№ 159
гр. Ловеч, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ
при участието на секретаря ДАНИЕЛА КИРОВА
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско
дело № 20214300500405 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК
Постановено е съдебно решение №260118/21.06.21 г. по гр.д.
№2141/20 г.. по описа на ЛРС, с което е признато за установено по отношение
на „ОББ“ АД с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление гр.***,
че ЦВ. СП. П. ЕГН ********** постоянен адрес гр.*** не дължи на
взискателя „ОББ“ АД в качеството му на кредитор по договор за предоставяне
на потребителски кредит от 15.08.2015 г. обезпечен с поръчителството на ЦВ.
СП. П. сумата от 2 942,63 лв. главница, 143,84 лв. договорна лихва за периода
26.06.2011 г. до 8.03.2012 г. 84,89 лв. наказателна лихва за периода 26.09.2011
г. до 8.03.2012 г. ведно със законната лихва, начиная от 9.03.2012 г. до
окончателното изплащане на вземането по извлечение от счетоводните книги
към 8.03.2011 г. както и сумата 345,60 лв. разноски по делото, от които 63,43
лв. ДТ и 282,17 лв.адвокатско възнаграждение на основание изтекла
погасителна давност, започнала да тече от момента на извършване на
последното валидно изпълнително действие по ИД №309/12 г. по описа на
ДСИ при РС-Ловеч, налагане на възбрана с постановление на ДСИ от
1
29.05.2013 г. върху ½ от недвижимия имот и изтекла на 29.05.2018 г. за
главницата и на 29.05.2016 г. за лихвите, осъдена е ОББ-София да заплати на
адвокат И.М. от ВтАК сумата в размер на 452 лв. представляващ адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл.38 ал.2 във вр. С ал.1 т.2 във вр.
С чл.36 ал.2 от ЗА и чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/9.07.04 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно на уважената част от
исковете. С определение №260286/3.08.21 г. постановено по гр.д.№2141/20 .
ЛРС е изменил на основание чл.248 ал.1 пред.1 от ГПК по молба с вх.
№26001/6.07.21 г. от адв.Мъзлев само в диспозитива на решение
№260118/21.06.21 г. постановено по гр.д.№2141/20 г. на РС-Ловеч в частта за
разноските, като е осъдена ОББ-АД-София да заплати на ЦВ. СП. П. сумата
от 265,29 лв. разноски по делото-ДТ.
Постъпила е въззивна жалба с вх.№262972/2.07.21 г./п.кл.1.07.21 г./
от „„ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА" АД, ЕИК **********,
представлявано от Т.М. -изпълнителен директор и С.А. Г. -изпълнителен
директор, чрез пълномощника им ЕЛ. Г. - юрисконсулт в Дирекция
"Събиране на проблемни вземания'",съдебен адрес за призоваване: гр. ***
като счита постановеното решение за допустимо, но неоснователно и
неправилно.
На първо място, счита, че ЛРС не се е съобразил със задължителната
практика по т.д. № 1325/2018г. по описа на ВКС - търговска колегия, според
което плащанията на дълга прекъсват безспорно давността, а с плащания по
вземането му, взискателят ОББ АД няма интерес да предприема други
изпълнителни действия за реализирането на вземането си, като с това ще
влошава все повече своето състояние като кредитор с неизплатени вземания,
така и състоянието на длъжниците, като платените разноски за авансови
такси, ще се начислят към задължението им. Твърди, че по цитираното т.д. №
1325/2018г. върховните съдии в Определение №731/13.12.2018г. разсъждават,
че „Според Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/201Зг.
