№ 1057
гр. Варна, 29.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20223110114253 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Ищцата К. И. Г., ЕГН *** , с адрес : ***, чрез процесуалния й представител - адв. П. Й.
Н. от ВАК, със съдебен адрес: *** е предявила исковата си молба против ответното дружество
„М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С..
Ищцата основава исковата си молба на следните твърдени правно релевантни факти
и обстоятелства:
На 20.02.2020 г. между К. И. Г., ЕГН ********** и „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С. бил сключен Договор за потребителски
кредит № 96243. Съгласно приложения погасителен план, К. Г. получавала кредит под формата на
заем в размер на 1000лв. /хиляда лева/, който се задължавала да върне в срок до 20.02.2021 г. на 12
месечни вноски, при годишен лихвен процент в размер на 41 % и годишен лихвен процент на
разходите /ГПР/ - 49,65 %. В погасителния план било посочено, че К. Г. трябвало да плати в
случай, че кредитът е обезпечен 12 (дванадесет) вноски х 102,98 лв., а в случай, че кредитът не е
обезпечен - 12 (дванадесет) вноски х 171,98 лв. Така съгласно посоченото , в случай, че кредитът е
обезпечен, общата сума, която К. Г. следвало да върне била 1 235,75 лв., а ако кредитът не е
обезпечен - 2 063,72 лв.
Съгласно погасителният план, посочен в Приложение № 1 към Договор за потребителски
кредит № 96243 от 20.02.2020 г., падежът на всяка погасителна вноска бил както следва: 20.03.2020
г., 20.04.2020 г., 20.05.2020 г., 20.06.2020 г., 20.07.2020 г., 20.08.2020г., 20.09.2020 г., 20.10.2020 г.,
20.11.2020 г., 20.12.2020 г., 20.01.2021 г.,20.02.2020г. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК, сочи ищцата,
договорът за потребителски кредит представлявал договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Ищцата счита, че доколкото Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г.
представлявал договор на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание
следвало да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване, била посочената
в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват
добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 -то от ЗЗД било налице именно, когато се
нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл ищцата препраща към практиката на ВКС,
1
обекивирана в Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г.; Решение № 1270/2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г., Определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./ . Такъв основен принцип пояснява
ищцата, че е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в
конкретния случай, ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този
принцип била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2,
чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Сделки, противоречащи на добрите нрави се считали, тези които водели до значително
несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третирали икономически
слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства или незнание на едната
страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай счита ищцата,
че било налице имено такова несъответствие, доколкото на К. Г. й било вменено задължение да
представи обезпечение, като в противен случай дължала неустойка в размер на 828 лв.
Според ищцата, по отношение на сключения между нея и ответното дружество ДПК
№ 96243 от 20.02.2020 г. следвало да се прилагат правилата на Закон за потребителския
кредит. В ЗПК било посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за
кредит.Съгласно чл.10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а ал.2
посочвала, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл. 10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът
и действието, за което се събирали такси и / или комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит.В Глава четвърта на ЗПК било уредено
задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
договора изобщо или в искания размер на заема.
Предвидената неустойка в размер на 828 лева, твърди ищцата, че се явява нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото изли зала извън допустимите законови
рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат кредит получавал имуществена облага от
насрещната страна в определен размер, без обаче да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по кредита, което водело д о
неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост . Задължението за
неустойка възникнало въз основа на задължение, което не било свързано пряко с претърпени
от кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата
противоречала на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този
смисъл ищцата се позовава и на задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка
със закона съдът следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване
на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. В чл.19, ал.4 от ЗПК било посочено,
че максимално допустимия процент на разходите на годишна база по потребителските
кредити следвало да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считали за нищожни.Посочената неустойка в размер на 828
лв.счита още ищцата , че не е включена в процента на разходите на годишна база , поради
което ако се добавела , то тя щяла да надхвърли размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК,
което отново обуславяло , че противоречала на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД се
явявала нищожна.Отделно от изложеното по-горе, ищцата се позовава и на нормата на чл. 21 ал.
1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.Предвид
гореизложеното, ищцата К. И. Г., счита, че не дължи заплащане на неустойка за
2
непредставяне на обезпечение в размер на 828 лв. /осемстотин двадесет и осем лева/, тъй
като клаузата за неустойка, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, и водела до заобикаляне на закона (Закон за
потребителския кредит), поради което същата се явявала нищожна -чл.26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД.
Към датата на подаване на исковата молба в съда, К. Г. твърди, че изплатила изцяло
задължението си по Договор за потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г., като на
18.03.2020 г. заплатила сума в размер на 171,98 лв., на 18.04.2020 г. -171,98 лв., на 20.05.2020 г. -
172 лв., на 22.07.2020 г. - 200 лв.На 10.08.2020 г., сочи още ищцата К. И. Г., че сключила с„М.“
АД, ЕИК *** (договор), с който се рефинансирал Договор за потребителски кредит № 96243.
Видно било от разписката, получена от К. Г. и след приспадане на вноските по Договор за
потребителски кредит № 96243 от 20.02.2020 г., че ищцата получила сума в размер на 333,80
лв. (Разписка 070011403161979 от 10.08.2020 г.). Така общата сума, която К. Г., твърди, че
заплатила на „М.“ АД за погасяване на задължението си по Договор за потребителски кредит
№ 96243 от 20.02.2020 г. възлизала на 1 382,16 лв., от който 1000 лв. за главница, 168,09 лв. за
лихви и 214,07 лв. за неустойка.
