РЕШЕНИЕ
№260110
гр.Добрич,28.04.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ в публичното заседание тридесет и първи март през 2021г.в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
ЖЕЧКА
МАРГЕНОВА
при секретаря ПАВЛИНА ПЕНЕВА в присъствието на
прокурора………………………, като разгледа докладваното от съдия Ж.МАРГЕНОВА в.гр.дело №100
по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
образувано по реда на глава ХХ
от ГПК по въззивна жалба с вх. № 2607992/22.12.2020 г. на „Профи кредит
България“ ЕООД, подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт Р. И.,
срещу решение № 260308/02.12.2020 г по гр. д. № 1141/2020 г. на Районен съд
Добрич, в частта, в която е отхвърлен предявеният от дружеството срещу П.В. иск
по чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК за горницата над сумата от 1566, 60 лева
до пълния претендиран размер от 2286,50 лева, представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната
лихва; и в частта, в която е отхвърлен
иска за установяването на дължимостта на сумата от 288.38 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2019 г. до 31.07.2019 г.
Съдът неправилно и неоснователно отхвърлил
претендираното договорно възнаграждение като нищожно поради противоречие с
добрите нрави и надвишаващо трикратния размер на законната лихва. Неправилно
прихванал всички плащания с остатъчната неизплатена главница без процесния
договор да е прогласен за недействителност.
Уговореният годишен лихвен процент от 41.17% отговарял
на законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. Съгласно принципа
на свободното договаряне залегнал в чл.9 от ЗЗД всеки бил свободен да встъпва в
правни и договорни връзки ако желае, с когото желае и след като сам определя и
се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. В
случая по своя воля страните се съгласили да сключат договор за кредит с
годишен лихвен процент 41.17% и ГПР 49.89%. П.В. се съгласил с тази цена на
кредита на преддоговорен етап с получаване на стандартен европейски формуляр за
сравняване на различните предложения, така и към момента на сключване на
договора с необективиране на желанието си да се откаже от договора.
Преосмислена била по старата съдебна практика, която приемала за нищожни като
противоречащи на добрите нрави клаузи за
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва/двукратния при
обезпечено задължение/ с оглед последващите изменения на ЗПК, в сила от
23.07.2014г. Въведен бил максимален размер на ГПР, изразяващ общите разходи по
кредита, включващи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, който не можел да бъде по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, което било 50%. В случай,
че съдът поставял граница за максимално допустим размер на възнаградителна
лихва до 30 %, автоматично и абсолютно неоснователно се ограничавал размерът на
ГПР до 35-40%, каквото правомощие за разширително тълкуване не било дадено на
нито един държавен орган. Липсвало противоречие с добрите нрави като критерии
за поведение , установени в обществото във връзка с потребителското кредитиране
от небанкови институции, които да са накърнение с уговорения лихвен процент и
ГПР. Като насрещна престация възнаградителната лихва се съизмерявала както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Възнаградителната
лихва била цена за предоставеното ползване на наетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена се
нарушавал принципът за добросъвестност при участие в облигационните отношения,
независимо от спецификата на сделката. Законодателят предприел регулация на
кредитните услуги с ограничаване волята
на страните не с добрите нрави, а с императивни правила на закона. Съгласно
чл.19 ал.4 от ЗПК ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва и в случая този размер не бил надхвърлен. Иска отмяна на
решението и постановяване на ново за уважаване на исковете в отхвърлените
части.
Насрещната страна не е подала отговор на въззивната
жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.
Жалбата е
депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК предвид връчването на обжалваното
решение на обжалващата страна на 10.12.2018г., редовна съобразно регламентите на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261, т. 1-4 от ГПК.
Добричкият
окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания, становището на противната
страна и с оглед на тях и събраните по делото доказателства, в рамките на
правомощията си по чл.269 от ГПК провери обжалваното решение и основателността
на иска, като приема за установено следното:
Гр.д.№1141/2020г.