на ОСГТК на ВКС съгласно чл.116, б. „в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение .., като в т.10 от
Тълкувателното решение са изброени примерно действия по принудителното
изпълнение, прекъсващи давността: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
2
на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Твърди, че съобразно задължителните разяснения в
Тълкувателното решение, в изпълнителния процес давността е прекъсвана
многократно - с постъпването на всяко плащане в изпълнение на наложения
запор. Счита, че по своята същност запорът върху вземане на длъжника от
трето лице е способ в изпълнителното производство за удовлетворяване на
взискателя. Твърди, че постъпването на суми от наложения запор по
изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на
извършени изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен
способ. Счита, че в този смисъл всяко постъпление на суми е реализиране на
изпълнителния способ, като поддържането на висящността на изпълнителния
процес но този начин от страна на взискателя прекъсва погасителната
давност, както и срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Сочи, че в съдебната практика е прието, че дори доброволните
плащания прекъсват давността, напр. в решение от 19.11.2018 г,, постановено
по ч.гр. дело № 13571/18 г. СГС, VI-4 състав. Изтъква, че на следващо място,
ако не бъдат уважени възраженията му, моли да бъде разгледал и въпросът от
кога се счита, че започва да тече погасителна давност по отношение на
задължението. Сочи, че още с подаване отговора на исковата молба, са
оспорили твърденията, направени от ищеца за изтекла погасителна давност.
Изтъква, че давността категорично не е текла в периода преди 26.06.2015г.,
като дотогава се е прилагало Постановление №3/18.11.1980г. на пленума на
ВС, което е отменено едва с TP 2/26.06.2015г. по тълк.дело 2/2013г. на ОСГТК
на ВКС. Самият ВКС, IV гражд. отделение, по гражд. дело № 2382/2017г.
дава отговор на въпроса: „от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от TP № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС?": „Дадените с
тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни, ...
като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им и затова не може да
бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ... " и „С оглед на горното
извършената т. 10 от TP № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година
поражда действие от датата на обявяването на TP, като даденото в т.10 на TP
3
№ 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на
ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това. "
Прави извод, че погасителна давност тече едва след 26.06.2015г., а не
от момента на налагане на последното изпълнително действие, предхождащо
този момент. До този момент тя не е изтекла.
Сочи, че в периода, в който е било валидно Постановление
№3/18.11.1980г. на пленума на ВС, взискателят ОББ АД се е съобразявала с
него, като е разчитал, че погасителна давност по отношение на вземането му
не тече, а на още по-голямо основание - по изпълнителното дело постъпват
периодични плащания в следствие запор върху получаваната от длъжника
пенсия -факт, който и жалбоподателят признава.
Изтъква, че ищецът Ц.П. твърди и че срещу нея не са налагани
изпълнителни действия, прекъсващи давността и перемирането на
изпълнителното дело след 14.05.2013 г., когато е наложен запор върху
трудовото възнаграждение, от което са правени ежемесечни удръжки.
Последният превод е от дата 08.05.2019г.
Счита, че в случая взискателят не е бездействал, а е разчитал на
периодичните постъпващи плащания, макар и в малък размер, от удръжки от
получаваното трудово възнаграждение на длъжника Ц.П.. Сочи, че по
преценка на взискателя е въпросът кога и какви изпълнителни действия ще
поиска, както и не са искали действия, които да начисляват допълнителни
авансови такси, които ще бъдат в тежест на длъжника.
Според него е неправилен и направения извод, че молбата на ищцата,
приложена към изп.дело 309/2012г. на стр. 173 по описа на ДСИ към PC
Ловеч, и с вх.номер 1521/09.05.2016г., не представлява конклудентно
признаване на дълг от ищеца Ц.П., тъй като тя се е позовала пред ДСИ -
орган, изпълняващ публични функции, на направени удръжки от трудовото й
възнаграждение, но не е предприела действия, с които да се противопостави,
въпреки знанието си. Счита за неправилен и извода на ЛРС, че
присъединяването на кредитора НАП на дата 19.11.2015г., е действие, което е
направено, след като изп.дело е перемирано по право, тъй като в този период
продължават плащанията от удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца.
4
Сочи, че дори да бъде прието, че делото вече е било перемирано по
право, следва да се вземе предвид и разсъжденията на ВКС, отразени в
гр.дело 1747/2020г., че: „Когато по изпълнителното дело е направено искане
за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не
може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на
представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената
правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
следва да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй
като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва
давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в
ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново
изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на
длъжника. То може да бъде квалифицирано като дищиплинарно нарушение
на съдебния изпълнител,... "
Ето защо счита, че ако изпълнителното дело е било прекратено на
осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, то съдебният изпълнител е бил длъжен да
прогласи настъпилата перемпция и да образува ново изпълнително дело, за да
не бъдат изправени пред ситуацията взискателят ОББ АД да търпи вреди от
бездействието на съдебния изпълнител.