При тези фактически твърдения ищцата е отправила искането си до съда, да бъде
постановено Решение, по силата на което и на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД да бъде осъден
ответника „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от В. Г. С.,
ДА ЗАПЛАТИ на К. И. Г., ЕГН **********, с адрес: *** СУМАТА в размер на 214,07 лв. /двеста
и четиринадесет лева и 07 ст./, представляваща неустойка за непредставяне на обезпечение, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Обективирано е искане в полза на ищцата да бъдат присъдени строените по делото съдебни
разноски. В подкрепа на твърденията и искането си ищцата е направила доказателствени искания.
С нарочен съдебен акт, ВРС е уважил искането на К.Г. като я е освободил на осн. чл. 83, ал.2 ГПК
от заплащане на държавни такси и разноски по делото.
В срока по чл.131 ГПК, по делото е ответникът „М.“, чрез пълномощника си юрк. Н. И. , е
депозирал отговор на искова молба, заведен във ВРС с рег. вх. № 85792/12.12.2022 г.
Ответникът намира предявения иск за неоснователен, като навежда следните
съображения:На първо място, доколкото в исковата молба ищецът признавал и не оспорвал, че
между страните е сключен процесния Договор за потребителски кредит № 96243/20.02.2020
г., както и че отпуснатата й сума в размер на 1 000.00 лева (хиляда лева) е била изцяло
усвоена, моли съда да отдели посочените факти като безспорни и ненуждаещи се от доказване.
Във връзка с направеното искане за прогласяване на клаузата за неустойка като нищожна,
то счита същото за неоснователно, като навежда следните твърдения и възражения: Съгласно
легалното определение на чл. 92, ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на
задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без да бъде нужно те да
се доказват. Изхождайки от икономическата логика, стояща зад този институт, ответника
обобщава, че неустойката изпълнявала няколко основни функции - обезпечителна,
обезщетителена и санкционна. Тя следвало да бъде приета за нищожна, ако единствената й цел,
за която била уговорена излизала извън рамките на посочените в предходното изречение функции.
Съгласно чл. 10 от Договора за кредит, сочи и ответника, че кредитополучателят дължал
неустойка с обезщетителен характер, в случай че не предоставел обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 20, ал. 2 от същия. Тази неустойка се дължала поради
неосигуряване от кредитополучателя на обезпечение по кредита с поръчителство на едно
физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия изисквания. Клаузата
следвало да се яви като проявление на принципа за автономия на волята в частното право,
съгласно чл. 9 от ЗЗД. С него страните уговаряли предварително размера на обезщетението,
което следвало да заплати неизправната страна, в случай , че не изпълнела поетото
задължение, без да бъдело необходимо доказване размера на вредите. Въпреки гореизложеното,
ответникът пояснява , че автономията на волята на страните, съгласно чл. 9 от ЗЗД, била
ограничена в две насоки - съдържанието на договора не можело да противоречи на добрите нрави
и повелителните норми на закона. В този смисъл било и Тълкувателно решение № 1/2010 г. по
т.д. № 1/2009г., по описа на ВКС. Уговореният размер на неустойката, възразява ответника,
че бил изцяло съобразен със законовите изисквания и изчислен съгласно условията на
договора. Освен това договорената неустойка не водела до неравноправие на страните,
3
защото чрез нея кредиторът обезпечавал и гарантирал своето вземане, без да поставя в
неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора изразил своята
воля за съгласие и се задължавал да върне съответната сума.Като допълнение към изложеното,
ответникът твърди, че неустойката се формирала по повод неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на валидно обезпечение в установен срок. Дължала се
единствено по вина на заемателя, а размерът й се определял от продължителността на
нарушението му.
Ответникът не счита, за обосновано това, че записаният тридневен срок за предоставяне
на обезпечение се явявал незаконосъобразен. Срокът според ответника бил разумен и дори и при
неспазването му било предвидено да се начисли неустойка в минимален размер, която да не
повлияела неблагоприятно върху кредитополучателя.Категорично счита още ответника, че не
било налице значително несъответствие на правата и задълженията на страните, като не
можело да бъде споделено твърдението, че неравноправно била третирана в настоящия казус
икономически по - слабия участник в оборота.
На второ място, ответникът моли съда да има предвид, че противно на изложеното в
исковата молба, „М.“ АД е изпълнило своето преддоговорно задължение и направило оценка
на кредитоспособността на кредитополучателя, съответно ищеца в настоящото производство.
Съответно дружеството не било „кредитор по безотговорен начин“ и не предоставяло кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността на кредитоискателя.
На трето място , във връзка с направеното възражение за размера на годишния процент
на разходите, ответникът сочи, че в чл. 9 от Договора било посочено, че годишният процент на
разходите е 49.65% и се изчислявал съгласно Закона за потребителския кредит.
Ответникът моли съда да има предвид, че съгласно действащото законодателство,
единствено бил уреден максималният размер на годишният процент на разходите по
сключените договори за кредит и същите не следвало да надвишават пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, определена с Постановление на Министерски
съвет. Доколкото в годишния процент на разходите по процесния договор за потребителски
кредит се включвали всички разходи по кредита (включително и уговорената договорна лихва), то
счита ответника, че не надвишава определения максимален размер.
Размерът на ГПР, както било записано в чл. 9 от Договора се изчислявал съгласно чл.
19, ал.2 от ЗПК, а именно: по формула, съгласно приложение № 1 , като се вземали предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.Според ответника следвало да
бъде взето предвид, че нито законът, нито съдебната практика поставяли изискване кредиторът да
разписва подробно методиката на формиране на годишния процент на разходите. Достатъчно било
размерът да бъде конкретизиран и да бъде предоставена информация на потребителя за начин на
формиране, както безспорно за ответника било и в настоящия случай. С оглед на изложеното по-
горе, ответника намира , че така посочените клаузи от ищеца не са нищожни , доколкото били
спазени нормативните изисквания, поради което и моли съда да отхвърли като неоснователен
предявения от страна на ищеца иск.
