Р Е Ш Е Н И Е
№ ІV-75 15.08.2017 г. Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На дванадесети декември две
хиляди и шестнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: КИРИЛ ГРАДЕВ
ЧЛЕНОВЕ : 1. ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
2. ГАЛЯ БЕЛЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1489 по описа за 2015 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл ГПК.
С решение №1041 от 17.06.2015г. по гр.д.№8150/2014г. по
описа на БРС Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“- в структурата на
Министерство на отбраната на Република България е осъдено да заплати на ищеца С.С.Д.
*** следните суми: 1/ 915,08 лв.- неплатено допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд (фактически отработено служебно време над месечната
продължителност на служебното време) през периода октомври 2011г. – март
2012г., 2/ 263,32 лв.- обезщетение за забавено плащане върху неплатеното
възнаграждение за извънреден труд за периода от 1.11.2011г.- 19.11.2014г.,
както и законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата
молба- 19.11.2014г. до окончателното плащане, както и сумата от 63,45 лв.-
разноски съразмерно уважената част от исковете.
Отхвърлени са следните искове
против Военно формирование 32890- гр.Бургас: 1/ за разликата над уважения
размер от 915,08 лв. до предявения размер от 10739,87 лв.- неплатено
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд (фактически отработено
служебно време над месечната продължителност на служебното време) през периода
1.10.2002г. до 31.03.2012г., 2/ за разликата над уважения размер от 263,32 лв.
до предявения от 11247,75 лв.- обезщетение за забавено плащане върху
неплатеното възнаграждение за извънреден труд; 3/ 414 лв.- неизплатена разлика
до дължимия размер на основното месечно възнаграждение на ищеца за периода от
12.05.2009г. до 31.03.2012г.; 4/ 167,10 лв.- обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху горната сума от датата на падежа на съответното плащане
до датата на подаването на исковата молба- 1.07.2009г.-18.11.2014г.; 5/ 240
лв.- неизплатената разлика от обезщетението по чл.227 от ЗОВСРБ за прослужени
20 години; 6/ 62,57 лв.- мораторната лихва върху горната сума за периода от
прекратяването на служебното правоотношение на 31.03.2012г. до предявяването на
иска на 18.11.2014г.; 7/ 127,02 лв.- неплатено обезщетение за неползван платен
годишен отпуск- 58 дни; 8/ 34,20 лв.- мораторната лихва върху горната сума за
периода от прекратяване на служебното правоотношение на 31.03.2012г. до
предявяването на иска на 18.11.2014г.; ведно със законните лихви върху
главниците от 19.11.2014г. до окончателното им изплащане.
Д. е осъден да заплати на Военно
формирование 32890- гр.Бургас разноски в размер на 1420,68 лв. съразмерно с
отхвърлените искове.
Военно формирование 32890-
гр.Бургас е осъдено да заплати на Бургаския районен съд държавна такса от 100
лв.
Против решението са постъпили две
въззивни жалби.
Първата е подадена от адв.П. като
пълномощник на ищеца С.Д. срещу тази част от решението на БРС, с която са
отхвърлени изцяло или частично исковете му против Военно формирование 32890-
гр.Бургас. Този въззивник счита, че в обжалваната от него част решението на БРС
е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния
закон. Намира, че районният съд неправилно е тълкувал фактите и доказателствата
по делото, при което е достигнал до неправилни, противоречащи на материалния
закон изводи. Същевременно се сочи, че изводите на съда са формални и не
почиват на доказателствата, събрани в хода на производството. Изложени са и
оплаквания за липса на мотиви.
Във връзка с исковете за
заплащане на възнаграждение за извънреден труд се изтъкват оплаквания за
неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон, при нарушаване правилата
на логиката при преценката на доказателствения материал и неправилно прилагане
института на давността и задължителната практика на ВКС по този въпрос.
По втората група искове, касаещи
претенцията за неплатено трудово възнаграждение и обезщетения се изтъкват
доводи за незаконосъобразност на извода на съда, че претенциите са
неоснователни поради липса на акт на министъра на отбраната, който да предвижда
получаване на по-високо възнаграждение. Според въззивника- ищец неиздаването на
подобен акт не може да е основание да се пренебрегват законови разпоредби.
Намира за неправилен и извода, че такъв акт на МС няма, като твърди, че са
издадени ПМС от 2010г. и 2011г., които противоречат на специалния закон.
Изложени са подробни съображения, като е цитирана и анализирана съдебна
практика.
Моли решението на БРС да бъде
отменено в обжалваните от него части, като вместо него се постанови ново, с
което исковете му бъдат уважени така, както са предявени. Претендира разноски
за двете инстанции.
Срещу тази жалба е постъпил
отговор от Военно формирование 32890- гр.Бургас, представлявано от юрисконсулт
Безергянова- Николова, с който същата се оспорва като неоснователна и се иска
да бъде отхвърлена, като се твърди, че аргументите в нея са бланкетни и
подвеждащи съда. Счита, че доводите касаещи частичното уважаване на иска за
неплатено възнаграждение за положен извънреден труд категорично и дълбоко си
противоречат с тези, изложени от ищеца в исковата молба и последващите
становища в първоинстанционното производство, до степен че не става ясно дали
се претендира обезщетение за извънреден труд, неизплатено възнаграждение за
положен труд над максималната продължителност на служебното време или
обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. Правилно районният
съд е приложил материалния и процесуален закон относно крайния падеж на
паричното вземане за възнаграждение за извънреден труд по отношение на чл.203,
ал.3 от ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.3 от ЗОВС и правилно е приложил нормата на
чл.11, б.“а“ ЗЗД. Цитирана е и анализирана съдебна практика по въпроса.
Намира за неоснователно и
искането за завишаване на трудовото възнаграждение на ищеца, понеже в §3, ал.5
ПЗР на ЗОВСРБ във връзка с чл.212, ал.1 изрично е посочено, че до влизане в
сила на акта по чл.212, ал.2 се заплащат досегашните възнаграждения. Понеже
такъв акт не е издаван, то правилно районният съд е постановил, че исковете за
търсената разлика на базата на по-голямото възнаграждение се явяват
неоснователни, ведно с акцесорните искове за обезщетение за забава. Ето защо
моли въззивната жалба на ищеца да се остави без уважение.
Втората въззивна жалба е подадена
от Военно формирование 32890- гр.Бургас
чрез пълномощника юрисконсулт Безергянова- Николова, срещу тази част от
решението на БРС, с която същото е осъдено да заплати на ищеца възнаграждение
за извънреден труд, ведно с обезщетения за забава- за периода преди завеждането
на иска и за периода след завеждането на иска. Според въззивника- ответник
районният съд неправилно е кредитирал заключението на вещото лице в частта
относно направеното възражение за изтекла погасителна давност за част от
исковия период, вместо да отхвърли исковете като неоснователни поради това, че
исковете не са доказани по размер (претенциите на ищеца не са доказани по
еднозначен и категоричен начин по размер). Изложени са оплаквания за допуснати
процесуални нарушения от съда във връзка с отказът му да върне делото за
доизясняване на спора от фактическа страна, като се даде възможност на вещото
лице да отговори на поставените и допуснати въпроси от страна на ответника,
предвид твърденията на ответника, че заключенията са непълни по отношение на
поставените задачи и неправилни по отношение на съдържащата се в тях
информация. Иска се да бъде допусната повторна експертиза, която да отговори всестранно,
пълно и обективно на поставените в жалбата въпроси.