Счита също така, че ако ищецът е считал изпълнителното дело, е
имал възможност да направи искане пред ДСИ при Районен съд Ловеч да
прогласи настъпилата перемпция и да прекрати изпълнителното дело.
Твърди, че Обединена Българска банка АД, в качеството на ответник,
не е получила възможността да вземе отношение във връзка с писменото
становище на ищеца, депозирано от адв. М. с вх.№261295/09.03.2021г. На
основание чл. 9 от ГПК, прогласяващ равенство на страните и чл. 8 от ГПК за
състезателно начало, счита, че съдът следва да даде равни възможности на
страните да упражняват правата си и ето защо, щом ищецът изразява писмено
становище, въпреки, че не се явява в откритото по делото заседание, такава
възможност следва да бъде дадена и на ответника ОББ АД, за да представи
писмено становище, след като се запознае с това на другата страна по делото.
На следващо място твърди,че съдът не е разгледал и искането на ОББ
АД, направено още с отговора на исковата молба, длъжникът да представи
5
банкова сметка за евентуално доброволно заплащане на присъдените
разноски в нейна полза по аналогия на закона, и визираната хипотеза в чл.
127, ал. 7 от ГПК, като дори искането му да не е основателно, това не
изключва задължението на съда да го разгледа и остави без уважение.
На основание гореизложеното, моли съда да отмени като неправилно
и необосновано решение №260118/21.06.2021 г. постановено по гр.дело
2141/2020г. по описа на Районен съд Ловеч, като вместо него постанови ново,
с което да отхвърли установителния иск на ищеца ЦВ. СП. П..
Моли в случай, че уважи подадения иск, да укаже на ищцата, респ.
адвоката, да посочи своя актуална банкова сметка, за доброволно плащане от
ОББ АД на евентуални присъдени разноски, по аналогия на закона, и
визираната хипотеза в чл. 127, ал. 7 от ГПК.
Моли да му присъди направените в производството разноски, както и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв. /двеста лева/.
Моли, в случай, че представител на ОББ АД, не се яви на първото по
делото заседание, същото да се гледа в негово отсъствие.
В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от
ЦВ. СП. П., ЕГН **********, постоянен адрес: гр. *** със съдебен адрес,
адрес за връчване на съобщения, призовки и книжа - адреса на пълномощника
чрез: ИВ. Т. МЛ., адвокат при Великотърновска адвокатска колегия, ЛН:
**********, съдебен адрес: гр. ***, в който заявява становище, че счита, че
постановеният съдебен акт Решение № 260118/21.06.2021 г. е правилно и
законосъобразно.
Цитира, че в своята въззивна жалба процесуалният представител на
ответника сочи, че не е съобразена задължителната съдебна практика в лицето
на Определение № 731/13.12.2018 г. по т.д. № 1325/2018 г. по описа на ВКС.
Твърди, че с измененията в ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017), ал. 1, т. 1 на чл. 280 от
ГПК придоби следното съдържание: „На касационно обжалване пред ВКС
подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по
материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е ,решенн в
противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в
тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката
на ВКС" и наред с това е създадена нова разпоредба - чл. 3 на чл. 290:
„Решението по чл. 2 не представлява задължителна съдебна практика", а
6
също така чл. 291, касаещ т.нар. уеднаквяване на практиката, бе отменен.
С оглед посочените по-горе изменения заключава, че от една страна е
очевидно, че предвид изричната норма на чл. 290, ал. 3 - решенията на ВКС
по чл. 290 ГПК не представляват задължителна съдебна практика и
тълкувателните разяснения, дадени в т.4 от TP №1/19.02.2010г. по т.д.
№1/2009г. , ОСГТК, че всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290
ГПК (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда и че
поради тези правни съображения по-долните съдебни инстанции не може да
обсъждат изобщо доводи в различен смисъл, а следва да приложат
задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК
след допускане до касационно обжалване на неправилно въззивно решение,
са загубили сила и в този смисъл твърдението, че не е съобразена
задължителна съдебна практика от страна на първоинстанционния състав не
намира нормативна опора.
