№ 3775
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100510036 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 8157 от 19.05.2023 г. по гр.д. № 26197/2022 г. Софийски
районен съд, 33 състав осъдил на основание чл. 45 ЗЗД Р.А.Н., ЕГН
**********, и на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД „ЗМБГ“ АД, ЕИК ****,
да заплатят солидарно на Д. А.ОВ М., ЕГН **********, сумата от 1 500 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки
и страдания в резултат на нанесен удар с лопата в тилната част на главата на
Д. А.ов М. от Р.А.Н. по време на извършване на служебните задължения на
последния, намиращ се в трудово правоотношение с работодателя „ЗМБГ“
АД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.05.2022 г. до
погасяване на задължението; сумата от 109.17 лева на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
31.08.2021 г. до 19.05.2022 г., като отхвърлил исковете за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 1 500 лева до предявените размери от
2 000 лв., и исковете за лихви – за разликата над 109.17 лева до предявените
размери от 145.57 лева. Съобразно изхода на спора и чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК
са разпределени разноските по делото..
1
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЗМБГ“ АД,
който го обжалва в частите, с които е осъден солидарно да заплати сумите
1 500 лв. и 109.17 лв., с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон. Районният съд неправилно приел, че
следва да бъде ангажирана отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД. Тази
отговорност в случая следвало да се изключи поради това, че настъпилото
увреждане било в резултат на лични отношения между причинителя и
увредения. По въпроса имало категорично тълкуване, дадено с ППВС № 9 от
28.12.1966 г., с което се приемало, че ако през време на работата един
работник причини увреждане на здравето на друг работник при сбиване във
връзка с някакъв личен спор, не е налице отговорност по чл. 49 ЗЗД; Не
възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД и в случая, когато във връзка с
възложената работа се създадат лични отношения между лицето, на което е
възложена работата, и друго лице и в резултат на тези лични отношения
първото увреди второто; Фактът, че вредите са настъпили в течение на
работното време не е достатъчен за възникване на отговорността по чл. 49
ЗЗД, необхоД. е тези вреди да са причинен от действия, съставляващи
изпълнение на възложената работа. В случая действията на ищеца при
превишаване свободата на изразяване, изказване на негативни оценъчни
съждения, засягащи конкретно лице и противоправното му заснемане без
неговото позволение довели до нанасяне на лека телесна повреда от
ответника Р.Н. на ищеца. Увреждането било причинено не при и по повод
изпълнението на работата, а от самата обида и непозволено заснемане, което
изключвало отговорността на работодателя. Свободата на изразяване не
включвала правото да се обругава една личност и снима без разрешение, тъй
като били нарушени нормите на чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от КРБ. С действията си
ищецът извършил нарушение и на чл. 10, § 2 КЗПЧОС, като бил нарушен
балансът между свободата на изразяване и правото на ответника Р.Н. на чест
и достойнство. В случая многократно били употребени квалификации, изрази
и негативна оценка по отношение на прекия извършител, които имали
унизителен характер и били от естество да накърнят чувството за лично
достойнство и чест на едно лице. Налице било превишаване пределите при
упражняването на правото свободно да се изразява мнение по смисъла на чл.
39 КРБ и чл. 10 КЗПЧОС при изказаните негативни оценъчни съждения,
засягащи конкретно лице. Границите за упражняване на това право били до
2
предела, до който се засяга честта или достойнството на другиго, съгласно
цитирано решение на КС. В резултат на провокациите на ищеца между него и
ответника настъпила саморазправа, която довела до реализираната лека
телесна повреда, за вредите от която обаче следвало да се изключи
отговорността на въззивника по чл. 49 ЗЗД. Освен това по делото не се
установило ищецът да е губил съзнание от удара, да е претърпял сериозно
разстройство на здравето или да е търпял болки и страдания в продължение
на седмици. От свидетеля Х. бил потвърдено, че когато няколко дни по-късно
върнал велосипеда на ищеца, същият бил виД. в добро физическо и ментално
състояние. Поради това неправилно било за инцидент, от който не са
произлезли никакви негативни физически или ментални проблеми за ищеца,
да се търсят вреди, и то в размер на 2 000 лв., а и в уважения от СРС размер
от 1 500 лв. Присъждането им щяло да доведе до неоснователно обогатяване.
Поради това моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо
това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу
въззивника искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Д. А.ОВ М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в обжалваната
част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страни и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е
постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, като
3
препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.
272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-
обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По
предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат
установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ
отговорността за обезвреда: противоправно деяние (действие или
бездействие) от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа от ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението
на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното
поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия извършител.
В случая тези предпоставки се установяват по несъмнен начин.
Основният спорен въпрос в настоящата инстанция е извършено ли е
противоправното деяние от делинквента Р.Н. при или по повод изпълнение на
възложената му от въззивника работа.
Отговорът на този въпрос е положителен. Както е разяснено с ППВС №
9 от 28.12.1966 г., отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е
възложило работата другиму и в случаите, когато вредите са причинени
виновно от лицето, на което е възложена работата чрез действия, които не
съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него - в този
случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената
работа.
