
бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за
общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19,
ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
4
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В частност настоящият съдебен състав приема,
че с уговорената в чл. 1, ал. 3 от договора за заем клауза се цели единствено осигуряването
на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита
възнаградителна лихва". В случая само размера на таксата за експресно разглеждане
представлява над 50% от заетата сума и заедно с това възнаграждение се формира годишен
процент на разходите, надвишаващ нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза.
Отделно от гореизложеното, посочената клауза по чл. 1, ал. 3 от договора противоречи на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Ето защо,
въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер
на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 1, ал. 3, те не могат да
изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен
начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440
от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Относно клаузата за неустойка, в разглеждания случай е несъмнено, че получаването
на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като
кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 1257,90 лв., която се
заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност
настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 5, ал. 2 от договора за заем
неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод
на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство
за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
5
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката
представлява около 42% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
паричен заем № ******** от 18.08.2023г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете за прогласяване за нищожни клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл.
5, ал. 2 от Договор за паричен заем № ******** от 18.08.2023г.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В конкретния случай съдът приема, че чистата
6
стойност на кредита е 3000 лв., а не 3050 лв., тъй като от доказателствата по делото се
установява, че със сумата от 1751,63 лв. заемателят е рефинансирал друг свой заем, а
остатъкът от реално предоставения заем е 1248,37 лв., а не 1298,37 лв. В този смисъл от
заключението на вещото лице се изяснява, че ответното дружество след допълнително
запитване уточнило, че със сумата от 50 лв. заемополучателят бил платил сключена
застраховка Живот съгласно чл. 3, ал. 2 от договора. Същевременно, обаче, по делото не са
представени никакви доказателства за сключване на такава застраховка.
Както се изясни от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в общ размер на 3840 лв.
Следователно, с оглед нищожността на Договора за паричен заем № ******** от
18.08.2023г., както и предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, ищецът се легитимира като
кредитор на сума в размер на 840 лв., представляваща недължимо платена сума над чистата
стойност по нищожен договор, поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД е доказан по основание до този размер, а за разликата до пълния предявен
размер от 950 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски
имат и двете страни.
Ищецът е сторил разноски в общ размер на 2030 лв., от които: 330 лв. за държавна
такса и 500 лв. депозит за допуснатата ССчЕ, като претендира и адвокатско възнаграждение
в размер на 1200 лв., съобразно представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 28.05.2025 г., в който изрично е посочено, че е заплатено в брой, поради което
в тази част има характера на разписка. Своевременно релевираното от процесуалния
представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, като аргументите за
това са следните:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
7
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора и
проведеното едно открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на
ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., т.е. общият
размер на разноските е 1630 лв., от които: 330 лв. за държавна такса и 500 лв. депозит за
допуснатата ССчЕ, като претендира и адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца следва да бъде присъдена сумата в общ
размер на 1607,42 лв.
Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 100 лв. От така определения размер на разноските, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1,38 лв., съразмерно с
отхвърлената част от иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Б. Р. М., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „П.“ № 18, и „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис
73Г, че сключеният между тях Договор за паричен заем № ******** от 18.08.2023г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК
вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на Б. Р. М.,
8
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „П.“ № 18, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в
размер на 840 лв., представляваща недължимо платена при начална липса на основание сума
по нищожен Договор за паричен заем № ******** от 18.08.2023г., като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за разликата над уважения размер от 840 лв. до пълния предявен размер от
950 лв.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на Б. Р. М.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „П.“ № 18, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в
размер на 1607,42 лв. – разноски в производството пред СРС, съразмерно с уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА Б. Р. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „П.“ № 18, да заплати на
„ВИВА КРЕДИТ“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата в размер на 1,38 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9