Ответникът от своя страна е направил искане да му се присъдят направените в
настоящото производство разноски, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360.00
лева /триста и шестдесет лева/, прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение в настоящото производство и ако такова бъде присъдено, то моли да
бъде в минимален размер съобразно правилата на Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с оглед правната сложност на делото. На следващо място, в случай,
че с оглед на изхода на делото разноските се присъдят в полза на двете страни, ответникът моли
съда да извърши прихващане на същите. В случай, че разноските бъдат присъдени, ответникът
моли съда да има предвид, че размерът на същите следвало да бъде определен от съда съобразно
чл. 38 от ЗАдв., а не се определял от представен списък на разноските по чл. 80 ГПК, нито в
размер, уговорен в договора. В случай, че насрещната страна се позове на разпоредбата на чл. 38
от ЗАдв, твърди ответника, че последната следвало да декларира надлежни доказателства, че е
материално затруднено лице. От предоставената на ответника информация, в качеството на
кредитор, твърди ответника, че лицето не попадало в съответната хипотеза и ответникът не счита
за необходимо да му бъде предоставяна безплатна правна помощ, още повече, че последната
намирала своето приложение при евентуална преценка на съда на базата на конкретно посочено
основание, а не следвало да се предоставя единствено въз основа на приложен списък с разноски
4
от страната. С оглед конкретните данни по делото и съвпадащото волеизявление на страните,
ответника не счита фактическата и правна сложност на делото да обуславя нуждата от
евентуално присъждане на разноски.Изрично е направено искане, на основание чл. 127, ал. 4 от
ГПК съдът да задължи ищцовата страна да предостави банкова сметка, по която да бъдат
заплатени разноските, ако такива бъдат присъдени.В подкрепа на твърденията си и възраженията
си ответникът е направил доказателственото искане по делото да бъдат приети като писмени
доказателства приложените с отговора на искова молба: Договор за потребителски кредит -
заверено копие; Погасителен план - заверено копие; Стандартен европейски формуляр- заверено
копие;Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „М. „ АД-
заверено копие.
В проведеното по делото открито съдебно заседание от 10.03.2023 г. страните редовно
уведомени не изпращат представители, ищцата не се явява . Преди откритото съдебно заседание
страните по спора са депозирали писмени молби , чрез процесуалните си представители, в които
поддържат изложеното по същество и желаят присъждане на разноски.
СЪДЪТ, след анализ на събраните по делото доказателства, съгласно нормата на
чл.235 и чл. 236 ГПК, съобразяване на становищата на страните и действащата нормативна
уредба, приема за установено и доказано по делото от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА,
следното :
РС Варна е сезиран с искова молба, предявена от ищцата К. Г. против ответното дружество
с искането ответното дружество да бъде осъдено да й заплати исковата сума от общо 214,07 лв.
платена от ищцата на ответното дружество по договор за потребителски кредит №
96243/20.02.2022 г. , получена от ответното дружество без правно основание по нищожна клауза
на договора за неустойка за непредставяне на обезпечение по договора за кредит. Ищцата е
претендирала и заплащане на законната лихва върху исковата сума , считано от датата на подаване
на исковата молба в съда - 27.10.2022 г. , до окончателното изпращане на вземането. С доклада по
делото, приет от страните по делото без възражения, съдът е извършил квалификация на
предявените искове и разпределил доказателствената тежест между страните както следва : Съдът
е квалифицирал предявения по делото осъдителен ииск с правно основание чл. 55 , ал.1
(предложение 1-во) ЗЗД, а акцесорното искане с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД. Главния иск
предявен от ищцата против ответното дружество се основава на института на неоснователното
обогатяване, като се твърди, че исковата сума от 214,07 лв. е недължимо платена от ищцата въз
основа на нищожна договорна неустоечна клауза.С доклада по делото , изрично съдът е обявил на
страните, че съгласно изложеното в исковата молба иск / искове за прогласяване на нищожност на
клаузата по чл. 92 ЗЗД или договора не е предявяван, а съдът е сезиран с искане
недействителността да бъде обсъдена в мотивите на бъдещия съдебен акт, който ще бъде
постановен по реда на чл.235 и чл.23 ГПК.
Водим от твърденията и на ищцата и на ответното дружество, съдът на осн. чл. 146, ал. 1, т.
4, т. 5 ГПК с доклада по делото е обявил за безспорно и ненуждаещо от доказване между
страните, че Договор за потребителски кредит № 96243/20.02.2020 г.е сключен между ищцата
и ответното дружество, както и че отпуснатата на ищцата по този договор сума в размер на 1
000.00 лева (хиляда лева) е била изцяло усвоена.
При така посочената правна рамка на спора, съдът е възложил в тежест на ищцата да
докаже положителните факти, на които се позовава, а именно, че към 20.02.2020г. е встъпила в
договорни отношения с ответника, че за релевантния за спора период е била изправна страна по
договора, да установи и докаже по предявения иск с правно основание чл. 55 ал.1,пр. 1-во ЗЗД
факта на плащане на исковата сума - сумата от общо 214,07 лв. Съдът на основание чл.146 от
ГПК е указал на ответника, че следва да установи и докаже, че за релевантния за спора период е
предоставил на ищцата паричен заем , който е следвало да бъде върнат съгласно условията на
договора. Ответната страна е следвало да докаже наличието на правно основание за определяне
на точно сумата предмет на иска за релевантния период от време - период от време визиран в
исковата молба. В тежест на ответната страна е било да докаже възраженията си, че не е налице
неоснователно разместване на имуществени блага, респ. основанието на което е определена и
получена исковата сумата.Ответникът е следвало да установи и докаже възраженията наведени в
отговора на искова молба, че искова сума се е дължала по правоотношение възникнало между
ищцата и ответника по действителна , свободно договорена между страните неустоечна клауза,
клауза съобразена със закона, добрите нрави и изпълняваща присъщата й обезпечителна и
5
гаранционна функции. В тежест на същата страна съдът е възложил да установи и докаже, че не е
изпадала в забава по см. на чл. 86 , ал.1 ЗЗД, както и че не се намира в такава, поради което и не
дължи не само главното вземане, а и законната лихва върху същото, като се позове само на
положителни факти и или обстоятелства.Съдът изрично е указал на ответната страна ,че носи
тежестта да установи и докаже, че както договорът за заем, така и клаузата за неустойка по чл. 92
ЗЗД , включена в чл. 9 от ДПК са действителни, сключени при свобода на договаряне при спазване
на действалите към периода на сключването законови изисквания, без пороците на които се
позовава ищцата изброени в исковата молба.