По отношение на останалата част
от решението се сочи, че същото е правилно и мотивирано, тъй като правилно и в
съответствие със задължителната практика на ВКС е отхвърлил исковите претенции
поради погасяването им по давност.
Моли решението на БРС да бъде
отменено в обжалваната от въззивника- ответник част, като исковете бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
Срещу въззивната жалба на Военно
формирование 32890- гр.Бургас е подаден отговор от страна на ищеца Д.,
представляван от адв.П.. С него жалбата на въззивника- ответник се оспорва като
неоснователна, незаконосъобразна и неправилна, поради което се иска същата да
бъде отхвърлена. Според ищеца в атакуваната от ответника част решението на БРС
е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, мотивирано и постановено при
пълнота на доказателствата, поради което следва да бъде оставено в сила.
Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището на страната за
основателност и доказаност на исковете. Направено е възражение срещу
допускането на повторна експертиза, като се изтъква, че с нея ответникът цели
да поправи собственото си процесуално бездействие. При условията на
евентуалност, в случай на допускане на експертизата моли на вещото лице да се
поставят и неговите въпроси, съдържащи
се в исковата молба.
В устните състезания процесуалните
представители на страните поддържат подадените от тях жалби и молят същите да
бъдат уважени, а тези на насрещната страна- отхвърлени като неоснователни.
Претендират разноски.
Бургаският
окръжен съд, като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на закона приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са
следните искове:
1/ за
заплащане на сумата от 14034,24 лв., представляваща стойността на неизплатеното
трудово възнаграждение за положен извънреден труд, т.е. фактически отработеното
служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл.194,
ал.1 ЗОВСРБ (нов) и по чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) за периода от 1.04.2001г. до
31.03.2012г.- 132 месеца, общо 432 дни или 3456 часа, вследствие полагащите му
се и неизползвани почивки след изпълнявано от него дежурство по график и други
в ответното поделение, както и мораторна лихва в размер на 1000 лв., или 7,58
лв. месечно за всяко закъснение по месеци от датата на падежа (1 число на
месеца, следващ месеца, през който е трябвало да бъде изплатено съответното
възнаграждение) до предявяването на иска, за периода от 1.04.2001г. до
31.03.2012г., включително, с начален падеж- 1.06.2001г., ведно със законната
лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
2/ за
заплащане на сумата от 366 лв., представляващи разликата от неизплатеното му
основно месечно възнаграждение за периода от 12.05.2009г. (приемането на новия
закон) до 31.03.2012г. (30 месеца и половина), като ежемесечно сумата се
равнява на 12 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска
до окончателното й плащане, както и сборна мораторна лихва от 100 лв., или по
3,28 лв. месечно, за всяко закъснение по месеци от датата на падежа (първо
число на месеца, следващ месеца, през който е трябвало да бъде изплатено
съответното възнаграждение), като обезщетението за забавено плащане е за
периода 12.05.2009г.- 31.03.2012г.
3/ за
заплащане на сумата от 240 лв.- представляващи разликата от неизплатеното
обезщетение за прослужени 20 години на основание чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ, или по
12 лв. за 20 прослужени години кадрова военна служба, ведно със законната лихва
от датата на завеждането на иска до окончателното й изплащане, както и 50 лв.
мораторна лихва от датата на прекратяването на служебното правоотношение-
31.03.2012г. до завеждането на исковата молба.
4/ за заплащане
на сумата от сумата от 34,80 лв.- представляваща разликата от неплатеното
обезщетение за неизползвани 58 дни полагаем годишен отпуск на основание чл.199
ЗОВСРБ , ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска до
окончателното плащане, както и 10 лв. мораторна лихва от датата на прекратяване
на служебното правоотношение- 31.03.2012г. до датата на завеждането на иска.
Претендират
се и разноски.
В резултат
на предприето от ищеца оттегляне на искове, както и прието изменение в размера
на останалите искови претенции, за разглеждане от районния съд, а съответно и в
настоящото производство са останали следните искове:
1/ за
заплащане на сумата от 10739,87 лв., представляваща стойността на неизплатеното
трудово възнаграждение за положен извънреден труд, т.е. фактически отработеното
служебно време над месечната продължителност на служебното време, ведно с
мораторна лихва в размер на 11247,75 лв., ведно със законната лихва от
подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.
2/ за заплащане
на сумата от 414 лв., представляващи разликата от неизплатеното му основно
месечно възнаграждение за периода от 12.05.2009г. до 31.03.2012г., ведно със
законната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното й плащане,
както и сборна мораторна лихва от 167 лв. за периода 12.05.2009г.- 31.03.2012г.
3/ за
заплащане на сумата от 240 лв.- представляващи разликата от неизплатеното
обезщетение за прослужени 20 години, ведно със законната лихва от датата на
завеждането на иска до окончателното й изплащане, както и 62,57 лв. мораторна
лихва.
4/ за
заплащане на сумата от сумата от 127,02 лв.- представляваща разликата от
неплатеното обезщетение за неизползвани 58 дни полагаем годишен отпуск, ведно
със законната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното плащане,
както и 34,20 лв. мораторна лихва.
Ищецът твърди, че
страните са били в служебни правоотношения от 1.01.1994г., когато бил назначен на
първа сержантска длъжност „Старшина на
група ел.техници“ в под.22480- Бургас, със звание „Старшина І степен“. Две
години по-късно бил повишен в звание „Главен старшина“ и в длъжност „Командир
на група ел.техници“. След още 3 години бил повишен в звание „Мичман“ и
преназначен на длъжност „Старшина на група ел.техници“ в същото поделение,
което било на пряко подчинение на ответното. На 31.03.2012г. договора му за
военнослужещ бил прекратен. Изплатено му било парично обезщетение по чл.227,
ал.1 ЗОВСРБ в размер на 23466 лв., обезщетение за 58 дни неизползван отпуск-
3240,46 лв.; а така също и обезщетения за неусвоен вещеви лимит и вещево
доволствие.