на РС-Добрич е образувано по искова
молба вх.№8788/04.06.2020г. от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, ***, с която срещу П.И.В. с ЕГН ********** ***, е предявен
положителен установителен иск за установяване съществуването на парични вземания
на ищеца, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с №296/05.03.2020г. по
ч.гр.д.№653/2020г. на ДРС – сумата от 2286.50 лева, представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит №**********, заедно със законната
лихва върху нея от датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК
(28.02.2020 г.) до окончателното плащане, и сумата от 288.38 лева,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2019 г.
до 31.07.2019 г., и осъдителен иск за сумата
от 2620.60 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
Обосноваващи
възникването на претендираното вземане обстоятелства , изложени в исковата
молба се свеждат до твърдения за инициирано заповедно производство по ч. гр. д.
.№653/2020г. на ДРС, приключило с издаване в полза на заявителя-ищец на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 2286.50 лева, представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит №**********, заедно със законната
лихва върху нея от датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК-28.02.2020
г., до окончателното плащане, както и за сумата от 288.38 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2019 г. до 31.07.2019 г.,
и отхвърляне на заявлението за парично задължение от 2620.60 лева,
представляваща неизплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги.
При
условията на договор за потребителски кредит №**********, сключен при ОУ, бил
предоставен кредит в размер на 2500лева със задължения за връщане на 24месечни
вноски от по 154.55лева, всяка с падеж на 5-ти ден от месеца, с възнаградителна
лихва от 41.17%, лихвен процент на ден 0.11%,, годишен процент на разходите 49.89%.
За закупен от ответника пакет допълнителни услуги договореното възнаграждение
било в размер на 3001.20лева, а размера на вноската за погасяването му
125.05лева. Така общата сума, която кредитополучателя се задължил да върне била
в размер на 6710.40лева, а общия размер на вноската 279.60лева.
На 07.12.2018г. ищецът изпълнил поетото с
договора задължение като превел по посочената от ответника сметка сумата в
размер на 2500лева. Частично било изпълнено от ответника насрещното поето задължение за
връщане като били погасени напълно 3 вноски и една частично, последната от
които с дата 31.07.2019г., след което било преустановено изпълнението на задължението съгласно погасителния план. Погасено
било задължение в общ размер от 933.40лева, от които 844.25лева главница, 49.15лева
лихвите за забава и 40лева такси по тарифа във връзка със събиране на кредита.
Поради просрочването на една месечна вноска с
повече от 30 дни с писмено уведомление с обратна разписка на31.07.2019г. ищецът
обявил предстрочната изискуемост на вземанията си по договора и прекратил
същия. Уведомителното писмо било връчено на 18.02.2020г. на И. В..
В писмения отговор по исковата молба,
подаден в срока по чл. 131 ,ал.1 от ГПК, ответникът
е изразил становище, че искът е допустим, но неоснователен Вземането по договора било формирано при липсата на ясно разписана методика за формиране на
уговорения годишен процент на разходите/ГПР/ по кредита – кои компоненти са
включени в него и как се формира размера от 49.89%. Уговорената договорна лихва
в размер на 41.17 % надвишавала повече от четири пъти законната лихва, което
представлява нарушаване на добрите нрави поради надхвърлянето на трикратния
размер на законната лихва. Поради липсата на индивидуално договаряне на
параметрите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите тези
клаузи били нищожни, обуславяли недействителността на целия договор съгласно
чл.22 от Закона за потребителския кредит и на основание чл.23 от Закона за
потребителския кредит дължал само чистата стойност на кредита - получил 2500
лева и след плащането на сумата от 933.40 лева дължал сумата от 1566.60 лева.
Не дължал и остатъкът от възнаграждението за закупуване на пакет от
допълнителни услуги в размер на 2620.60 лева. Уговарянето на възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги нарушавало чл.10а, ал.2, чл.10а, ал.4 и чл.19,
ал.4 от Закона за потребителския кредит и е нищожно поради противоречието с
императивни правни норми.
Предмет на въззивното производство,
очертан от въззивната жалба, са само установителни претенции, отхвърлени от
районния съд. В частта на произнасяне на районния съд по осъдителната претенция
за сумата от 2620.60 лева възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
въззивна жалба не е подадена от имащия интерес ищец да обжалва отхвърлителното
и в тази част решение.