В тежест на ищцата съдът е възложил да установи и докаже твърденията си залегнали в
исковата молба, че договора за кредит ако е бил сключен с ответника се явява недействителен
-нищожен в частта в която е договорена неустойка за непредставяне на обезпечение - чл. 9 от
ДПК , на основанията на които се твърди в исковата молба. Съдът изрично е указал на ищцата, че
отрицателните факти и обстоятелства не подлежат на доказване, поради което има възможността
позовавайки се на положителни факти и/или обстоятелства да установи и докаже твърденията си за
недействителност на неустойката разписана в ДПК, за да бъде изведен извод, че е налице:
противоречие със закона, нарушаване на принципа на добрите нрави, нееквивалентност на
престациите, заобикаляне на закона, водещи до недействителност на договорите или отделни
техни клаузи под формата на нищожност.
При така разпределената тежест на доказване, на база събраните по делото само писмени
доказателства , след съобразяване и със становищата на страните, съдът приема за установено и
доказано по делото следното :
На 20 февруари 2020 г. ищцата К. И. Г. от град Варна , в качеството на кредитополучател и
ответното дружество „М. „АД в качество на кредитор са встъпили в договорни правоотношения ,
сключвайки Договор за потребителски кредит / ДПК / № 96243 . Съгласно раздел Първи на
договора , чл.1 , кредиторът отпуска на кредитополучателя потребителски кредит да текущо
потребление в размер на 1000 лв., със срок за издължаване на кредита , визиран в чл. 2 от ДПК - 12
месеца, считано от датата на заверяване на банковата сметка на кредитополучателя, посочена чл. 5
, ал.1 със сумата по чл.1 от договора.
Липсва спор между страните и съдът е отделил за безспорно сключването на процесния
ДПК и усвояването на сумата от 1000 лв. от кредитополучателя К. Г. .
В Раздел Трети от договора страните са постигнали съгласие относно условията за
погасяване на кредита, а в раздел Четвърти относно лихвите по кредита и разноските .
Спорният въпрос между страните е дали договорената между страните неустойка разписана
в ДПК в раздел Девети „ обезпечения „ - чл.20 ; раздел Пети „ неустойки „ - чл.10 е нищожна и
следвало ли е ищцата за заплаща неустойка на кредитодателя .
В ДПК № 96243 от 20.02.2020 г, в чл. 20 , ал.1 е записано, че вземането по договора се
обезпечава с поръчителство за пълния размер на договора , а в ал.2 на същата норма е вменено
задължение на кредитополучателя , в срок от 3 работни дни , от сключването на договора , да
обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице , одобрено от кредитора. Физическото
лице - поръчител следвало да отговоря на заложените в общите условия изисквания, като
кредиторът не можел да откаже необосновано одобрение на физическо лице, което отговоря на
тези условия . В последната трета алинея на чл.20 от ДПК е посочено изрично, че вземането се
счита за обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство. ( видно от л. 47 -50
от делото - заверено за вярност с оригинала копие на Договор за потребителски кредит № 96243 от
20.02.2020 г.).Установено е по делото на база приложения на лист 51 - 53 в заверено за вярност с
оригнала копие на погасителен план към процесния Договор за потребителски кредит № 96243 от
20.02.2020 г., че общата усвоена от К. Г. сума по кредита е 1000 лв ., вписана е датата на
отпускане на сумата 20.02.2020 г. , както и следните основни параметри по договора : брой
погасителни вноски по кредита 12 /видно от плана - месечни /; падеж на първата погасителна
вноска 20.03.2020 г. , а на последната погасителна вноска 20.02.2021 г. , годишен лихвен
процент 41 % , годишен процент на разходите 49,65 % , общо „ платена лихва : 235,72 лв. „,
общо „ платена сума по кредита 1235,72лв.“,общо „ платена сума по кредита при необезпечен
кредит 2063,72 лв. „.
Установено е по делото на база приложения на лист 51 - 53 в заверено за вярност с
оригинала копие на погасителен план към процесния ДПК № 96243, че съгласно погасителния
6
план К.Г. е следвало да заплати освен 12-те месечни вноски по кредита / главница и лихва / и
неустойка при обезпечен кредит от по 69,00 лв. с всяка от 12 -те вноски или по 171,98 лв.
неустойка при необезпечен кредит / 12 х 96 лв. = 828 лв. или при обезпечен кредит 12 вноски х
171,98 лв. = 2 063,76 лв. Липсва спор по делото, че ДПК е бил сключен при действието на Общи
условия. Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „М.“
АД са приобщени по делото в заверено за вярност с оригинала копие на листи от 37 - 44 вкл.
Страните по делото не спорят , че ищцата освен процесния договор е сключила и втори
договор за потребителски кредит , като този факт се установява и от представения от ищцата на
лист 13- ти заверен за вярност с оригинала копие на погасителен план към ДПК № 108954.