В процесния период ищецът
изпълнявал дежурства по график (не като основна трудова функция), за което
следвало да получава допълнително възнаграждение по чл.226, ал.1 ЗОВСРБ (отм.)-
чл.214, ал.1, т.1 вр. чл.196 от ЗОВСРБ (нов) и Заповед на Министъра на
отбраната № ОХ 241/10.04.2001г. за часовете над максималната продължителност на
служебното време по чл.152, ал.1 от ПКВС (отм.)- чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ (нов)
или за почивни и празнични дни. При дежурствата, обхващащи част от
междуседмичната почивка, задължително на кадровите военнослужещи следвало да се
осигурява през следващата работна
седмица ползването на междуседмична почивка за почивния ден, в който са
положили дежурство- чл.210 от ЗОВСРБ (нов). Продължителността на служебното
време през работния ден, в който кадровия военнослужещ (КВ) ползвал
междуседмичната си почивка се приспадала при определяне фактическата месечна
продължителност на служебното време за месеца, през който е изпълнявал
дежурствата. Носенето на дежурства
ставало по предварително утвърден от командира на поделението график, който се
утвърждавал до 25-то число на месеца, предхождащ месеца, за който се изготвя и
военнослужещите били уведомявани срещу подпис за датите, на които са определени
да носят дежурство. Същият се изготвял при отчитане на месечната
продължителност на служебното време в часове, което се определяло на базата на
на работните дни в календарния месец и нормалната продължителност на служебното
време, както и изискванията за осигурявана не междудневната и и седмичната
почивка на военнослужещите. Всекидневно, със заповед по поделение се
назначавали застъпващите на другия ден дежурни. Общата продължителност на
изпълнението на задълженията от длъжностните лица от денонощния наряд се
определяла от момента на неговото сдаване. Тя не можело да превишава 24ч. Заповедите
за дежурствата се отчитали в нарочни заповедни и докладни книги. Редът за
ползване на почивките се определял от командира на поделението, с писмена
заповед, с която разрешавал ползването на почивката от КВ. Същите се
съхранявали в заповедна книга. Отлагането на ползването на почивките по
изключение според закона, правилника и заповедта било предвидено само поради
непреодолими служебни причини до края на календарния месец, в който било
положено дежурството. Твърди, че именно
поради такива обективни причини по време на службата му не му било разрешено
ползването на приблизително 432 дни почивки след изпълнявано по график
дежурство в поделение 22480, подчинено на ответното поделение. Сочи, че
седмичната продължителност на служебното време на КВ е 40 часа, а общата
продължителност на служебното време в денонощието не може да надвишава с повече
от ½ максималната продължителност на работното време, установено с
трудовото законодателство. При превишаване на продължителността на служебното
време законът предвиждал да се заплаща възнаграждение за извънреден труд в
размер, определен от МС. Сочи, че според чл.204, ал.3 ЗОВСРБ (отм.)- чл.195,
ал.3 от ЗОВСРБ (нов) времето за дежурство е служебно време. Затова намира, че
всяко превишение на служебното време над нормативно определената месечна
продължителност- чл.152, ал.6 ПКВС (отм.) се отчита като извънреден труд. След
положени дежурства ответникът бил длъжен да му заплати допълнително възнаграждение
за специфични условия на труд (носене на дежурство), но и възнаграждение за
извънреден труд за превишаване на продължителността на служебното му време,
извън посоченото в чл.203, ал.2 ЗОВСРБ
(отм.)- чл.194, ал.1 от ЗОВСРБ (нов). Задължително било със заповедта, с която
се предвиждало увеличаване продължителността на служебното време да се осигури
график за дни с намалено работно време, съответстващо на превишението по време
на дежурството (чл.152, ал.4 и 5 от ПКВС (отм.) До изменението през 2000г. на
чл.203, ал.3 ЗОВСРБ при превишаване продължителността на служебното време се
осигурявало компенсация с допълнителни почивни дни. С изменение на цитираната
норма и обнародването на наредба за определяне размера на възнаграждението за
извънреден труд на КВ, приета с ПМС №74/23.03.2001г. в сила от 30.03.2001г.
закона и подзаконовите нормативни актове допускали отчитането на извънреден
труд. Такава била и изричната заповед на министъра на отбраната
№ОХ-313/8.05.2001г., с която се определял начина, организацията и разпределението на работното време на КВ,
включени в месечен график за даване на дежурства- т.3.3 и т.3.5 . След
изтичането на срока за компенсация с почивка законът и подзаконовите нормативни
актове допускали отчитането на извънреден труд- чл.7 от заповед на министъра на
отбраната №ОХ-313/8.05.2001г., за който следвало да бъде водена книга за
извънредния труд.
За процесния период
средно месечно работил извънредно, т.е. превишил установената месечна продължителност на служебното
време с по 24 часа месечно (или по 3 дни месечно) вследствие неизползвани
почивки след изпълняваните дежурства. Твърди, че това превишение на служебното
време над нормативно определената месечна продължителност следвало да се отчита
като извънреден труд, на основание действащите нормативни актове.
Възнаграждението за извънреден труд следвало да се изчисли на база основното
месечно възнаграждение за звание „старши сержант“- чл.3, ал.1, т.2 и съгласно
чл.4 от Наредбата се изплащало при сумарно отчитане с увеличение от 20 %. Твърди също, че с ПМС №54/6.03.2009г. били утвърдени
нови размери на основните заплати на военнослужещите, като за заеманото от него
звание- - мичман І степен същата била 646 лв., считано от 01.01.2009г. След
влизане в сила на ЗОВСРБ на 12.05.2009г. и съгласно чл.212, ал.3 от същия
минималното възнаграждение трябвало до бъде в размер на 658 лв., но до
прекратяването на правоотношението му то не било променено, с което бил ощетен
в размер на исковите суми, при изплащането на дължимите обезщетения при прекратяване
на служебното правоотношение.
Ответникът е
представил своевременно отговор, с който е оспорил иска като недопустим
(оспорена е процесуалната му легитимация като ответник по делото), а по
същество го намира за неоснователен и недоказан. Не оспорва, че редът за
разпределяне на служебното време и неговото отчитане извън нормалната
продължителност се определят със заповед на министъра на отбраната
№ОХ-313/8.05.2001г., а командирите (началниците), имащи право да издават
писмени заповеди определяли организацията, разпределението и отчитането на
служебното време. Не оспорва, че носенето на дежурство било служебно време и
реда за неговото налагане и компенсиране следвало да се определи от началника
(командира) на поделението (военното формирование /ВФ/).
Оспорва исковете като
неоснователни. По претенцията за извънреден труд е посочено, че в чл.203 ЗОВСРБ
(отм.) било регламентирано служебното време, свързано с изпълнение на преките служебни задължения.
Ал.2 поставяла ограничения на общата продължителност на служебното време в денонощието. То не следвало да превишава с
повече от ½ максималната продължителност на РВ, установено с трудовото
законодателство.. Затова от съществено значение намира въпроса кога е налице
превишение на увеличената с ½ максимална продължителност на РВ, т.е. над
кой час работа в денонощието е налице превишение по смисъла на чл.203, ал.1.