Сочи, че по отношение направеното от въззивника възражение, че
давността е била прекъсвана многократно на основание чл. 116, б. „а" от ЗЗД
поради извършено признание на вземането от страна на длъжника чрез
конклудентни действия -доброволно плащане на част от дълга в резултат на
наложения запор, следва да се отбележи и конкретизира, че не се спори
между страните, че ищцата е заплащала ежемесечно сума в размер на 30.00 /
тридесет / лева за периода от 12.12.2012 г. до 04.06.2019 г, но отбелязва, че
тези суми са постъпвали при ДСИ на ръка и са издавани квитанции, които
подробно са описани по номера за посочения период на самия ИЛ и
прибавени допълнителни листи към същия. Счита, че видно от материалите
по делото, че тя през всички тези години е получавала брутна работна заплата
в размер на минималната за страната, т.е. налице е била несеквестируемост на
същата и ето защо, опитвайки се да аргументира прекъсването на давността в
случая, макар да знае, че постъпващите при ДСИ ежемесечни суми не са в
резултат на наложения запор, а на доброволни плащания при съгласие на
длъжника и поръчител П., въззивникът още в своя писмен отговор пред PC -
Ловеч сочи, че въпреки очевидно съществуващата несеквестируемост,
взискателят „ е разчитал на периодичните постъпващи плащания, макар и в
малък размер.." Твърди, че истината е, че П. доброволно е предоставяла на
ДСИ, респективно на своя работодател, за да бъде внасяна ежемесечно сумата
от 30.00 лв. Твърди, че въззивникът пред първоинстанционния съд не
7
представил писмени доказателства, от които да е видно, че фактически е
реализиран наложения запор от 2012 г. до 2019 г. върху трудовото
възнаграждение на ищцата, доколкото, както бе посочено вече, сумите са
постъпвали на ръка и са издавани квитанции за това, които фигурират като
номера и дати на самия ИЛ от 12.03.20212 г., послужил за образуване на ИД
№ 309/2012 г. по описа на ДСИ при PC -Ловеч. Сочи, че дори и да се приеме,
че са правени удръжки от работодателя, то това не е в резултат на
реализирания запор, а на дадено съгласие от въззиваемата предвид МРЗ,
която е получавала, непозволяваща реално изпълнение на наложения запор.
Ето защо не споделя изразеното във въззивната жалба схващане, че
доброволното частично плащане от длъжника всякога води до прекъсване на
давността. Твърди, че съгласно трайно установената съдебна практика, по
правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното
му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. Изтъква, че признаването на вземането по чл. 116, б. "а" от
ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от
които задължението произхожда. Счита, че признаването на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение
към кредитора и за да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД,
длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че
задължението му към кредитора съществува към момента, в който е
направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът
цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за
направеното признание. Счита, че е без значение по какъв повод е направено
признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Сочи, че
достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно - писмено
или устно; обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който
може да го е удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез
недвусмислени конклудентни действия - в този смисъл са тир. Решение №
131 от 23.0б.201бг. гр. д. № 5140/2015 г. IV г. о. ВКС и решение № № 49 от
4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50236/2016 г., IVг. о., ГК, постановени по реда
на чл. 290 ГПК.
Изтъква, че дори и условно да се приеме, че с извършените от ищцата
8
плащания е налице признание чрез конклудентни действия, то признанието е
само до размера на платеното, защото, когато има дълг и длъжникът плаща
част от него, неговата воля за плащане и признанието за съществуването на
дълга е само до размера на платеното и не се разпростира върху останалата
неплатена част от дълга. Сочи, че в този случай длъжникът не само че не
прави признание за останалата неплатена част, но той може и да оспори, че
дългът в тази му част не съществува поначало, или че макар и да е
съществувал, вече не съществува, тъй като е погасен чрез плащане, или чрез
някой друг от способите за погасяване на задължението, каквото оспорване на
практика се прави в случая от ищцата с предявяването на отрицателния
установителен иск и в този смисъл е константната практика на съдилищата -
напр. решение № 214 от 14.02.2003 г. по гр. д. № 18874/2002 г., Vг. о. на ВКС.