Правната квалификация на установителните
искове като такива по чл.422,ал.1,вр. с чл.415,ал.1 от ГПК,вр. с чл.240,във вр.
с чл.79,ал.1 и чл.86,ал.1 ЗЗД, изхожда от изложените от ищеца фактическите
обстоятелства, обуславящи интереса от установителен иск и заявения
установителен петитум – иск на кредитор
срещу длъжник за установяване съществуване на вземане, предмет на издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за неплатени погасителни вноски по
договора за банков кредит.
Установява се, че от търговското дружество-ищец е подадено заявление с вх.
рег.№4890/02.03.2020г. до РС-Добрич за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК за парично вземане,
произтичащо от договор за потребителски кредит №********** от 07.12.2018г. – сумата от 2286.50 лева неизплатена главница,
заедно със законната лихва върху нея от датата на подаването на заявлението по
чл.410 от ГПК-28.02.2020 г., до окончателното плащане, сумата от 288.38 лева
неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2019 г. до 31.07.2019 г.,
сумата от 2620.60 лева възнаграждение
за пакет от допълнителни услуги.
Заявлението
е уважено частично и на основание чл.410
от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с №296/05.03.2020г.
по ч.гр.д.№653/2020г. на ДРС, с която е разпоредено длъжника П.И.В. с ЕГН ********** да заплати на кредитора
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД сумата от 2286.50 лева неизплатена главница , сумата от 288.38 лева неплатено договорно възнаграждение за периода 05.05.2019г.
- 31.07.2019г., законни лихви върху главницата от датата на заявлението-
28.02.2020г., както и сторените
съдебно-деловодни разноски: 51.50лева държавна такса и 24.78лева юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта е била връчена на длъжника на 12.03.2020г., който на същата
дата, т.е. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е подал възражение. При това положение на 05.05.2020г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск
за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение. В
едномесечен срок с начало 05.05.2020г. и край 06.06.2020г. заявителя е депозирало
искова молба вх.№8788/04.06.2020г., изпратена по пощата на 03.06.2020г.
Установителната исковата претенция е допустима. Заявена
е в едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице-заявителят в
заповедното производство, за установяване съществуването на вземането си, като
продължение на защитата си в заповедното
производство. Налице е идентичност между
материалното право, чието изпълнение се претендира по специалния ред на
заповедното производство и правото, чието установяване се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземането- основание, пасивно и активно задължени лица, размер и период.
Установено
е, не е и спорно, че процесното вземане произтича от договор за потребителски
кредит №********** от 07.12.2018г., сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
в качеството на кредитор и П.И.В. с ЕГН ********** в качеството на
кредиполучател, за сумата от 2500лева, със задължения за връщане в срок до 05.01.2021г., на 24 месечни вноски от по 154.55лева,
първата с падеж 05.02.2019г., последната с падеж на 05.01.2021г. Уговорен е
годишен лихвен процент- 41.17%, годишен процент на разходите 49.89%.. Вписано е
общото задължение по договора от 3709,20 лева. Не
е спорно, че е било погасено задължение в общ размер от 933.40.00лева, от които
844.25лева главница, 49.15лева лихвите за забава и 40.00лева такси по тарифа на ищеца . Не е
спорно, че след погасяване на 3-та вноска, плащанията по договора за кредит са
преустановени. Не е спорно, че кредиторът е обявил предсрочна изискуемост на кредита
с връчването при условията на чл.46, ал.2 от ГПК/връчване на друго лице със
задължение за предаване/на 18.02.2020г. на уведомителното писмо от 12.02.2020г.
Вън от горното това обстоятелство не рефлектира върху изискуемостта понастоящем,
тъй като при уговорен кроен срок за изпълнение на поетото задължение за връщане
на заетата сума до 05.01.2021г., дори и към датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК неплатеният остатък от заема да не е бил изискуем, понастоящем
вече е- настъпил е падежа и на последната
погасителна вноска по кредита на 05.01.2021г.
При преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено
материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска. Съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
/т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.
по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
Спорен между страните е въпроса относно
действителността на процесния договор. По
отношение на същия приложение намира Закон за потребителския кредит, Обн., ДВ,
бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., съгласно чл.22 от който закон,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Когато договорът се обяви за недействителен, кредотополучателят
връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихвата и другите разходи
по него/чл.23 от същия закон/.
В случая не са спазени императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът
на отпуснатия кредит е 2500лева, задълженото лице дължи връщане на 3 709.20лева.
Липсва яснота как е определена тази сума. Посочени са в абсолютни стойности годишния
лихвен процент – 41.17 % и годишния процент на разходите по кредита – 49.89 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Посоченият в абсолютна стойност годишен процент на
разходите, без да се посочва как е
формиран и какво точно се включва в
него, т.е какви компоненти включва, поставя задълженото лице в положение, да
тълкува всяка една от клаузите в Общите условия и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, за да разбере действителния размер
на годишния процент на разходите, което противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, т.10 ЗПК.
Макар
ГПР да не надхвърля петкратния размер на законната лихва, както това е
установено в правилото на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, следва да се има предвид, че компонента от ГПР, съставляващ годишния
процент на възнаградителната лихва надхвърля трикратния размер на законната
лихва, което води до нарушаване на добрите нрави. С ПМС №426 от 18.12.2014г., в сила от 1 януари 2015 г., размерът на законната лихва
по просрочени задължения е равен на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта. Обявеният от БНБ основен лихвен процент към дата на
сключване на договора е бил 0.00%. Следователно, към момента на сключване на
договора за потребителски кредит законната лихва е била 10.00%. При
възнаградителна лихва от 41.17% е видно, че същата е значително по-голяма от
трикратния размер на законната лихва. Съдебната практика приема, че максималния
размер, до който клаузата за заплащане на възнаградителна лихва е действителна
не трябва да надвишава с повече от три пъти размера на законната лихва. В този
смисъл е Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, II г.о. В случая това съотношение не е налице. С тези
си размери възнаградителната лихва в договора надхвърля значително размера на
законната лихва и поради това противоречи на добрите нрави и води до нищожност
на договорите. Съгласно чл.146, ал.5 от ЗПП наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът
може да се прилага и без тези клаузи. В настоящия случай процесния договор не
би могъл да се прилага без неравноправните си клаузи, което води до нищожност на
цяло.
Изводът
за нищожност на договора налага да бъдат приложени последиците на чл. 23 от ЗПК-
длъжникът да върне само чистата стойност на кредита от 2500лева. Тъй като се дължи чистата стойност на главницата от 2500лева
следва да се приспадне погашението от 933.40лева, което да се отнесе към
дължимата главница и да се признае за установено в отношенията между страните
по делото, че ответника дължи на ищеца остатък от главницата по договор за
потребителски кредит №********** от 07.12.2018г. от 1566.60 лева. Затова
предявеният установителен иск за главницата трябва да бъде уважен за сумата от
1566.60 лева и отхвърлен за разликата от 1566.60 лева до първоначално
предявения размер от 2286.50 лева, както следва да бъде отхвърлен и предявеният установителен иск за сумата от 288.38
лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от
05.05.2019 г. до 31.07.2019 г. Обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода от спора пред въззивната
инстанция, право на разноски има въззиваемата страна, но същата не е
удостоверила извършване на разходи за въззивното производство и отговорност за
разноски не следва да се разпределя.
По тия съображения, Добричкият окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260308/02.12.2020 г по гр. д. №
1141/2020 г. на Районен съд Добрич В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ- в частта, в която е
отхвърлен предявеният от дружеството срещу П.В. иск по чл.422 във връзка с
чл.415 от ГПК за горницата над сумата от 1566, 60 лева до пълния претендиран
размер от 2286,50 лева, представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва; и в частта, в която е отхвърлен иска за
установяването на дължимостта на сумата от 288.38 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 05.05.2019 г. до 31.07.2019 г.
Решението не подлежи на обжалване съгласно чл.280, ал.3,
т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.