Поради изричното препращане към трудовото законодателство, приложим бил
чл.136а, ал.2 КТ- продължителността на удължения работен ден при условията по
ал.1не може да надвишава 10 ч. Видно от чл.113, ал.6 КТ, вр. чл.139а, ал.6 КТ,
допустим бил и 12 часов работен ден. При анализа на тези норми ответникът
счита, че общата продължителност на служебното време на ВС не може да
превишава18 ч. (евентуално 15ч.) в денонощие. Дори да се приемело като база по
смисъла на чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), нормалната продължителност на служебното
време- 8 ч., което не било коректно, то дори и тогава следвало да се докажат
часове служебно време над 12- час, за да се дължи на ВС възнаграждение за
извънреден труд. Т.е. законът изисквал превишение на дневната продължителност
на служебното време, а не на месечната, както твърди ищецът. Разликата между
нормалната продължителност на служебното време и извънредният труд била дефинирана
в чл.158, ал.2 ПКВС (отм.) . Напрактика извънредният труд бил служебно време,
което се заплащало в завишен размер и се определяло в наредбата за определяне
размера на възнаграждението за извънреден труд на КВ, приета с ПМС 74/2001г.
Според ответника, за заплащане на възнаграждение за извънреден труд било
необходимо доказването на едновременното наличие на двете предпоставки от
хипотезата на правната норма – часовете да са отработени над съответната
месечна норма, както и над дневната продължителност на служебното време.
Доказателствената тежест за това носел ищецът. В тази връзка сочи, че
разпоредбата на т.7, изр.2 от МЗ ОХ-313/2001г. е неприложима , тъй като
противоречи на чл.158, ал.2 ПКВС (отм.). Изтъква също, че всяко дежурство
обхваща период от две денонощия, т.е. два дни (арг. от чл.154 , ал.2 ПКВС /отм./). Чл.154, ал.2 от същия
правилник предвиждал , че за дните, включвани в 24-часовата продължителност на
дежурството служебното време се зачитало в размера по чл.152, ал.1, съгласно
който нормалната продължителност не можело да бъде увеличавана с повече от 4ч..
Затова намира, че съобразявайки се с чл.151 ал.2, според който нормалната
дневна продължителност на служебното
време е 8 ч., следвало, че за дните включени в 24-часовата продължителност на дежурството,
служебното време на лицата се зачитала в размер по 12 ч. за всеки от дните,
което било регламентирано и в т.4.2 от МЗ ОХ-313/2001г., и което следвало и от
закона и ПКВС. Заявява, че е налице едно необоримо предположение, създадено от
ПКВС- че на кадровите ВС за всеки от дните, през които е продължавало
дежурството се зачитали по 12 ч. служебно време, отработено по време на
дежурство. Т.е. за дата делнични дни, при които ВС е наряд, той отработвал три
работни дни, следователно за всяко дежурство обхващащо два работни дни се
полагали по 8 часа или 1 работен ден компенсация, но в ден, различен от
полагане на дежурството. Тези 8 часа обаче не били 8ч. извънреден труд. Дори да
се приемело, че е налице служебно време над 12-я час, то същото било заплатено
по реда на чл.204, ал.4 вр. чл.226, ал.1 ЗОВС (отм.). Затова намира претенцията
за недопустима. След като било налице компенсиране чрез плащане, то но следвало
да се отчита при определяне размера на евентуалния извънреден труд. От това
отново следвало, че иска за извънреден труд е неоснователен. Действащият ЗОВСРБ
в чл.194, ал.1 установявал нормалната продължителност на служебното време,
която е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал.2 е
посочено, че общата продължителност на служебното време в 1 денонощие не може
да надвишава с повече от ½ нормалната дневна продължителност на
служебното време. Чл.195, ал.2 ЗОВС регламентирал, че максималната
продължителност на дежурството не може да надвишава 24 часа. Заявява, че всички
видове дежурства, които са полагани са 24-часови. Затова счита, че след като
дежурството не надвишава 24 часа не може да става дума за превишаване
продължителността на служебното време, чието заплащане се претендира. Твърди,
че в исковата молба умишлено се смесват разпоредбите на двата закона с цел да
се заблуди съда, че при носенето на дежурство ВС превишава продължителността на
служебното време, за което му се дължи възнаграждение за извънреден труд. Относно
останалите претенции се позовава на §3, ал.5 вр. чл.212, ал.1 ЗОВСРБ, в който е
посочено, че се заплащат досегашните възнаграждения. Затова намира, че и тези
исковете следва да се отхвърлят. Направено е и възражение за изтекла
погасителна давност за всички кумулативно съединени искови претенции. Намира, че
периодът, за който могат да се предявят валидни искови претенции е
19.11.2011г.-31.03.12г. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Ангажира
доказателства. Претендира разноски.
Първоинстанционният
съд, след като е обсъдил подробно нормативната уредба за съответните периоди, е
изложил конкретни и ясни мотиви, като е приел, че на ищеца се полага възнаграждение
за извънреден труд за носене на дежурство за времето, превишаващо общата
увеличена продължителност на служебното време, което се дължи на осн. чл.203,
ал.3 от ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал.3 вр. чл.214, ал.1, т.3 от ЗОВСРБ (нов).
Относно падежа на това вземане е приел, че е задължителна последната относима
практика на касационната инстанция, постановена по реда на чл.290 ГПК, изразена
в решение №470/28.02.2014г. по гр.д.№3253/13г., ІVг.о. Посочил е, че не споделя
становището на ищеца, че изискуемостта на вземането настъпва от прекратяването
на служебното правоотношение, тъй като цитираната от неговия процесуален
представител практика предхожда възприетата от съда и освен това визирала само
хипотезите на чл.203, ал.2 ЗОВСРБ отм. и чл.194, ал.2 ЗОВСРБ. Затова е счел, че
крайният падеж на паричното вземане за възнаграждение за извънреден труд по
чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.) чл.194, ал.3 ЗОВСРБ настъпва на последното число на
месеца, следващ месеца на полагане на този извънреден труд.
Поради изтичането на
кратката тригодишна погасителна давност на осн. чл.111, б.“а“ от ЗЗД, погасени
са всички вземания с падежи преди 19.11.2011г.- т.е. вземанията за извънреден
труд, положен преди 30.09.2011г., чийто падеж е до 31.10.2011г., за които искът
е неоснователен. За вземанията за извънреден труд, положен след 1.10.2011г.,
чийто първи падеж е на 30.11.2011г. до предявяването на иска на 19.11.2014г. не
била изтекла установената погасителна давност. Доказателствената тежест за
установяване на положените часове извънреден труд била на ищеца. Въз основа на
експертизата е приел за установено, че за периода октомври 2011-март 2012г.