Не възприема възражението на ответника, че Тълкувателно решение
№ 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, има действие
занапред -след приемането му, а няма обратно действие. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 50, ал.1 от Закона за нормативните актове, тълкуването
има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува, твърди,
че в ал.2 на същия текст е уредено правилото, че по изключение органът,
издал акта за тълкуване, може да даде на тълкуването действие само
занапред, ако обратното му действие може да създаде усложнения. Твърди, че
в такъв случай тълкуването влиза в сила три дни след обнародването му, но в
настоящия случай обаче липсва такова изключение / което би било
приложимо при автентичното тълкуване на акта/, а и съдебното тълкуване
всякога касае приложението на даден нормативен акт и има действие от
датата на влизане в сила на акта, който се тълкува. В този смисъл счита, че
соченото тълкувателно решение следва да се прилага и относно
правоотношения, възникнали преди приемането му.
Смята за правилен извода на съда, че присъединяването на НАП като
взискател не води до прекъсване на давността спрямо ищцата, доколкото
въззиваемата няма задължения към НАП, а и това е сторено към дата, когато
изпълнителното производство вече е перемирано спрямо нея на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, моли
съда да потвърди Решение № 260118/21.06.2021 г. по гр.д. № 2141/2020 г. по
9
описа на PC -Ловеч, като правилно и законосъобразно.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, моли да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв.
В съдебно заседание за страните, редовно призовани не се явяват и не
изпращат представител.
От събраните по делото доказателства- приложените по гр.д.№2141/20 г.
на РС-Ловеч и становищата на страните, преценени поотделно и в
съвкупност, съдът приема за установено следното:
По допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с
определението си по чл.267 от ГПК,като приема, че то е допустимо-
въззивната жалба е подадена е в срок и от легитимирано лице,отговаря на
изискванията на чл.262, във вр.с чл.260 и чл.261 от ГПК и съдът я приема за
редовна.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не
открива пороци, водещи до нищожност, а и не са налице и основания за
недопустимост на първоинстанционното решение.
С оглед на това съдът следва да извърши проверка по реда на чл.271 от
ГПК по същество на правилността на атакуваното решение.
Установява се от приложеното изпъл.д.№309/12 г. по описа на СИС-
Ловеч, че то е образувано на 14.06.2012 г. въз основа на подадена молба от
„ОББ“АД-София против Е.Д.В. и ЦВ. СП. П. в качеството им на длъжници по
представен от банката изпъл.лист от 12.03.12 г. издаден на основание чл.417 и
чл.405 до 407 от ГПК и заповед за незабавно изпълнение №277/12.03.2012 г.
по ч.гр.д.№443/12 г. по описа на съда. Съгласно изпъл.лист е разпоредено
длъжникът Е.Д.В. и длъжникът ЦВ. СП. П. солидарно да заплатят на
кредитора „ОББ“АД-София сумата 2 942,63 лв. главница, 143,84 лв.
договорна лихва за периода 28.06.2011 г. до 8.03.2012 г., 84,89 лв. наказателна
лихва за периода 26.09.11 г. до 8.03.12 г. вдно със законната лихва, начиная от
9.03.12 г. до окончателното изплащане на вземането по извлечение от
счетоводните книги към 8.03.12 г. както и сумата 345,60 лв разноски по
делото, от които 63,43 лв ДТ и 282,17 лв. адв.възнаграждение.
Поканата за доброволно изпълнение по изпъл.д.№309/12 г. по описа на
СИС е връчена на Ц.С. Паршкевова на 22.10.2012 г. лично срещу подпис.
10
На 17.10.12 г. е връчено запорно съобщение на касиера на
„Технокороза“АД, работодател на ищцата, с което е наложен запор върху
трудовото й възнаграждение. От отбелязванията върху изпълнителния лист и
другите писмени доказателства по изп.д.№309/12 г. съдът установява, че
първоначално, считано от 12.12.2012 г. от трудовото възнаграждение на
ищицата са удържани по 30 лв. месечно, от м.април 2016 г. по 80 лв., а от
февруари 2017 г. и по 120 лв. месечно. Последната удръжка е от м.март 2019
г.
На 14.05.13 г. „ОББ“София е поискал да бъде вписана възбрана върху
недвижим имот, собственост на П., съгласно извършената справка в НАП и
ДСИ е подал молба за вписване на възбраната, като постановлението за
вписване на възбраната от ДСИ е от дата 29.05.2013 г. Видно от щемпъла
върху молбата на ДСИ с изх.№4598/30.05.13 г., тази възбрана е вписана на
4.06.2013 г. от съдията по вписванията при ЛРС по отношение на ½ ид. част
от апартамент-жилище 76 кв.м. находящо се в гр.***.
