Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.12.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6039
по описа за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.08.2018
год., постановено по гр.дело №9897/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Й.Д.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 2 372.98 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от 01.06.2013 год. до 30.04.2015 год. в топлоснабден имот, находящ
се в гр.София, ж.к.“*********, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 22.07.2016 год. /датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №41095/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 57 с-в/ до окончателното й изплащане и сумата от 325.86 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 01.08.2013 год. до 18.07.2016 год.,
като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и
ответницата С.Й.Д. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 676.87 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 102.11 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата С.Й.Д..
Жалбоподателката поддържа, че не се била съгласявала да бъде отоплявана от
ищеца, още от момента на въвеждането на топлинното счетоводство. Ищецът не бил
представил доказателства за такова съгласие. Списъкът на етажните собственици,
които били взели решение за сключването на договор с третото лице-помагач, бил
подписан от Р.И.К., който нямал качеството на собственик и не бил живял в имота
от 1993 год. Подписът бил подправен. На проведеното Общо събрание на етажните
собственици била заявила, че ще се подпише ако поставянето на топломерите ще
реши въпроса с количеството реално доставена топлинна енергия. Липсвал и
договор с доставчика на процесната услуга. Ответницата сочи, че се била
отказала от услугата „отопление“ през 2003 год. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата
„Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната
му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС е
и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата е титуляр на вещното право
на ползване на процесния апартамент №5 /нотариален акт за дарение на недвижим
имот от 13.12.1996 год./, като 14.05.2004 год. същата е подала молба-декларация
до ищеца за откриване на нейно име на клиентска партида за имота, като е
заявила, че семейството й се състои от 2 члена. Следователно ответницата се
явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани,
като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата
е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/
и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В случая етажните собственици на
процесната сграда, след взето решение на проведено Общо събрание, са възложили
извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД. В чл. 4, ал. 1 от Правилника за управлението, реда и
надзора в етажната собственост – ПУРНЕС /в приложима редакция – Изм. - ДВ,
бр.76/1978 год., понастоящем отм./, изрично е предвидено правомощие на общото
събрание да решава въпроси, свързани с ползването на общите части от сградата.
Обстоятелството дали ответницата е дала съгласие за сключването на такъв
договор не води до извода, че не е налице редовно проведено общо събрание. А и
законността на взетото решение не може да бъде изследвано в рамките на
настоящото производство. Ако ответницата оспорва редовността на проведеното
общо събрание за нея е съществувал друг ред за защита, а именно чрез атакуване
на решението с конститутивен иск пред съответния съд по реда на ПУРНЕС. Предвид
липсата на изрична отмяна на решението на Общото събрание, следва да се приеме,
че сключения с „Т.С.” ЕООД договор от 29.10.2001 год. обвързва и ответницата,
доколкото се установява, че същата е потребител на топлинна енергия, като титуляр
на вещното право на ползване на индивидуален обект в процесния блок.
Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – констативен/приемо-предавателен протокол от 05.09.2014
год., протоколи и индивидуални справки за отопление и топла вода, както и заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, настоящият съдебен състав приема за установено, че
делът на ответницата
за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /като са съобразени
обстоятелствата, че в имота има 4 бр. отоплителни тела – радиатори, на които са
монтирани 4 бр. топлинни разпределители, като за отоплителния сезон 2013/2014
год. е било осигурен достъп до имота за извършване на отчет, а за отоплителния
сезон 2014/2015 год. не е бил осигурен такъв достъп; потреблението на топла
вода било на база брой потребители – 2 лица, поради липса на узаконен водомер
за топла вода, при нормативно определен разход за денонощие в размер на 140 л.
на брой потребител/. Установено е също така, че ищецът е отчислявал за своя
сметка технологични разходи на абонатната станция, както и че са извършвани
периодични метрологични проверки на общия топломер в процесната абонатна
станция в лицензирани. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин
по делото потребената от ответницата топлоенергия в определено количество.
Въззивният съд счита, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология, тъй като
разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването установява задължение за всички потребители да осигуряват
достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на
отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от наредбата на потребителите,
неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява
енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни
тела без уреди. Съответно съгласно чл. 69, ал. 2 от наредбата, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. По делото нито са релевирани
твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ответницата е осигурявала
достъп до имота през част от исковия период, включващ отоплителен сезон
2014/2015 год. или че в имота е имало узаконен водомер. Липсват и данни, че отоплителните
тела – радиатори в имота са били демонтирани/затапени и ищецът е бил уведомен
за това. Освен това ответницата нито твърди, нито установява, че е поискала
извършването на допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в
тримесечен срок от получаването й от упълномощения за сградата представител
/виж чл. 70, ал. 5 от наредбата/.
На следващо място доказано е по
делото, че стойността на доставената топлинна енергия през процесния период
възлиза на 2 372.98 лв. – в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ към
сбора от прогнозните вноски са добавени сумата за доплащане от абоната и е
приспадната сумата за връщане на абоната/ – видно от заключението по
съдебно-техническата експертиза /което по този въпрос противоречи на заключението
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, но е по-благоприятно за жалбоподателката – виж
чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК/.
Във
връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните
собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
С
оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка
на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за
сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е
направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Няма и доказателства за спиране на топлоподаването в процесното
жилище – напротив, както вече бе посочено по-горе, установено е от заключението
по съдебно-техническата експертиза, както и от писмените доказателства по
делото, че топлинната енергия за имота през процесния период се е разпределяла
по данни от 4 бр. разпределители. Следователно доставената през исковия период
топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответницата дължи нейната
стойност.
В
този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната
главна претенция се явява основателна до размер на 2 372.98 лв., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във въззивната
жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността
на решението в частта му по иска по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава, поради което и с оглед липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон – то не може да бъде
отменено и следва да се потвърди /чл.
272 ГПК/.
Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на
разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми. Недопустимо е
оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за обжалване в т. н. от жалбоподателя молба - уточнение, представена в съдебно заседание пред
въззивния съд, поради което съдът не обсъжда направените за първи път в
нея оплаквания, представляващи изразено недоволство от процесуални нарушения на
съда и необосновани изводи. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите
положения, установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените по делото фактически положения и
тъй като ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане за стойността на
доставената топлинна енергия в размер на 2 372.98 лв. и ответницата е в
забава през периода от 01.08.2013 год. до 18.07.2016 год., то същата дължи на
ищеца законна лихва от 325.86 лв., както по същество е приел и СРС при
приложение на правилото на чл. 162 ГПК, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
С оглед
изложеното, бланкетната въззивна жалба,
чийто полезен ефект по отношение на
разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно
правилността на решението на СРС в обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено
в правилно приложение на материалния закон и
следва да бъде потвърдено
чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.08.2018 год., постановено по
гр.дело №9897/2017 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/