ищецът е положил общо осемнадесет 24-часови дежурства (13 в делнични дни и 5 в
почивни и празнични), за които е компенсиран с 16 почивки. През този период е
ползвал и други почивки, но видно от обясненията на вещото лице, дадени в
съдебно заседание в съответните заповеди или не е посочено кой наряд компенсират
тези почивки, или се отнасят за по-стари наряди. Според в.л. в този период са
отработени фактически 200 ч., които не са компенсирани с почивки. Изчислени
съобразно действащата за периода заповед на МО №296/19.05.2011г. (непредставена
по делото), дължимите възнаграждения за този извънреден труд били в размер на
915,08 лв., а дължимите обезщетения за забава в размер на законната лихва върху
тези вземания била с размер на 263,32 лв.
Съдът е счел за
недоказано възражението на ответника, че ищецът не е полагал дежурства на
установените от вещото лице дати, като е посочил, че обстоятелството, че и
други лица са полагали дежурства на посочените дати не изключва установеното от
вещото лице полагане на дежурства и от ищеца. Понеже не е представил първичните
документи, въз основа на които била изготвена представената от него оспорена
справка за положените от ищеца дежурства (извлечение от заповедните книги) или
др. годни преки доказателства. Поради това е приел за неоснователно оспорването
на заключението на вещото лице.
С оглед изложеното е
уважил предявените искове за заплащане на извънреден труд на основание чл.194,
ал.3, вр.чл.214, ал.1,т.3 от ЗОВСРБ и за обезщетения за забава на основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД за доказани до установените от вещото лице размери- 915,08
лв. за главницата и 263,32 лв. за мораторната лихва.
По отношение
на останалите искове: за неплатено трудово възнаграждение по чл.212, ал.1,вр.
ал.3, т.2 от ЗОВСРБ; за еднократно парично обезщетение при освобождаване от
военна служба- чл.227, ал.1 и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
по чл.199 от ЗОВСРБ съдът е приел, че не се установява до момента да е
постановен надлежен акт по чл.212, ал.2 от ЗОВСРБ- акт на Министерския съвет за
определяне размера на основното месечно възнаграждение на военнослужещите в
съответствие с присвоеното им военно звание и степента в обхвата на военното
звание, поради което е счел, че на ищеца не се дължат останалите искови суми,
явяващи се разликите в платените и дължимите възнаграждения / респективно.
Обезщетения. Предвид изхода на делото е разпределена и отговорността за
разноските.
При
служебната проверка на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция намира, че
решението не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Същото е постановено по допустими искове от законен състав на съда, в
законоустановената форма и съдържа реквизитите по чл.236, ал.1 ГПК. Решението е
мотивирано в съответствие с изискванията на чл.236, ал.2 от ГПК, като
оплакванията на въззивника-ищец за липса на мотиви, както и за формалност на
мотивите са неоснователни.
Оплакванията
на въззивника-ответник за това, че не било ясно какво се претендира по главния
иск- възнаграждение за извънреден труд или обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение или възнаграждение за положен труд над максималната
продължителност на служебното време също са неоснователни.
Ищецът не
твърди, че дежурствата, които е давал са надвишавали максимално допустимата
продължителност- 24 ч. на денонощие, поради което не може да се приеме, че
претендира възнаграждение за извънреден труд (макар навсякъде да го нарича
така). Съгласно чл.158, ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се
превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2
ЗОВСРБ (отм.) /т.е. трудът над общата продължителност, или над т.нар.
„удължена“ продължителност на служебното време/.
Твърденията
на ищеца, че с даването на 24- часови дежурства по график и неспазването от
работодателя на задължението да му осигури почивка след дежурство била
превишена максималната продължителност на служебното време за месеца, за което
с прекратяването на служебното правоотношение се дължи възнаграждение за
извънреден труд, следва да се квалифицират като такива за превишение на
нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на
служебното време за месеца - така чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.) във връзка с
чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл. както и чл.194, ал.2 от действащия закон. По
аргумент от чл.152, ал.4, т.5 ПКВС (отм.) за положен труд над нормалната, но в
границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е и
трудът, при дежурствата, непревишаващи 24 часа се дължи компенсация чрез
осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност
на служебното време за месеца (така - Решение №128 по гр.д.№282/2009г., ІV г.о.
ВКС).
Вярно е, че
съдът е квалифицирал иска неправилно като е подвел фактическите твърдения на
ищеца под нормата на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (стар) за вземанията от по-стария период
и тази на чл.214, ал.1, т.3 вр. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ за вземанията за последната
част от периода. Първата норма предвижда възнаграждение за същински извънреден
труд- т.е. при превишаване на общата продължителност на служебното време на
военнослужещия. Втората (за която чл.194, ал.5 ЗОВС изрично е посочено, че не
се прилага при дежурства), урежда хипотеза на превишаване на общата
продължителност на служебното време, при която се дължи заплащане на допълнително
възнаграждение за работа в специфични условия. Новият ЗОВС не предвижда
изплащане на възнаграждения за извънреден труд. Неправилната квалификация
следва да се коригира от въззивната инстанция. Няма основание за обезсилване на
решението като постановено по непредявен иск, понеже съдът се е произнесъл в рамките на заявените в исковата молба фактически
твърдения.
Тази
неправилна правна квалификация обаче е довела до неправилни правни изводи,
обусловили обжалваното решение- че установеното по делото превишение на
служебното време в рамките на удълженото служебно време представлява извънреден
труд, вземането за който възниква след полагането му за съответния месец на
кадрова военна служба и се погасява с изтичането на давностния срок по чл.111,
б.“А“ ЗЗД. Вярно е, че районният съд се
е позовал на съдебна практика по чл.290 ГПК, но както и самият той е посочил,
тя не се отнася до настоящата хипотеза на чл.203, ал.2 ЗОВСР (отм.) и чл.194,
ал.2 от новия закон (към 31.03.2012г.)- превишение на служебното време над
нормалното, но в рамките на удълженото. По сега действащия ЗОВСРБ, заплащането
на това време се компенсира по реда на чл.
194, ал.5- нова, в
сила от 2016г., според която служебното
време над нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време
при условия и по ред, определени с акта на министъра на отбраната по ал. 8. Към момента на прекратяването на
служебното правоотношение на ищеца обаче, е действала редакцията на ЗОВСРБ към
2012г. и такава норма няма.
Затова
настоящият съдебен състав споделя практиката, изложена в Решение №128 от 26.05.2010
г. на ВКС по гр. д. № 282/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка
Ташева, на което се е позовал въззивникът, че в ЗОВС /отм./, а и действащия към прекратяване на служебното правоотношение на ищеца
ЗОВС има непълнота, която следва да
бъде преодоляна по реда на чл.46 ал.2 от ЗНА и се приложи разпоредбата на
чл.136а КТ. ал.5 КТ, съгласно която това превишение се заплаща
„като извънреден труд”.