На 19.11.2015 г. като взискател по делото е присъединена и НАП, за
което са уведомени и взискателят и длъжницата Е.В., но вземането на НАП е
само по отношение на длъжницата Е.В..
На 9.05.2016 г. Ц.П. подава молба с вх.№1521/9.05.16 г. до ДСИ-Ловеч
по изпъл.д.№309/12 г, с която заявява, че е поръчител на на дъжница Е.В.,
която получава доходи от чужбина-Германия, където работи и съпругът й, но
не си заплащат заема, а го удържат само от нея. ДСИ я уведомява, че няма
правомощия да прилага изпъл.способи в чубина.
На 23.03.18 г. е подадена молба от взискателя „ОББ“АД-София до ДСИ,
с която моли да се извърши справка за открити от длъжницата Е.Д.В. банкови
сметки и сейфове, като в случай, че бъдат открити такива, да бъде наложен
запор след предварително съгласуване с взискателя.
На 24.07.18 г. взискателят „ОББ“ АД-София е поискал да бъде наложен
запор двърху банковите сметки на солидарния длъжник Е.Д.В. в Юробанк
България АД. Изпратено е запорно съобщение до Юробанк България АД от
страна на ДСИ, което е получено от банката на 4.09.18 г. От Юробанк
България АД уведомяват ДСИ, че лицето Е.В. няма открита банкова сметка,
няма банков сейф, нает от банката и не притежава ДЦК.
На 20.07.20 г. ОББ-София е подала молба по изпъл.д.№309/12 г., с която
11
моли ДСИ да извърши опис на движимите вещи на длъжника Е.В., като ДСИ
е насрочил за 19.08.20 г. описа. Тъй като на датата не е открита длъжницата на
адреса и входната врата е била заключена, опис не е извършен, видно от
протокол за описа на движими вещи и МПС от 19.08.20 г. В същия протокол е
отбелязано, че към датата19.08.20 г. дълът е в общ размер 3 126,87 лв, от
които 2 329,24 лв. в полза на всизкател, 505,93 лв. в полза на НАП и 291,70 лв
в полза на РС-Ловеч на основание чл.53 от ТДТССГПК.
При така изложените факти въззивният състав прави следните правни
изводи:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание
чл.124 от ГПК във вр. с чл.439 от ГПК, предявен от ЦВ. СП. П. против
„ОББ“АД-София, с който се иска да бъде признато за установено по
отношение на „ОББ“ АД с ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление гр.***, че ЦВ. СП. П. ЕГН ********** постоянен адрес гр.*** не
дължи на взискателя „ОББ“ АД в качеството му на кредитор по договор за
предоставяне на потребителски кредит от 15.08.2015 г. обезпечен с
поръчителството на ЦВ. СП. П. сумата от 2 942,63 лв. главница, 143,84 лв.
договорна лихва за периода 26.06.2011 г. до 8.03.2012 г. 84,89 лв. наказателна
лихва за периода 26.09.2011 г. до 8.03.2012 г. ведно със законната лихва,
начиная от 9.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането по
извлечение от счетоводните книги към 8.03.2011 г. както и сумата 345,60 лв.
разноски по делото, от които 63,43 лв. ДТ и 282,17 лв.адвокатско
възнаграждение на основание изтекла погасителна давност, започнала да тече
от момента на извършване на последното валидно изпълнително действие по
ИД №309/12 г. по описа на ДСИ при РС-Ловеч, налагане на възбрана с
постановление на ДСИ от 14.05.2013 г. върху ½ от недвижимия имот и
изтекла на 14.05.2018 г. за главницата и на 14.05.2016 г. за лихвите. Тъй като
се касае за предявен отрицателен установителен иск, то доказателствената
тежест е обърната, т.е. ответникът, в случая „ОББ“АД-София следва да
докаже, че вземанията му не са погасени по давност.
