РЕШЕНИЕ
№ 3390
гр. София, 05.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110148596 по описа за 2022 година
С исковата молба е предявен осъдителен иск от М. П. С. за осъждането на [фирма] да
й заплати сумата от 10 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 600 лв. –
недължимо платена сума по договор за предоставяне на поръчителство №
4304378/01.11.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 05.09.2022 г. до окончателното
плащане на вземането. Претендират се разноските по делото.
Ищцата твърди, че между нея и [фирма] е сключен договор за паричен заем №
4304378/01.11.2021 г., по силата на който последният е предоставил заем на ищцата в
размер на 1500 лв., при уговорен годишен лихвен процент в размер на 35 % и годишен
процент на разходите в размер на 49 %. Излага, че с чл. 4 от този договор тя се задължила да
предостави обезпечение, поради което е сключен договор за предоставяне на поръчителство
№ 4304378/01.11.2021 г. между [фирма], ищцата и ответника, по силата на който ответното
дружество е поело задължението да обезпечи пред кредитора задълженията на заемателя, а
последният – да заплати на ответника възнаграждение в размер на 600 лв., чието плащане е
разсрочено заедно с месечната вноска по договора за кредит, а [фирма] е овластено да
приеме плащането на възнаграждението за ответника. Ищцата твърди, че е платила изцяло
възнаграждението по този договор. Излага, че договорът за паричен заем представлява
договор за потребителски кредит и попада в обхвата на ЗПК, а договорът за предоставяне на
поръчителство е акцесорен на него, поради което действието му е предпоставено от
валидността на договора за кредит или отделни негови клаузи, още повече че кредиторът и
ответникът са свързани лица, защото собственик на капитала на [фирма] е дружеството-
кредитор, поради което двете правоотношения следва да се разглеждат съвместно. Сочи, че
1
договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречието му с
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 от ЗПК.
Счита, че изискванията на чл. 4 от договора за кредит са неотменими изисквания за
получаване на кредита, като на практика потребителят е бил лишен от избор дали да
предостави обезпечение и какво да бъде то, а към него са поставени изначално неизпълними
изисквания. Поради това изтъква, че разходът за потребителя по договора за предоставяне
на поръчителство е сигурен за него и с невключването му в размера на ГПР е заобиколено
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговореното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство впоследствие подлежи на разпределяне като печалба на
[фирма]. Излага, че от съдържанието на договора е неясно кои точно разходи са включени в
посочения ГПР в размер на 49 % и по какъв начин е формиран ГПР. Изтъква, че договорът
за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като срещу
заплащане на възнаграждението по него ищцата не е получила насрещна престация, защото
в случай на изпълнение на ответното дружество то има право на регрес срещу нея за пълния
размер на платеното, поради което просто задължението й ще бъде прехвърлено от едното
на другото дружество, като се касае за свързани дружества. Счита, че договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави, защото с
него не се цели реално обезпечаване на договора за заем, а единствено допълнително
оскъпяване на договора за заем, което обаче е уговорено по друго правоотношение, за да се
избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство надвишава половината от сумата по отпуснатия заем, с
което са нарушени принципите на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите
нрави. Поради изложеното счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е
недействителен, а платеното от нея възнаграждение по него е недължимо. Сочи банкова
сметка за плащане в молба с вх. № от 06.12.2022 г. – IBAN **********.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът [фирма] депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Счита, че договорът за
предоставяне на поръчителство се регулира не от ЗПК, а от ТЗ. Оспорва твърденията на
ищцата, че той е нищожен като лишен от основание, като изтъква, че за нея сключването му
е с цел избягване на неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията й по
договора за паричен заем, а за него – с цел получаване на възнаграждение. Оспорва
договорът за предоставяне на поръчителство да накърнява добрите нрави, като се позовава
на принципа на свободно договаряне и изтъква, че не е налице нееквивалентност на
престациите, тъй като с процесния договор ответното дружество е поело задължение да
отговаря с цялото си имущество солидарно със заемателя, като при неизпълнение от
последния ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя, а уговореното възнаграждение
е по-малко от сумата на всички последици от неизпълнението на главното задължение по
договора за паричен заем. Изтъква, че процесният договор е сключен доброволно от ищцата,
като същият не може да бъде безвъзмезден предвид предмета на дейност на ответното
дружество, а именно сключването на гаранционни сделки. Намира за неоснователни
твърденията на ищцата за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство на
2
основание ЗЗП и поради противоречие с разпоредби от ЗПК, като намира, че последните са
неприложими за него. Сочи, че евентуалната нищожност на договора за заем е ирелевантна.
Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
С протоколно определение от 07.02.2023 г. е допуснато изменение на размера на
претенцията по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, като е увеличен размерът на претенцията от 10
лв. част от общо вземане в размер на 600лв., до сумата в пълен размер от 359,66 лв. Предмет
на производството е вземане в размер на 359,66 лв., която сума представлява пълния размер
на вземането.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За да е редовна исковата молба по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да посочи
релевантните факти за спора по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за които носи доказателствена тежест, като
по делото ответникът излага и доказва фактите, изключващи правото на ищеца да получи
връщане на даденото. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на
нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест
на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/
16.07.2013 г., по гр. дело № 1050/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. Доколкото твърденията на ищеца
са относно недължимо платена сума по нищожен договор, то претенцията е с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Не се спори между страните, че помежду им е бил сключен договор за поръчителство
№ 4304378/01.11.2021 г., по силата на който ответникът се е задължил да гарантира
изпълнението на задълженията на ищцата в качеството й на кредитополучател по договора
за кредит, сключен с [фирма], че договорите за поръчителство и кредит са били сключени на
една и съща дата, че едноличен собственик на капитала на ответника е дружеството
кредитодател по договора за кредит.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство /гаранция/
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 793.55 лв., като потребителят
заплаща възнаграждението разсрочено на 15 вноски от по 52.89 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора
е посочено, че гарантът овластява [фирма] да приема вместо него изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение.
От кредитираната като компетентно изготвена ССчЕ се установява, че ищецът е
заплатил част от дължимото възнаграждение по договора за поръчителство №
4304378/01.11.2021 г. в общ размер на 359.66 лв. Вещото лице е посочило, че в
компонентите при изчисление на ГПР не е взето предвид дължимото възнаграждение по
договора за поръчителство, като при калкулирането му размерът на ГПР по кредита би
достигнал 118.58 %.
Видно от събраните по делото доказателства договорът за гаранция е сключен във
връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и [фирма]. [фирма] се е
3
задължило да предостави на ищеца сумата 1500 лв., който е поел задължение за връщането й
в срок от 30 седмици. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
посочените обезпечения. От доказателствата по делото се установява, че договорът за
поръчителство е сключен от ищеца с ответника [фирма] в изпълнение на задължението си
по чл. 4 от договора за потребителски кредит, сключен с [фирма].
Съгласно чл. 138 ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да
отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.
е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните
може да бъде включена клауза за заплащане на такова. След извършена служебна справка в
Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на [фирма] е
[фирма] - кредитор на ищеца. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала
на дружеството - поръчител, то с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване
на договора за заем, сключен с [фирма], доколкото, плащайки задължението на потребителя,
кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 41.73 %. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с [фирма], което се включва в общите разходи по кредита
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на [фирма] по процесния договор за
потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по кредита. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, а именно в размер на
4
118.58 %, съобразно приетата ССчЕ.
Оттук и със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е
уговорено по друго правоотношение и единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна
лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност
на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на
основание за дължимост на това вземане.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК
Същевременно, договорът, сключен между потребителя и [фирма], и договорът,
сключен между потребителя и [фирма], се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на
гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост
от предоставяне на обезпечение, без друга възможна алтернатива, чрез сключване на
договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за
кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Оттук и недействителността на
договора за кредит води до недействителност на свързаната с него обслужваща сделка –
договорът за гаранция /поръчителство/.
От изготвената ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил общо в периода 12.11.2021
г. – 29.12.2021 г. сумата в размер 359.66 лв., представляваща вноски по договора за
5
гаранция. Предвид доказване факта на плащането, в тежест на ответника е да докаже
основание за задържане на сумата или наличието на валидно облигационно правоотношение
между страните по договор за гаранция с валидно уговорени клаузи. Такъв, както се посочи
вече, не е налице, поради което следва да се приеме, че ответникът не доказа наличието на
основание за задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния се размер след допуснатата изменение, а именно за
сумата в размер на 359.66 лв., като законна последица върху тази сума следва да се присъди
и законна лихва, считано от 05.09.2022 г. до окончателното плащане на вземането.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса, за адвокатско
възнаграждение и за депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът като се запозна с данните по делото и след извършена справка в
счетоводството на СРС, констатира, че претендираните разходи за заплатена държавна такса
и депозит ССчЕ са реално извършени. С отговора на исковата молба е направено
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на делото, както и конкретно извършените от пълномощника на ищеца
процесуални действия. Ето защо заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение следва
да се намали до минималния размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно до размер на 400 лв. На
ищеца се следват разноски в общ размер на 750 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на М. П. С., ЕГН: **********, с адрес [адрес], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата от 359.66 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за предоставяне
на гаранция /поръчителство/ № 4304378/01.11.2021 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на исковата молба – 05.09.2022 г. до окончателното изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 750 лв. - разноски по настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6