Съгласно същото ППВС, отговорност по чл. 49 ЗЗД не възниква, когато
увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения,
макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод
изпълнението на възложената работа. Настоящият случай обаче не е такъв.
По делото се установява по безспорен начин, че служителят на
ответника Р.Н. по време и по повод изпълнението на възложената му от
„ЗМБГ“ АД работа е хвърлил лопата по ищеца, при което му е причинил лека
4
телесна повреда - интензивно червеникавомораво кръвонасядане с
неправилна форма с размери 4/2.5 см и подлежащо болезнен при палпация
флуктуиращ подкожен хематом с размери 5/4 см в дясната тилна област на
главата.
Противно на поддържаното в жалбата, по делото не са ангажирани
никакви доказателства ищецът да е отправял обиди към служителя на
ответника и да е засягал честта и достойнството му. Единственото, което се
установява е, че ищецът е искал от тримата служители на въззивника да му
кажат от коя фирма са, както и да му посочат телефон на фирмата (който,
според сключения от въззивника със Столична община договор за
обществена поръчка, е следвало да бъде брандиран на почистващото
транспортно средство, но това не е била направено), за да говори с началника
им. Подобно поведение по никакъв начин не може да бъде квалифицирано
като обида и засягащо честта и достойнството на служителя. Поради това не е
налице и твърдяното от въззивника нарушение на чл. 39, ал. 2 КРБ от страна
на ищеца. Действително, ищецът е заснемал извършването на работата от
служителите, която смятал, че не изпълняват качествено, именно във връзка с
което искал да подаде сигнал до работодателя (възможността за подаване на
сигнали и жалби от граждани и пряко към изпълнителя е изрично предвидена
и в договора за обществена поръчка). Заснемането на извършвана в
обществена полза работа, която се заплаща с публични средства, не може да
бъде квалифицирано като нарушение на чл. 32, ал. 2 КРБ или като намеса в
личния живот на служителите, извършващи работата, още по-малко - като
нарушение на чл. 10, § 2 КЗПЧОС.
Следователно между ищеца и служителя Р.Н. не е възникнал „личен
спор“, нито са създадени „лични отношения“, както се поддържа в жалбата.
Спорът не е бил личен, а свързан с извършваната от служителите работа по
миене на улиците в Столична община, като именно искането на ищеца да му
бъде посочен телефон, за да подаде сигнал до работодателя за качеството на
изпълнението на възложената работа е причината за възникналия конфликт и
причинените на ищеца от Р.Н. неимуществени вреди. Следователно
действията на прекия причинител не съставляват изпълнение на самата
работа, но са пряко свързани с това изпълнение, в който случай, съгласно
ППВС № 9/1966 г., вредите се явяват причинени по повод изпълнението на
възложената работа и възложителят е отговорен по силата на чл. 49 ЗЗД.
5
За неоснователен съдът намира и довода в жалбата присъждането на
обезщетение в размер на 1 500 лв. да водело до неоснователно обогатяване на
ищеца. Противно на поддържаното от въззивника, свидетелят Х. не е твърдял,
че няколко дни след инцидента, когато върнал велосипеда на ищеца,
последният да бил в добро физическо и ментално състояние – свидетелят е
казал, че е върнал велосипеда на ищеца няколко седмици след инцидента.
Същевременно по делото се установява, че в пряка причинна връзка с
противоправното деяние на служителя на „ЗМБГ“ АД ищецът е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените му
телесни увреждания, по-силни в първата една седмица и отшумели напълно за
около един месец; Непосредствено след инцидента не е бил в безсъзнание, но
е бил в шок, уплашен и в безпомощно състояние – не можел да се изправи,
лежал на тревата в продължение на 40 минути, докато дойде линейка и
служителите н МВР; търпял е негативни изживявания и във връзка с
посещението на болнично заведение. Размерът на обезщетението от 1 500 лв.
е определен от СРС в съответствие с принципа за справедливост, установен в
чл. 52 ЗЗД и съобразно обективните обстоятелства, посочени в т. 11 на ППВС
№ 4/1968 г., като е съобразено и икономическото състояние в страната към
момента на увреждането.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 13.07.2023 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8157 от 19.05.2023 г., постановено по
гр.д. № 26197/2022 г. на Софийски районен съд, 33 състав в обжалваната
част, с която на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД „ЗМБГ“ АД, ЕИК ****, е
6
осъдено да заплати солидарно на Д. А.ОВ М., ЕГН **********, сумата от 1
500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания в резултат на нанесен удар с лопата в тилната част на
главата на Д. А.ов М. от Р.А.Н. по време на извършване на служебните
задължения на последния, намиращ се в трудово правоотношение с
работодателя „ЗМБГ“ АД, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 19.05.2022 г. до погасяване на задължението, и сумата от 109.17 лева на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху главницата
за периода от 31.08.2021 г. до 19.05.2022 г.
ОСЪЖДА „ЗМБГ“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Карпузица“, ул. ****, да заплати на Д. А.ОВ М., ЕГН
**********, гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78 ГПК сумата 500.00 лв.
(петстотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 26197/2022 г. на
Софийски районен съд, 33 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280,
ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7