В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на
отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е
погасено по давност, цели да установи погасяване на изпълняемото право,
подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на
12
изпълнитеното основание нов факт и като последица-прекратяване на
изпълнителния процес. В мотивите на задължителното за съобразяване и
прилагане ТР №2/13 г. на ОСГТК е отразено, че за разлика от исковия процес,
където давността за вземането се прекъсва еднократно-в началото на процеса,
при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно-с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В този
смисъл съдът следва да проследи предприетите действия за принудително
изпълнение последователно, за да установи налице ли са наведените в
исковата молба твърдения за изтекла погасителна давност.
По делото е установено, че кредиторът „ОББ“ АД-София се е снабдил
със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издаден на
12.03.2012 г., за парични вземания, произтичащи от договор за потребителски
кредит против Е.Д.В. и ЦВ. СП. П. в качеството им на длъжници. Първото
прекъсване на давността е подаването на молбата за образуване на
изпълнително дело от страна на въззивника на датата 14.06.2012 г., тъй като в
нея се съдържат изпълнителни способи, поискани изрично от страна на
взискателя. Следващото прекъсване на давността е с изтичане на срока за
възражение на 6.11.2012 г., тъй като тогава влиза в сила заповедта за
изпълнение и започва да тече новата пет годишна давност за вземанията,
установени със сила на пресъдено нещо. В този смисъл съдът следва да
съобрази най-новата и последна практика на ВКС, отразена в решение
№37/24.02.21 г. по гр.д.№1747/20 г. на ВКС и редица други, в които посочва,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно и
на основание чл.117 ал.2 от ГПК срокът на давността е пет годишен по
отношение на процесното вземане.
В ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/13 г. на ОСГТК т.10 е посочено, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години изпълнителното производтво е прекратено по
чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълително действие, като е обявено за изгубило сила ППВС №3/80 г.
Според мотивите на това ТР прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
13
/независимо от това дали е поискано от взискателя/ или е предприето по
инициатива от ЧСИ по възлагане от взискателя-насочване на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагане
на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаване на пазач, насрочване или извършване на пордан и т.н.
Прието е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, като е
пояснено, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е
също, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение, като според това ТР, в изпълнителния процес
давността не спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа/да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен или да не
действа и да не иска нови изпълнителни способи. В контекста на
постановките на това ТР настоящата инстанция счита, че след като по
отношение на ищцата е предприет изпълнителният способ запор на трудовото
възнаграждение при нейния работодател, то давността по отношение на
вземането се прекъсва с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо този способ, а именно всеки месец са удържани принудително
различни суми /30, 80 и 120 лв./ от трудовото й възнаграждение, като
последното плащане е по документ изх.№9/8.05.19 г. период 1.03.19-31.03.19
г. Отразена е и сумата 109,08 лв, която е платена от ищцата на датата
15.01.2020 г. Следователно не датата 14.05.2013 г., когато е поискана възбрана
върху недвижимия имот, собственост на П. е последното предприето
изпълнително действие, а това, по фактическото заплащане на удръжките от
трудовото й възнаграждение от март 2019 г., като част от извършване на
изпълнителното действие запор и към датата на предявяване на иска- 14.12.20
г. петгодишната давност погасителна давност не е изтекла.
При това положение настоящата инстанция приема, че към момента на
предявяване на иска с правно основание чл.439 от ГПК -14.12.2020 г.
вземането на „ОББ“АД-София по отношение на длъжницата ЦВ. СП. П. ЕГН
********** постоянен адрес гр.***, произтичащо от договор за предоставяне
14
на потребителски кредит от 15.08.2015 г. обезпечен с поръчителството на ЦВ.
СП. П. за сумата от 2 942,63 лв. главница, 143,84 лв. договорна лихва за
периода 26.06.2011 г. до 8.03.2012 г. 84,89 лв. наказателна лихва за периода
26.09.2011 г. до 8.03.2012 г. ведно със законната лихва, начиная от 9.03.2012
г. до окончателното изплащане на вземането по извлечение от счетоводните
книги към 8.03.2011 г. както и сумата 345,60 лв. разноски по делото, от които
63,43 лв. ДТ и 282,17 лв.адвокатско възнаграждение не е погасено по давност,
която да е започнала да тече от момента на извършване на последното
валидно изпълнително действие по ИД №309/12 г. по описа на ДСИ при РС-
Ловеч, налагане на възбрана с постановление на ДСИ от 14.05.2013 г. върху ½
от недвижимия имот и да е изтекла на 14.05.2018 г. за главницата и на
14.05.2016 г. за лихвите и на това основание следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
Поради не съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с
тези, отразени в съдебно решение №260118/21.06.21 г. постановено по гр.д.