От приобщеното копие на цитирания погасителен план се констатира, че на 10.08.2020 г. на
ищцата е бил отпуснат от ответника втори кредит в същия размер като първия от 1000 лв. , при
ГЛП 41 %, ГПР 49,65 %. Срокът на ДПК от 10.08.2020 г. е бил до 10.10.2021 г., като в рамките на
този срок ищцата е следвало да плати на ответника 14 бр. вноски за лихва и главница , при
договорена неустойка при необезпечен кредит от 69 лв. платима с всяка от 14 -те вноски или 14 бр.
вноски от по 160,06 лв. при необезпечен кредит, или общо сума по кредита 1274,83 лв., общо сума
по кредита при необезпечен кредит 2240,83 лв. ,лихви 274,82лв. и неустойка при неизпълнение на
договора 966,00 лв.
От неоспореното от страните и представено в изпълнение на протоколно определение на
съда по чл.192 ГПК от трето на спора лице „И. „АД писмено доказателство - оригинал на
разписка № 0700010498247073 от 20.2.2020 г., приложено на лист 96 - ти се установява, че на К.
И. Г., ЕГН **********, на 20.02.2020 г. в 15:39 ч. е получила преведената от „М.“ АД сума в
размер на 1000 лв. по процесния договор за потребителски кредит.
Въз основа на гореизложеното, на база анализа на събраните по делото и цитирани по -горе
писмени доказателства, съдът извежда извод, че несъмнено е доказан факта на сключване на
договор за потребителски кредит от 20.02.2020 г. между ищцата и ответното дружество, по силата
на който ищцата е получила срещу разписка сумата от 1000 лв. /видно и от л. 96 - ти / .
Представените още с исковата молба заверени за вярност с оригинала копия на разписки : разписка
№ 0300010645693918/18.03.2020 г. (л.19 ); разписка № 0300010796104137/18.04.2020 г. (л.19-гръб);
разписка №0300010964367367/20.05.2020г. (л.20); разписка 0300011302975291/22. 07.2020 г. (л.20 -
гръб ); свидетелстват затова, че на датите вписани в разписките, ищцата чрез „ И.“ АД е извършила
плащане на вноски по ДПК № 96243 от 20.02.2020 г. към ответника в следните размери : 171,98 лв.
; 171,98 лв. , 172,00 лв. и 200 лв. (общо 715,96лв. ) .Приложената на л. 18 - ти и представена от
ищцата разписка № 0700011403161979/10.08.2020 г.,както и представения и приложен на л. 13 -ти
също от ищцата погасителен план към ДПК № 108954 и без специални знания обуславят извод,
че след като 20.02.2020 г. по ДПК № 96243 ищцата е получила от ответника сумата от 1000
лв. по отпуснатия й кредит от 20.2.2020 г., след шест месеца, на 10.08.2020 г. страните по
спора са сключили втори ДПК, с №108954, също в размер на 1000 лв., като по втория договор
на дата 10.08.2020 г. в 13:00:58 ч. ищцата е получила не отпуснатия й заем от 1000 лв., а точно
338,80 лв. Т.е. разликата от 1000 лв. минус 338,80 лв. възлизаща на сумата от 661,20 лв. (за
рефинансиране на ДПК № 96243 ) плюс вече платените 715,96 лв. са били послужили за
цялостното погасяване на задължението на ищцата по ДПК № 96243 ( общо 1 377,16 лв. ).
По делото всъщност ответника въобще не е оспорил нито едно от плащанията извършени
от ищцата , вкл. и сключването на двата отделни договора за кредит както и рефинасирането на
първия по време ДПК с част от сумата, отпусната по ДПК от 20.08.2020 г.
С оглед установеното от фактическа страна, съдът прави и изводите от правна страна, че
по делото е установено и доказано възникването на облигационни правоотношения между ищцата
и ответното дружество по силата на договор за кредит от 20.02.2020 г. ДПК № 96243 . Договора е
сключен в писмена форма, при действие на ОУ. Автентичността на договора от 20.02.2020 г. не е
оспорена от страните по делото съгласно нормата на чл.193 ГПК . При така изложеното,
приемайки , че ищцата е доказала твърденията си , че е встъпила в облигационни правоотношения
на 20.02.2020 г. с ответника по делото , съдът следва да се произнесе по основателността на
исковите претенции, като разгледа на първо място релевираните от ищцата възражения за
недействителност на ДПК в оспорената част на чл.10 и чл.20 от Договора . Недействителността на
процесния ДПК № 96243/20.02.2022 г. съдът следва да обсъди в мотивите си, водим от общото
правило, че на първо място се анализира най - тежкия порок водещ до нищожност, а след това и да
се произнесе по същество по предявения иск, почиващ на института на неоснователното
7
обогатяване, с правна квалификация чл.55 , ал.1 пр.1 ЗЗД .
По същество на спора, съдът намира релевираните възражения за нищожност на
неустоечната клауза в ДПК № 96243/20.02.2020 г. от ищцата К. И. Г. за основателни и доказани .
В отговора на искова молба ответникът по същество е оспорил иска, като сочи, че съгласно
легалното определение на чл. 92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а
изхождайки от икономическата логика, стояща зад този институт,обобщава, че неустойката
изпълнява няколко основни функции : обезпечителна, обезщетителна и санкционна и следва да
бъде приета за нищожна , ако единствената й цел , за която е уговорена излиза извън рамките на
изброените й функции . Според ответника съгласно чл.10 ДПК кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер , в случай , че не се представи обезпечение съгласно реда и
условията на чл.20, ал.2 от същия .
Съдът не споделя възраженията на ответника за действителност на клаузите на чл.10 и
чл.20 от ДПК , като счита че така разписаните клаузи са недействителни поради явното йм
противоречие със закона и поради накърняване на добрите нравиЗа да изведе този правен
извод, съдът се спира на характера на договора за кредит и приложимата нормативна уредба,
касаеща правоотношенията между потребителя и кредитодателя .