При анализа на разпоредбите на
отменения и действащия закони, както и от вътрешно - ведомствените нормативни и
административни актове, на които се позовават станите следва да се направи
извод, че превишението на служебното време над установеното, но в рамките на
максимално допустимото до влизане в сила на новия закон за ОВСРБ на 12.05.2009г. е следвало да се
компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се
изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението, в размерите
на възнаграждение за извънреден труд. Този извод е съобразен с преобладаващата съдебна практика,
постановена по реда на чл.290 от ГПК /вж. решение № 439 от 1.07.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1733/2009 г., III г.о., ГК; решение № 127 от 18.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др./. В
случая не се касае до същински извънреден труд по смисъла на специалния закон,
а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като извънреден
труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му
с почивка - чл.136а, ал. 5 КТ.
Във връзка с
възражението на въззивника- ответник, основаващо се на разпоредбата на чл.111,
б.”А” ЗЗД за изтекла погасителна давност за всички кумулативно съединени искови
претенции, предвид факта, че ищеца претендира дължими и неизплатени парични вземания,
които са ежемесечни, ликвидни и изискуеми, се поставя въпроса от кога става
изискуемо вземането по чл.136а, ал.5 КТ.
Действително, по този правен
въпрос има различна съдебна практика по чл.290 ГПК, както е посочил и БРС, но
настоящият съдебен състав споделя становището, че началният момент, от който
вземането става изискуемо и започва да тече погасителната давност е моментът на
прекратяване на служебното правоотношение.
Погасителната давност за едно
вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. В периода, в който
между страните съществува служебното правоотношение (т.е. 12.05.2009г.),
служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка (чл.136а, ал.4 КТ), което не
може да стане след прекратяването на служебното правоотношение. Ето защо правото
на компенсиране на ищеца с почивка, възникнало на основание чл.136а, ал.4 ГПК в
месеца, следващ месеца, за който е положено удълженото работно време се трансформира
във вземане на военнослужещия като за извънреден труд и последното възниква и
стана изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, тъй
като от този момент нататък компенсация с почивка не е обективно възможно да
бъде извършена. Това вземане се погасява с тригодишна давност, която започва да
тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение.
Нито ЗОВС
(отм.), нито ПКВС (отм.) предвиждат възможност, ако дължимата компенсация чрез
почивка/намалено работно време/ не е била разрешена/ определена за реално
ползване в следващия месец, това да може да стане само по искане от
военнослужещия. В тази връзка съдът споделя и доводите на въззивника-ищец, че
предвид специфичните задължения, които са вменени за изпълнение на
военнослужещия, нормата на чл.136а ал.4 от КТ е неприложима. Този извод следва
например от разпоредбата на чл.151, ал.3 ПКВС (отм.). Правен принцип е, че едно
право не може да бъде погасено по давност, ако не е могло да бъде упражнено
(защитено) по съдебен ред. Трайната съдебна практика по чл.290 ГПК
безпротиворечиво разяснява, че правото на парична компенсация за извънреден
труд не може да бъде упражнено по общия исков ред преди прекратяването на
служебното правоотношение. Налага се извод, че от една страна работодателят
бездейства и не осигурява ползването на почивка, а от друга- докато страните са
обвързани от служебното правоотношение служителят не може да упражни
едностранно правото да определи дни, в които да ползва тази почивка.
Затова не
може да бъде споделен доводът, че правото на компенсация с почивка на
военнослужещия също подлежи на погасяване по давност и става изискуемо и се
погасява с тригодишна давност, считано от месеца, следващ месеца, за който е
положено удълженото служебно време. След като липсва законоустановен
преклузивен срок за неговото погасяване, това, че работодателят не е изпълнил
задължението си по чл.136а, т.4 КТ да компенсира с почивка военнослужещия до
прекратяването на трудовото правоотношение, не дава основание да се приеме, че
същото е погасено/прекратено чрез неупражняването на предвиденото в чл.136а,
ал.4, посл.изречение от КТ право на служителя сам да определи времето, през
което ще се извърши компенсацията.
В обратната
теза липсва яснота как правото на почивка е погасено по давност преди
прекратяването на трудовото правоотношение, след като давността е институт,
който не се прилага служебно (както преклузивните срокове), а само по
възражение на насрещната страна. Такова възражение е направено едва с отговора
на исковата молба, т.е. много след като правото на почивка вече се е
трансформирало в право на обезщетение като за извънреден труд и за него е
започнала да тече нова давност. Затова въззивният съд, в настоящият му състав
приема, че това възражение не би могло да погаси със задна дата
трансформиралото се в право на обезщетение за извънреден труд право на
компенсация с почивка на военнослужещия.
От всички приети по делото
съдебно-счетоводни експертизи се установява, че по време на работата си ищецът
е работил при превишаване на нормалната продължителност на работното време, но
в рамките на увеличено служебно време по чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.)/ чл.194,
ал.2 ЗОВСРБ (нов). Ето защо, за да се прецени основателността
на претенцията му е необходимо да се установи дали същия е бил компенсиран с
почивки.
За целта районния съд
е приел съдебно-счетоводна експертиза, изпълнена от в.л.Цончев, която е
оспорена от въззивника-ответник и в тази връзка, предвид оплакванията за
допуснати процесуални нарушения от първата инстанция въззивната инстанция прие
повторна ССЕ, изпълнена от в.л.Средков. Настоящият съдебен състав кредитира
заключението на повторната експертиза (уточнено и коригирано с допълнително
заключение) като всестранно и обективно, тъй като експертът е изследвал
задълбочено всички доказателства по делото, включително първичната счетоводна
документация, налична при ответника. Различните изводи за едно и също
правно-релевантно обстоятелство не се дължат на некомпетентност на експерта или
допусната грешка, а на това, че същият е бил задължен да отговори на всички
поставени от страните въпроси (всяка от тях в рамките на поддържаните от нея
правни тези), в този смисъл налице е вариантност на отговорите на експертизата,
макар това да не е ясно и прегледно изведено от експерта. Така от двете таблици към допълнителното
заключение на тази ССЕ (л.123 от въззивното дело) се установява, че за целия
процесен период ищецът е положил 3050 часа труд над нормалната продължителност
на служебното време, но в рамките на общата продължителност на служебното
време, от които 1812 часа през работни дни, за които възнаграждението / респективно
обезщетението като за извънреден труд се равнява на 8927 лв., а обезщетението
за забавено плащане е в размер на 10147,67 лв.
По оплакванията на
въззивника-ответник следва да се посочи, че това, че един иск е доказан по
основание, но не е доказан по размер, не дава основание същият да бъде отхвърлен,
както настоява страната. Съдебната практика по този въпрос е категорична и се
позовава на разпоредбата на чл.162 от ГПК.
Не може да бъде
споделено становището на въззивника-ответник, застъпено едва в отговора на въззивната жалба (ново
обстоятелство, което е било известно на страната, поради което е недопустимо
въвеждането му едва пред въззивната инстанция), че трансформирането на правото
на почивка във вземане за извънреден труд било предвидено и с МЗ ОХ-313/2001г.