№2141/20 г.по описа на ЛРС, то следва да бъде отменено изцяло като
неправилно и следва да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
като неоснователен и недоказан предявеният от ЦВ. СП. П. ЕГН **********
постоянен адрес гр.*** против„ОББ“ АД с ЕИК ********** със седалище и
адрес на управление гр.*** отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 от ГПК във вр. с чл.439 от ГПК, да се приеме за установено
по отношение на ОББ“ АД с ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление гр.***, че ЦВ. СП. П. ЕГН ********** постоянен адрес гр.*** не
дължи на взискателя „ОББ“ АД в качеството му на кредитор по договор за
предоставяне на потребителски кредит от 15.08.2015 г. обезпечен с
поръчителството на ЦВ. СП. П. сумата от 2 942,63 лв. главница, 143,84 лв.
договорна лихва за периода 26.06.2011 г. до 8.03.2012 г. 84,89 лв. наказателна
лихва за периода 26.09.2011 г. до 8.03.2012 г. ведно със законната лихва,
начиная от 9.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането по
извлечение от счетоводните книги към 8.03.2011 г. както и сумата 345,60 лв.
разноски по делото, от които 63,43 лв. ДТ и 282,17 лв.адвокатско
възнаграждение на основание изтекла погасителна давност, започнала да тече
от момента на извършване на последното валидно изпълнително действие по
ИД №309/12 г. по описа на ДСИ при РС-Ловеч, налагане на възбрана с
постановление на ДСИ от 14.05.2013 г. върху ½ от недвижимия имот и
15
изтекла на 14.05.2018 г. за главницата и на 14.05.2016 г. за лихвите.
При този изход от процеса и на осн.чл.78,ал.1 от ГПК във вр. с. ал.8 от
ГПК, Ц.П. следва да заплати на „ОББ“-АД-София сумата 100 лв. за първа
инстанция и 100 лв. за втора инстанция или общо сумата 200 лв. за двете
инстанции предвид фактическата и правна сложност на делото и
обстоятелството, че не се е явявал процесуален представител в съдебните
заседания.
По изложените съображения и на основание чл.271 от ГПК Ловешкият
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло като неправилно съдебно решение
№260118/21.06.21 г. постановено по гр.д.№2141/20 г. по описа на ЛРС, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от ЦВ. СП.
П. ЕГН ********** постоянен адрес гр.*** против„ОББ“ АД с ЕИК
********** със седалище и адрес на управление гр.*** отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124 от ГПК във вр. с чл.439 от ГПК,
да се приеме за установено по отношение на ОББ“ АД с ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление гр.***, че ЦВ. СП. П. ЕГН **********
постоянен адрес гр.*** не дължи на взискателя „ОББ“ АД в качеството му на
кредитор по договор за предоставяне на потребителски кредит от 15.08.2015 г.
обезпечен с поръчителството на ЦВ. СП. П. сумата от 2 942,63 лв. главница,
143,84 лв. договорна лихва за периода 26.06.2011 г. до 8.03.2012 г. 84,89 лв.
наказателна лихва за периода 26.09.2011 г. до 8.03.2012 г. ведно със законната
лихва, начиная от 9.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането по
извлечение от счетоводните книги към 8.03.2011 г. както и сумата 345,60 лв.
разноски по делото, от които 63,43 лв. ДТ и 282,17 лв.адвокатско
възнаграждение на основание изтекла погасителна давност, започнала да тече
от момента на извършване на последното валидно изпълнително действие по
ИД №309/12 г. по описа на ДСИ при РС-Ловеч, налагане на възбрана с
постановление на ДСИ от 14.05.2013 г. върху ½ от недвижимия имот и
изтекла на 14.05.2018 г. за главницата и на 14.05.2016 г. за лихвите.
ОСЪЖДА ЦВ. СП. П. ЕГН ********** постоянен адрес гр.*** да
16
заплати на „ОББ“ АД с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление
гр.*** сумата 200 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване по арг.от чл.280, ал.2
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17