Р Е
Ш Е Н И Е
№................./………………
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение в съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица
Станчева
ЧЛЕНОВЕ: Златина Кавърджикова
Иванка
Дрингова
при участието на секретаря Атанаска И.
като разгледа докладваното от съдия Р.
Станчева
въззивно
гр. дело № 649 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по
жалба на Община Аксаково, чрез процесуалния й представител ю.к. Ю. против
решението на Районен съд – Варна, постановено на 25.01.2018г. по гр.д. №
4729/2017г., с което е отхвърлен предявения от въззивника против В.К.И. иск с
правно основание чл.108 ЗС за приемане за установено, че Община Аксаково е
собственик на 285 ид.ч. от недвижим имот, съставляващ УПИ ХХVІІІ - „незамърсяващо производство“ в кв.6 по плана
на гр. Игнатиево и предаване владението върху същия.
Твърди се, че така
обжалваното решение е необосновано, неправилно и постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон, както и с установеното от доказателствата.
Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че към 1999г. процесният имот е
нямал характер на държавна собственост, както и че вписванията в разписните
листи касаят пълната площ на имота, респ., че постановеното в полза на
ответницата реституционно решение и издадения въз основа на него КНА
установяват право на собственост върху целия имот УПИ ХХVІІІ с площ от
2 585 кв.м. Излагат се и доводи по съществото на спора. Иска се отмяна на
решението, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.
В с.з., чрез
процесуален представител жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – въззиваемата В.И., с който
жалбата се оспорва като неоснователна. По същество се пледира за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
При извършената от съда проверка по валидността на
обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Предявен е иск с
правно основание чл.108 ЗС.
В исковата молба
на въззивника – Община Аксаково са изложени твърдения, че е собственик на
недвижим имот, находящ се в гр.Игнатиево и съставляващ УПИ ХХVІІІ –
незамърсяващо производство, в кв.6 по РП на града, с площ от 2 585 кв.м.
За същия е съставен АОС № 1887/26.04.2010г. Навежда доводи, че така описания
имот е придобит по силата на §7 от ПЗР на ЗМСМА, тъй като към 1990г. е бил
държавна собственост, съставлява незастроен парцел, отреден за
благоустройствени и комунални мероприятия. Впоследствие, с решение на ПК –
Аксаково № 13665/04.01.2000г. 2300 кв.м. ид.ч. от него са възстановени на
ответницата В.К.И., в качеството й на наследник на К.Г.С.и за тази част от
имота е извършено отписване от актовите книги. В същото време, ответницата се е
снабдила с КНА за собственост върху целия УПИ ХХVІІІ, без да е придобила права
върху останалите 285 кв.м. ид.ч. Изложени са доводи за невъзможността тези 285
кв.м. ид.ч. да бъдат придобити по давност. С оглед на това и предвид
обстоятелството, че ответницата владее целия имот, в пълната му площ, е
отправено и искането до съда да признае претендираните от ищцовата страна права
на собственост и да осъди В.И. да предаде владението върху процесните 285 кв.м.
ид.ч.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен с възражения за неговата неоснователност. Твърди се, че
ответницата е изключителен собственик на УПИ ХХVІІІ. Оспорва твърденията, че
имотът е бил държавна, респ. общинска собственост. Наведени са доводи, че същият е част от
притежаван от наследодателя й по-голям имот с площ от 9.4 дка, която част
никога не е била отнемана и обобществявана. Наследодателят й е бил
член-кооператор, но е освободен през 1958г., към периода на членството му
имотът е бил в регулация, поради което твърди, че собствеността върху същия е
запазена в реалните му граници. Към 1960г. е изключен от регулация, но към този
момент баща й не е бил член на ТКЗС. Впоследствие, части от имота от 9..4 дка
са отнемани без надлежна отчуждителна процедура, като е останала именно частта,
съставляваща УПИ ХХVІІІ. Твърди, че границите на тази част никога не са
променяни, същите са трайно установени, владението е осъществявано в тези му
граници, както от наследодателя й, така и от нея, независимо от определяната
площ при различни замервания.
Съдът, като взе предвид наведените в жалбата
оплаквания, становищата на страните, след съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства и въз основа на приложимия закон, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Липсва спор между
страните, респ. наведени оплаквания, че относно УПИ ХХVІІІ-незамърсяващо
производство по РП на гр.Игнатиево, с площ по плана от 2 585 кв.м. е
съставен Акт за частна общинска собственост № 1887/26.04.2010г., с вписано
основание за правото на собственост – чл.2 ал.1 т.2 вр. §42 ПЗР на ЗОС, т.е.
придобиване по силата на закона на незастроен терен в строителните граници,
отреден за обществени мероприятия, каквото и придобивно основание е въведено в
исковата молба. Не е спорно и обстоятелството, че въз основа на заявление, вх.№
ОС 67-18/03.11.2014г. със Заповед № 967/03.12.2014г. на кмета на Община
Аксаково е извършено деактуване на 2300 кв.м. ид.ч. от този имот и до този
размер правото на собственост на ответната страна не се оспорва от въззивника.
С оглед на това и спорния въпрос в настоящия процес е дали въззивникът е
собственик на останалите 285 кв.м. ид.ч., респ. дали въззиваемата е едноличен
собственик на целия УПИ ХХVІІІ.