Липсва спор по делото затова, че договорът за потребителски кредит сключен между
ищцата и ответното дружество попада под приложното поле на Закона за потребителския кредит ,
респективно за да бъде действителен Договора не следва да са налице твърдените от ищцата в
исковата молба най - тежки пороци : противоречие със закона - чл. 26, ал.1 пр.1 - во ЗЗД и /или
накърняване на добрите нрави - чл.26, ал.1 пр. 3 -то ЗЗД .
Съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК (Доп. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)
Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен . Изискванията за
действителност на процесния договор за кредит , са въведените в чл. 22 ЗПК , а именно : чл.
10. (1) (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) Договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-
малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.;чл. 11. (1) Договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: 7. общия размер на кредита и
условията за усвояването му; 8. стоката или услугата и нейната цена в брой- когато кредитът е под
формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит; 9.
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти;9а. (нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а; 10. годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;11. условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването;12. информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна
само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит; 20. наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
8
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден; ал.(2) (Нова –
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) Общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.;чл. 12. (1) Договорът
за потребителски кредит, при който кредитът се предоставя под формата на овърдрафт, когато
кредитът трябва да бъде погасен при поискване или в срок до три месеца, се изготвя на разбираем
език и съдържа:7. общия размер на кредита и условията за усвояването му; 8. лихвения процент по
кредита, условията, приложими по отношение на лихвения процент, и когато е необходимо, индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, информацията по изречение първо се
предоставя за всички приложими лихвени проценти; 9. годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Сравнителния анализ на събраните по делото писмени доказателства, нормативната уредба
на чл.22 ЗПК ,мотивират настоящия съдебен състав да изведе извод, че договорът за
потребителски кредит, сключен между ищцата и “ М.“ АД в частта относно неустоечната клауза е
недействителен на основание чл. 26, ал.1 пр. 1 - во ЗЗД поради противоречие със законна, а
именно с чл.22 ЗПК . В самия договор както е видно липсва яснота относно начина на
формиране на всички елементи от договора даващи възможност на потребителя да разбере
начина на погасяване на отпуснатия му кредит, определянето на равни и акцесорни задължения ,
а и размера на ГПР . Тази неяснота не може да бъде изведена от погасителния план към ДПК . В
клаузата на чл.10 от договора / л. 47 - ми гръб / е посочено , че кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и
условията предвидени в чл.20, ал.2 от договора.Неустойката е посочена в изречение второ на
чл.10 - 6,90 лева плюс 0,23 % от усвоения размер на кредита за първият ден забава и 0,23% от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен . В следващия
чл. 11 от ДПК е разписано, че в случай, че кредитополучателя представи обезпечение след срока,
описан в чл.20, ал.2 , неустойката се дължи само за срока , за който кредитът е бил без
обезпечение .
Т.е. неустойката по чл.10 от процесния договор е дължима от кредитополучателя както ако
не представи при условията и в срока по чл.20, ал.2 от договора обезпечение, така и ако
предостави обезпечение след срока по чл.20 ,ал.2 , макар и за периода в който кредитът е бил
необезпечен . Съгласно чл. 13 от процесния договор начислената неустойка се изплаща на падежа
на всяка следваща вноска съгласно приложение № 1 - погасителен план. В самия погасителен план
/ л. 51 - ви / в табличен вид е записано , че кредитополучателят дължи неустойка в размер на
69,00 лв. със всяка от 12 -те вноски при необезпечен кредит , като вноската при необезпечен
кредит е посочена в размер на 171,98 лв. /равна на сбора от главница 102,98 лв. и неустойка от
69,00 лв./.В титулната част на договора за потребителски кредит е посочена неустойка при
неизпълнение на договора 828 лв. ( 12 бр. х 69 лв. = 828 лв.) -или изяснява се, че ищцата дължи на
ответника неустойка от общо 828 лв. по договора за кредит , ако в срока по чл.20 ,ал.2 от договора
не представи обезпечение по кредита . Клаузата на чл.20 от процесния договор се намира в раздел
Девети - обезпечения. В чл.20 , ал.1 от договора е записано , че вземането по договора се
обезпечава с поръчителство за пълния размер на договора . Съгласно чл.20, ал.2 от същия -
кредитополучателят се задължава , в срок от 3(три) работни дни от сключването на договора да
обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора , което да
отговоря на заложените в общите условия изисквания, а съгласно ал. 3 от същата клауза -
вземането се счита обезпечено от датата на подписване на договор за поръчителство .
Видно от раздел Пети на общите условия на ответника - т. 16.2. за да бъде изпълнено
условието на чл.20, ал.2 от ДПК е необходимо сключване на договор за поръчителство с лице,
което при условията на чл.138-148 ЗЗД да отговоря солидарно с кредитополучателя за
задълженията му да погаси кредита от момента на възникване на тези задължения до
окончателното йм погасяване , като поръчителят и солидарният длъжник се одобряват
предварително от кредитора и към тях са приложим изискванията за кредитополучателите
(изисквания изброени в т. 18 .18.1, 18.2.,18.2.1 , 18.2.2. , 18.2.3,18.2.4 и 18.3) .
9
Уговореното в договора за потребителски кредит в чл.10 и чл.20, ал.2 очевидно задължава
кредитополучателя при подписване на договора за кредит да обезпечи кредита с поръчителство на
едно физическо лице, което физическо следва едновременно да отговоря на изброените в т. 18 - т.
18.3 от Общите условия на ответното дружество изисквания , като задължението на
кредитополучателя за осигуряването на физическото лице - поръчител е обвързано с тридневен
срок , считано от сключване на договора . Въпреки визирания в чл. 20, ал.2 от договора тридневен
срок, в чл. 16.2. от общите условия на ответника е записано, че кредиторът е този , който
предварително одобрява поръчителя и солидарния длъжник .