Действително в т.5 от тази заповед, която несъмнено е относима към конкретната
хипотеза, е предвидено общата продължителност на служебното време, работещи в
режим на нормална продължителност на служебното време и носене на дежурства, да
се отчита при сумирано изчисляване на продължителността на служебното време в
рамките на месечната продължителност на служебното време, определена в
съответствие с разпоредбата на чл.152, ал.6 от ПКВС. Съгласно т.6 от заповедта
когато поради обективни причини е невъзможно компенсирането с почивка от
положено дежурство, да се допуска отчитане на извънреден труд. С отговора на
исковата молба са представени заповед №120/20.02.2006г. (л.52-54) и заповед №665
от 25.08.2006г. (л.58-59) на Командира на Военоморска база- Бургас, с които е
определен реда за отчитане на извънреден труд, включително в случаите на
полагащи се компенсации с почивки. Няма обаче конкретни доказателства в
изпълнение на тези заповеди действително да е бил отчитан и изплатен на
ответника извънреден труд за некомпенсирани с почивки дежурства. Приложена е и справка №60/15г. (л.65),
съгласно която на ищеца е изплатен извънреден труд за м. юли, август и
септември 2004г., както и за м.юни, юли и август 2006г. Не става ясно в каква
хипотеза е отчетен този извънреден труд – по реда на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ, или
по реда на т.6 от заповед МЗ ОХ-313/2001г.
Видно от отговора на исковата молба, ответникът е твърдял, че извънреден
труд е отчитан в хипотезата на чл.204, ал.4 ЗОВС (отм.) във връзка с чл.226,
ал.1 ЗОВС (отм.), но не и по МЗ ОХ-313/2001г.
Вещото лице С. е
заявило, че при изготвянето на експертизата са отчетени изплатените
възнаграждения за извънреден труд. При това положение може да се приеме, че сумата,
посочена в експертизата като общ размер на дължимото обезщетение/
възнаграждение за некомпенсирано с почивки положено удължено служебно време,
включва единствено тези почивки, които не са били компенсирани по друг начин.
От изложеното следва,
че претенцията за присъждане на възнаграждение/ обезщетение като за извънреден
труд е основателна до размер от 8927 лв. и следва да бъде уважена в този
размер. За горницата над тази сума до претендираните от ищеца 10739,87 лв.
искът е неоснователен. Основателен е и следва да бъде уважен и иска за
присъждане на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
главницата, считано от подаването на исковата молба.
Районният съд е
отхвърлил иска за присъждане на мораторна лихва над уважения размер от 263,32 лева, до целия претендиран размер от
11,247,75 лв., начислена върху възнаграждението/ обезщетението като за положен
извънреден труд.
Според настоящият състав, тъй като вземането за възнаграждение за положен
труд над нормативно определения размер на служебното време е възникнало към
момента на прекратяване на служебното правоотношение, то и обезщетение за
забава в размер на мораторната лихва върху възнаграждението следва да се дължи
от датата на прекратяване на служебното правоотношение до датата на завеждането
на исковата молба- това е периодът 1.04.2012г. – 19.11.2014г. Същото е
определяемо чрез прости аритметични операции и възлиза на сумата 2402,73 лв. При изчислението в случая
е използван АПИС- калкулатор.
При това положение решението на БРС следва да бъде отменено и в частта, в
която е отхвърлена претенцията за мораторна лихва върху вземането/
обезщетението за некомпенсирани с почивки дежурства за сумата над присъдените
263,32 лева до дължимите според настоящата инстанция 2402,73 лв., за която сума
искът е основателен и доказан. За горницата над тази сума до претендираните
11247,75 лв. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, поради което
решението на БРС в тази му част следва да бъде потвърдено.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанции по
този иск не съвпадат, то решението на БРС следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен иска за възнаграждение/ обезщетение като за извънреден труд в
частта над присъдената от БРС сума- 915,08 лв. до присъдената от БОС сума от
8927 лв., като вместо него се постанови друго, с което на ищеца се присъдят
допълнително 8011,92 лв. В останалата част над сумата от 8927 лв. решението е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на исковете за
заплащане на разликата от
неизплатеното на ищеца основно месечно възнаграждение:
Според нормата на чл.212,
ал.1 и 3 ЗОВСРБ (в
редакцията към прекратяване на служебното правоотношение през 2012г.), военнослужещите
имат право на основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното им
военно звание и степента в обхвата на военното звание. Базата за определяне
размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност се определя
ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България, като месечното
възнаграждение се увеличава с коефициент спрямо базата, както следва: като за
офицери - не по-малко от 2,2; за офицерски кандидати и сержанти - не по-малко
от 1,75; за войници (матроси) - не по-малко от 1,6.
Съобразно ал.2 от същата норма, размерите на основното месечно
възнаграждение по ал.1 се определят с акт на Министерския съвет по предложение
на министъра на отбраната. В изпълнение законовата
делегация на ал.2 е прието Постановление (ПМС)
№86/03.05.2010 г., което представлява нормативната основа за определянето на
размера на възнаграждението. Окончателните размери на основното
месечно възнаграждение са посочени в това постановление и в процесния период не
се претърпели промяна. Министърът на отбраната
не е упражнил предоставените му правомощия по чл.212, ал.2 ЗОВСРБ.
Във връзка с
оплакванията на въззивника-ищец следва да се отбележи още следното. Независимо от това дали законовата
делегация е осъществена в нарушение на ограничителната разпоредба, съдът по иск
за вземания, произтичащи от служебни правоотношения по договори за кадрова
военна служба, не може да упражнява нито пряк, нито инцидентен контрол и да
извършва самостоятелна корекция. В случай че ПМС №86/03.05.10г. е
незаконосъобразен нормативен акт, то подлежи на отмяна с изрична разпоредба на
последващ нормативен акт съгласно (чл.79 АПК). За подзаконовите нормативни
актове е предвиден специален публичен ред както за приемането им, така и за
отмяната им.
Вярно е, че според нормата
на чл.15, ал.3 ЗНА, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат
на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат
по-високия по степен акт. В случая обаче това правило не намира приложение, тъй
като в ЗОВСРБ не е предвиден конкретен размер на основното възнаграждение на
военнослужещите по смисъла на чл.212, ал. 1, което съдът да приложи.
Ето защо неоснователни са и следва да
бъдат отхвърлени, предявените
искове за заплащане на:
- сумата от
414 лв., представляващи разликата от неизплатеното му основно месечно
възнаграждение за периода от 12.05.2009г. до 31.03.2012г., ведно със законната
лихва от датата на завеждането на иска до окончателното й плащане, както и
сборна мораторна лихва от 167 лв. за периода 12.05.2009г.- 31.03.2012г.
- на сумата
от 240 лв.- представляващи разликата от неизплатеното обезщетение за прослужени
20 години, ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска до
окончателното й изплащане, както и 62,57 лв. мораторна лихва.