Съобразно
избраната форма на защита, в тежест на ищцовата страна /въззивника/ е да
докаже, че е собственик на спорната ид.ч., на основание твърдяното придобивно
основание, а именно, че е осъществен фактическия състав на разпоредбата на §7
ПЗР на ЗМСМА, респ. §42 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на ЗОбС.
Първата от двете цитирани норми предвижда, че с влизането й в сила в
собственост на общините преминават незастроените
парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно
строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити
чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на
предишните им собственици. Аналогично е и разрешението на §42 от ЗОбС, съгласно
който застроените и незастроени парцели
и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и
за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно
предвижданията на действащите подробни градоустройствени планове, преминават в
собственост на общините.
Следователно,
първото необходимо условие е към 1991г., респ.1999г. процесният УПИ ХХVІІІ да е
бил частна държавна собственост.
Конкретни
твърдения за основанието, на което същият да е станал държавна собственост не
са наведени. Изводи за това не следват и от ангажираните по делото
доказателства, а в частност проведеното от ответната страна насрещно доказване
опровергава подобен извод.
Съгласно
удостоверение за наследници, изх. № 7029/2017г. въззиваемата В.И. е единствен
наследник на К.Г.С., поч. на 08.10.1996г. По силата на договор за доброволна
делба от 1931г. наследодателят й е бил собственик на нива в м.Ясак, с площ от
9.4 дка. Не е оспорено от въззивника, че тази нива е част от имот пл.№ 22 по
кадастрален план от 1922г., целият с площ от 37 000 кв.м. Съгласно
удостоверение по чл.13 ал.4 и 6 ППЗСПЗЗ, издадено в производство по чл.14 ЗСПЗЗ
вр. депозирано от наследодателя заявление за възстановяване, 7 640 кв.м.
от имот пл.№ 22 са извън регулация, 2 300 кв.м. са включени в процесния
УПИ, а останалите 27 060 кв.м. попадат в други застроени парцели и парцел
І-училище. Удостовереното досежно частта, включена в УПИ ХХVІІІ е потвърдено и
графично обозначено в заключението на в.л. по проведената пред ВРС СТЕ. В
същото време не е спорно, че включените в УПИ ХХVІІІ части от имот пл.№ 22, са
част от получения по силата на договора за доброволна делба от К.Г.дял от 9.4
дка.
Установено е по
делото още, че към 1958г. наследодателят К.Г.е бил освободен от ТКЗС /служебна бележка от 16.04.1958г./,
както и че притежаваният от него имот през 1960г. е бил изключен от регулация,
а впоследствие част от него отново включена в регулационния план /доказателства
на л.75-76 от делото на ВРС, ценени във връзка с коментираното удостоверение по
чл.13 ППЗСПЗЗ/. Процесният УПИ ХХVІІІ е съгласно одобрен със Заповед №
378/26.06.1993г. регулационен план /л.103/. Със същата е одобрена и
кадастралната основа, въз основа на която е изготвен регулационния план, като
видно от скица-извлечение от него, приложена на л.104 е, че УПИ ХХVІІІ е
отреден за имот с пл.№ 72, записан в разписния лист към плана на името на К.Г.С.,
както и че е налице почти пълно съвпадение между имотните и регулационните
граници. В тези граници, които са и трайно материализирани на място, съгласно
СТЕ, е осъществяваното от придобиването му до настоящия момент владение на
имота.
В същото време
няма твърдения от страна на въззивника, респ. доказателства, сочещи, че този
имот, или част от него са били включвани в блок на ТКЗС, в това число и през
периода, през който е бил изключен от регулация. Същият е бил оставен за лично
ползване. От обстоятелството, че към датата възникване и прекратяване на
членството на наследодателя в ТКЗС този имот е бил включен в строителните
граници на населено място, по аргумент от чл.11 ал.2 от действалия към този
момент Примерен устав на ТКЗС /1950г./ следва извод, че собствеността е
запазена в нейните реални граници до размера, определен за лично ползване.
Впоследствие, към датата на изключването му от регулация К.Г.вече не е бил
член-кооператор, същият е продължил да владее частта от имота си, за която с РП
от 1993г. е отреден процесния парцел. Поради това и не е било необходимо да
бъде провеждана процедура за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Наред с това, по
отношение на този имот не е провеждано отчуждително производство по реда на
благоустройствените закони за мероприятие на държавата. Вписването в плана
„незамърсяващо производство“ не води до такъв извод, доколкото регулационният
план, с който се предвиждат терени за реализиране на обществени мероприятия на
държавата няма непосредствено отчуждително действие.
Следователно, не
се установи, нито към 1991г., когато е приет §7 ЗМСМА, нито към 1999г., когато
с параграф §42 от ЗОбС е разширено приложното поле на §7 т.3 ЗМСМА УПИ ХХVІІІ
да е бил частна държавна собственост, която по силата на закона да е
трансформирана в собственост на Община Аксаково. Ето защо, въззивникът не е
собственик на процесните 285 кв.м. ид.ч. от УПИ ХХVІІІ, на твърдяното от него
придобивно основание, поради което и предявеният иск с правно основание чл.108
ЗС следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадането
на изводите на настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата не е
претендирала разноски за въззивното производство.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решението на Районен съд – Варна, постановено на 25.01.2018г. по
гр.д. № 4729/2017г.
Решението може да
се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.