Или в случая, като в настоящия , при отпускат кредит от 1000 лв., ако ищцата не изпълни
условията на чл.20, ал.2 от договора остава задължена да заплати неустойка в общ размер на 828
лв., като при кредит от 1000 лв. само сбора от главница и неустойка възлиза на 1828 лв. , а ако
предостави и след 3 дневния срок обезпечението отново ще дължи неустойка,определяема като
0,23 % за всеки от дните в които кредитът не е бил обезпечен.Единствено и само при изпълнение
на задължението по чл.20, ал.2 ищцата като кредитополучател не би дължала неустойката по
договора за кредит от общо 828 лв., платима на 12 вноски при отпуснатия й кредит от 1000 лв. , а
изпълнението на това й задължение е свързано с кратък срок от 3 работни дни и осигуряване на
физическо лице, което да отговоря на общо осем отделни изисквания , което условие на чл.20, ал.2,
вр. чл.10 от процесния ДПК съдът намира за неизпълнимо, противоречащо и на закона и на
добрите нрави, респективно клаузата на неустойката, така както е записана в процесния договор се
явява нищожна .
Очевидно е при посочените параметри в договора за потребителски кредит : ГЛП, ГПР,
размер на вноската при необезпечен кредит, размер на неустойка , че в ГПР не е включена
неустойката по чл. 92 ЗЗД, разписана в чл. 10 и чл.20 от ДПК и включена в погасителния план .
Само и единствено поради неспазване на правилата за точно и ясно посочване на ГПР в ДПК ,
съдът намира, възражението на ищцата за недействителност на договорната клауза на чл.10 и чл.20
, ал.2 от ДПК за основателно и доказано,т.к. клаузата е нищожна.съгласно чл.26, ал.1 пр.1 вр.чл.22
ЗПК .
Основателността на възражението на ищцата за нищожност на договорната клауза за
неустойка поради противоречие със закона, налага и от правна страна извода, че приложение
намира нормата на чл.23 ЗПК , съгласно която норма потребителят дължи връщане на чистата
стойност на кредита .Или след като по делото е установено и доказано ,че ищцата е погасила
напълно задълженията си по процесния договор за потребителски кредит, без да е сключен
договор за поръчителство и без да са изпълнени от нейна страна изискванията на чл.10 , чл. 20,
ал.2 от договора, то същата е платила в полза на кредитодателя не само чистата стойност на
кредита - сумата от 1000 лв., но е платила и лихви и неустойка , които съгласно правилото на
чл.22 ЗПК не се дължат.
Плащането и пълното погасяване на кредита , всъщност съдът намира не само за доказано
въз основа на писмените доказателства, но и отчита факта, че въобще не е оспорено от ответното
дружество .
На второ място, съдът следва да изложи мотиви относно основателността и
доказаността на релевираното възражение от страна н ищцата , че същата договорна клауза,
обсъдена по-горе е нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал.1, пр.
3 ЗЗД . Нищожността на договорна клауза на чл. 10 и чл.20, ал.2 на сключения между ищцата и
ответното дружество ДПК е изводима от правилата за действителност на договорите и трайната , а
и задължителна, съдебна практика .Според настоящия съдебен състав договорената неустойка за
непредставяне на обезпечение на кредита противоречи на добрите нрави и съгласно чл. 26 , ал.1
пр. 3 - то ЗЗД е нищожна . В задължителното Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС е пояснено , че добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица, от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на
договора.Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо
установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който
10
макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на
други разпоредби, част от действащото право. Понятието предполага еквивалентност на
престациите и при явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Свободата на договарянето, разписана в нормата на чл. 9 ЗЗД, се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява, че в деня на
сключване на договора за потребителски кредит 20.02.2020 г. се вменява задължение на
кредитополучателя в рамките на 3 работни дни да представи обезпечение на кредита ,чрез
поръчителство на едно физическо лице, което да отговоря на изискванията въведени от
кредитодателя към кредитополучателите и с което да бъде сключен договор за поръчителство, като
при неизпълнение на това задължение потребителят дължи неустойка.Възникването на
задължението за заплащане на неустойка е разписано в ДПК без да се отчете дали страната би
изпълнявала задължението добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни
задължения по договора за кредит, представлява уговорка, която нарушава добрите нрави, тъй като
се достига до значително увеличение на общия размер на задължението, в ущърб на икономически
по-слабата страна - потребителя . Фактът, че неустойката от 828 лв.е договорена при кредит от
1000 лв. , равна на сбор от 12 вноски по 69 лв. и е дължима независимо дали лицето,получило
кредита изпълнява добросъвестно или не задължението си по погасяване на кредита, а заради
непредставяне на обезпечение на кредита , което обезпечение следва в 3 дневен срок именно
кредитополучателя да осигури а кредиторът предварително да одобри . При така вписания размер
на неустойка в процесния договор от 828 лв. , размер на кредита 1000 лв., съдът счита че
неустойката е почти равна на чистата стойност на кредита , а и дължима ако кредитополучателя не
изпълни задължението вменено му в чл.20,ал.2 от договора в 3 дневен срок . Ето защо, съдът счита
че договорения размер на неустойка определено обуславя нееквивалентност на престациите,т.к.
при получен кредит от 1000 лв. ищцата е следвало да заплати неустойка от 828 лв. или почти
същия размер на чистия кредит при неизпълнение на задължението да обезпечи в 3 дневен срок
кредита, без от своя страна кредиторът да има насрещно задължение , което само по себе си води
до накърняване на добрите нрави и извод за нищожност на неустоечната договорна клауза и на
това основание.