- на сумата
от сумата от 127,02 лв.- представляваща разликата от неплатеното обезщетение за
неизползвани 58 дни полагаем годишен отпуск, ведно със законната лихва от
датата на завеждането на иска до окончателното плащане, както и 34,20 лв.
мораторна лихва.
Понеже изводите на двете
инстанции по тези искове съвпадат изцяло, то решението на БРС в тази му обжалвана част,
с която те са отхвърлени следва да бъде потвърдено.
Отговорността за
разноски следва да се разпредели съобразно изхода на делото, както следва: За
уважения размер на иска ответникът дължи на ищеца деловодни разноски за двете инстанции
в размер на 1015,70 лв. (платени 1200 лв. адвокатско възнаграждение в първата и
1000 лв. във втората инстанция, по списъците).
Ищецът следва да
заплати на ответника деловодни разноски в размер на 2036,16 лв. (по списъците-
включващи платени депозити за експертизи- 650 лв., юрисконсултско
възнаграждение 2532,42 лв. общо по чл.7, ал.2 и 600 лв. по чл.7, ал.8).
Юрисконсултското възнаграждение се определя по отменената редакция на чл.78,
ал.8 ГПК, тъй като същата е действаща към датата на приключването на събирането
на доказателствата пред БОС. Неоснователно е възражението по чл.78, ал.5 от ГПК, тъй като делото се отличава с фактическа и правна сложност (анализ на
нормативни актове за продължителен период, противоречива съдебна практика,
недостатъчно прецизни и ясни ССЕ).
Постъпила е молба
от в.л.С. за присъждане на допълнително възнаграждение в размер на 50 лв. по
допълнителната експертиза, която следва да бъде уважена. Същата следва да бъде
изплатена на вещото лице от бюджета на Бургаския окръжен съд, тъй като
въззивникът-ищец е освободен от заплащане на държавна такса по делото.
Военно формирование 32890 следва да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, на основание чл.78, ал.6 от ГПК – по сметката на
Бургаския окръжен съд платените от бюджета на съда разноски за експертизи- 270
лв., както и 556,57 лв.- държавни такси за първата и втората инстанция, от
които ищецът е освободен (общата сума за държавна такса е определена съобразно
уважения размер на иска).
Мотивиран от гореизложеното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1041 от 17.06.2015г. по
гр.д.№8150/2014г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на С.С.Д.
ЕГН:********** против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ за разликата между присъдените 915,08 лв. до дължимите 8927 лв.,
представляващи възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с
чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС- за некомпенсирани с почивки
дежурства, за превишението на месечната продължителност на служебното време в
рамките на удълженото служебно време в периода от 1.10.2002г. до 31.03.2012г.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ ДА ЗАПЛАТИ на С.С.Д. ЕГН:********** и
сумата от 8011,92 лв., представляваща разликата между присъденото от БОС и
присъденото от БРС възнаграждение/
обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194,
ал.2 ЗОВС- за некомпенсирани с почивки дежурства, за превишението на месечната
продължителност на служебното време в рамките на удълженото служебно време в
периода от 1.10.2002г. до 31.03.2012г., ведно
със законната лихва върху главницата от 8011,92 лв., считано от
19.11.2014г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1041 от 17.06.2015г. по гр.д.№8150/2014г. по описа на
БРС, В ЧАСТТА, с която исковете на С.С.Д. ЕГН:********** против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ за
възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС
(отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС са отхвърлени
за разликата над сумата от 8927 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума от 19.11.2014г. до окончателното изплащане на задължението.
ОТМЕНЯ решение №1041 от 17.06.2015г. по
гр.д.№8150/2014г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска на С.С.Д.
ЕГН:********** против Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“- за мораторна лихва върху
присъденото възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с
чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС за разликата между присъдените 263,32 лв. до дължимите 2402,73 лв.,
представляващи мораторна лихва за периода от 1.04.2012г. до 19.11.2014г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ ДА ЗАПЛАТИ на С.С.Д. ЕГН:********** и
сумата от 2139 лв., представляваща разликата между присъденото от БОС и
присъденото от БРС обезщетение за забавено плащане върху главницата от 8927 лв. за периода от 1.04.2012г. до
19.11.2014г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1041 от 17.06.2015г. по гр.д.№8150/2014г. по описа на
БРС, В ЧАСТТА, с която иска за
мораторна лихва върху присъденото възнаграждение/ обезщетение по чл.136а, ал.5 КТ във връзка с чл.203, ал.2 ЗОВС (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВС е отхвърлен за
горницата над сумата от 2402,73 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1041 от 17.06.2015г. по
гр.д.№8150/2014г. по описа на БРС, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на С.С.Д. ЕГН:**********
против Военно формирование
32890- гр.Бургас, м.“Атия“ за следните суми:
- 414 лв.,
представляващи разликата от неизплатеното му основно месечно възнаграждение за
периода от 12.05.2009г. до 31.03.2012г., ведно със законната лихва от датата на
завеждането на иска до окончателното й плащане, както и сборна мораторна лихва
от 167 лв. за периода 12.05.2009г.- 31.03.2012г.
- 240 лв.-
представляващи разликата от неизплатеното обезщетение за прослужени 20 години,
ведно със законната лихва от датата на завеждането на иска до окончателното й
изплащане, както и 62,57 лв. мораторна лихва.
- от 127,02
лв.- представляваща разликата от неплатеното обезщетение за неизползвани 58 дни
полагаем годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на завеждането на
иска до окончателното плащане, както и 34,20 лв. мораторна лихва.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ да заплати
на С.С.Д. ЕГН:********** деловодни разноски за двете
инстанции в размер на 1015,70 лв.
ОСЪЖДА С.С.Д. да заплати на Военно формирование 32890-
гр.Бургас, м.“Атия“ деловодни разноски за двете
инстанции в размер на 2036,15 лв.
ОПРЕДЕЛЯ на вещото лице Д.П.С. ЕГН:********** допълнително
възнаграждение в размер на 50 лв. (петдесет) лв. по допълнителната съдебно
счетоводна експертиза, приета в с.з. на 12.12.2016г., като същата да бъде
изплатена от бюджета на Бургаския окръжен съд на основание чл.83, ал.1, т.1 ГПК.
ОСЪЖДА Военно формирование 32890- гр.Бургас, м.“Атия“ да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, на основание чл.78, ал.6 от ГПК – по
сметката на Бургаския окръжен съд платените от бюджета на съда разноски за
експертизи- 270 лв., както и 556,57 лв.- държавни такси за първата и втората
инстанция, от които ищецът е освободен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му на страните, В ЧАСТТА относно исковете по чл.136а, ал.5 КТ вр. чл.203, ал.2
ЗОВСРБ (отм.) и чл.136а, ал.5 КТ вр. чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов) и акцесорните искове за
обезщетения за забавено плащане по чл.86 ЗЗД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.