При така изложеното по -горе съдът намира , че възраженията на ищцата залегнали в
исковата й молба за недействителност на договорната неустоечна клауза в процесния договор за
потребителски кредит са доказани, поради което и ищцата не е следвало да плаща по процесния
договор неустойка в полза на кредитодателя, а и съгласно чл.23 ЗПК е следвало да върне сумата от
1000 лв. - чистата стойност на кредита вместо сумата от общо 1 377,16 лв. ( пресметната от съда
като сбора от всички плащания извършени от ищцата по процесния ДПК плюс сумата за
рефансиране на този договор ).
Приемайки ,че неустойка за непредставяне на обезпечение на процесния договор не се
дължи, т.к. клаузата е нищожна на сочените основания, съдът дължи произнасяне по
същество по иска , с който е сезиран - за връщане на исковата сума от общо 214,07 лв. като
платена от ищцата на ответника без правно основание неустойка по договора за
потребителски кредит .
Ответното дружество в съответствие с разпределената му тежест на доказване не е
установило и доказало годно правно основание , на което е получило сумата от 214,07 лв. , не е
оспорило че е получило същата , поради което и недължимо платената сума от ищцата по
нищожните клаузи на чл.20 , ал.2 и чл.10 от ДПК от 20.02.2020 г. ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба и на основание чл.55 , ал.1 пр. 1 ЗЗД подлежи на
връщане.
С оглед изложеното съдът уважава изцяло предявения иск с правно основание чл. чл.55,
ал.1 пр.1 ЗЗД ведно с акцесорното искане с правно осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД
Приемайки че исковете предявени от ищцата против ответното дружество са основателни и
доказани, съдът следва да се произнесе по въпроса за отговорността за разноските .
Основателността на предявената искова претенция обуславя присъждане на разноските , сторени
от ищца в нейна полза съгласно нормата на чл. 78, ал. ГПК.
Видно от приобщения по делото на лист 67 - ми /гръб / списък по чл. 80 ГПК и приложения
на л. 68 - ми договор за правна помощ претенцията на ищцата за присъждане на разноски се
11
свежда до един разход и искане да бъдат присъдени съдебно - деловодни разноски в размер на 400
лв. за процесуално представителство.Както бе посочено и по -горе ищцата не е сторила никакви
разноски по делото, т.к. с Определение № 11909/ 28.10.2022 г . / л. 25 -ти от делото / е освободена
на осн. чл. 83,ал.2 ГПК от заплащане на държавни такси и разноски. Приложения по делото на
лист 68 - ми договор за правна защита удостоверява изложеното и в исковата молба, че защитата
осъществявана та ищцата по делото от адв.П.Н. е по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата . Ето
защо и съдът следва да определи размера на дължимо се адвокатско възнаграждение в полза на
адвокат П.Н. , така както повелява нормата на чл.38 , ал.2 ЗАдв . Съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв. при
определяне на възнаграждението за процесуално представителство в хипотеза като настоящата
съдът се ръководи от Наредба 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
.Към датата на сключване на договора за правна помощ , а и към края на съдебното дирене в
настоящата инстанция , при действието на измененията обнародвани в ДВ, бр. 88 / 2022 г. в
Наредба 1/2004 г. и при материалния интерес под 1000 лв. съдът определя съгласно чл. 7, ал. 2 т.1
от Наредба 1/2004 г. размер на възнаграждението за процесуално представителство в минимума от
400 лв. , като присъжда този размер на адвокатско възнаграждение в полза на адв.П.Н. и в тежест
на ответното дружество.
На последно място, т.к. ищцата е освободена от плащане на държавни такси и разноски,
съдът следва да приложи и нормата на чл. 78, ал.6 ГПК като възложи дължимата се държавна
такса в тежест на ответника .Ето защо и на основание чл. 78, ал.6 ГПК съдът възлага в тежест на
ответника сумата от 50,00 лв. дължима държавна такса за водене на исковото производство в полза
на Бюджета на съдебната власт, платима по сметка на РС Варна .
Водим от горното , съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответното дружество „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от В. Г. С.- Изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ на ищцата К. И. Г., ЕГН
***, с адрес : ***, чрез процесуалния й представител - адв. П. Й. Н. от ВАК, със съдебен адрес:
*** СУМАТА в размер 214,07 лева ( двеста и четиринадесет лева и седем стотинки) - получена
без правно основание по Договор за потребителски кредит № 96243/20.02.2020 г.,представляваща
неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.10 и чл.20 от договора , ведно със законната
лихва върху сумата от 214,07 лв. , считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
27.10.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, на основание чл.55 , ал.1 пр.1-во ЗЗД и
чл. 86, ал.1 ЗЗД .
ОСЪЖДА ответното дружество „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от В. Г. С.- Изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. Й. Н., ЕГН
***, член на АК Варна, със служебен адрес *** СУМАТА от общо 400,00 лв. (четиристотин лева
), представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата
инстанция правна помощ от адв.П.Н. на ищцата К. Г., на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата .
ОСЪЖДА ответното дружество „М.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от В. Г. С.- Изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ в полза на Бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд - Варна СУМАТА от общо 50,00 лв. (петдесет лева)
- представляваща държавна такса за водене на исковото производство, на основание чл. 78, ал.6
ГПК .
ОБЯВЯВА на ответното дружество, че съгласно нормата на чл.127 , ал.4 ГПК, че
присъдените парични вземания в полза на ищцата могат да бъдат платени по посочения от ищцата
начин - по банков път, по специална банкова сметка с титуляр адвокат П. Й. Н., водена при „***
„АД ( „***а“ ) с реквизити: IBAN ***.
Решението подлежи на обжалване с Въззивна жалба, в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Окръжен съд, град Варна.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните, чрез процесуалните йм представители.
12
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
13