РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. Бургас, 09.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Нася Ив. Япаджиева
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20232100501905 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на С. В. Д. от
гр.Несебър – ответник в първоинстанционното производство, чрез адв. Русинов, срещу
Решение №368/29.08.23г., постановено от Районен съд Несебър по гр.д.№663/22г., с
което е признато за установено на осн.чл.422 ГПК, че съществува вземането на „ДСК“
ЕАД, ЕИК-*********, срещу С. В. Д., ЕГН **********, за сумата от 9156,83 лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за кредит за текущо потребление от
14.05.2012г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитодател и ответницата в
качеството на кредитополучател, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 25.09.2013г.-датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК пред заповедния съд,
до окончателното й изплащане, сумата от 392,03 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 05.06.2013г. до 24.09.2016г., сумата от 106,68 лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 05.06.2013г. до 24.09.2013г., сумата от 60.00 лева,
представляваща заемни такси, за които вземания е издадена Заповед №
851/08.10.2013г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 936/2013г. по описа на Районен съд
– Несебър и въззивницата е осъдена да заплати на Банка „ДСК“ ЕАД, сторените по
делото съдебни разноски, както следва: в заповедното производство в размер на
625,78лв. и в исковото - в общ размер от 721,49лв.
Според въззивника решението е неправилно и следва да бъде отменено.
Намира, че обявената от кредитора предсрочна изискуемост на задължението
не е съобщена на длъжника, поради което съдът е следвало да отхвърли иска за
вноските с ненастъпил падеж. Излага съображения, че в процесния казус не намира
приложение ТР №8/02.04.2013г., т.к. заявлението на банката е подадено на 25.09.2013г.
– когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем, а искът е предявен 9 години по-
1
късно – на 17.06.22г. – след настъпване на окончателната изискуемост на
задължението. Поради това намира, че са налице различни основания на двете
претенции. Намира че в тази връзка не са налице предпоставки за приложение нормата
на чл.235, ал.3 ГПК – не са настъпили нови факти след подаване на заявлението.
След дадени на въззивницата указания, с допълнителна молба страната
уточнява, че обжалва първоинстанционното решение в частта, с което искът е уважен
за вноските, чийто падеж не е настъпил към датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК.
Въззиваемият – ищец „Банка ДСК“ – ЕАД, представя в срока по чл.263, ал.2
ГПК писмен отговор. В него излага съображения за потвърждаване на решението.
Намира, че валидно е предявен иск за установяване на вземането и кредиторът е провел
главно и пълно доказване на съществуването му. Излага подробни съображения за
приложимост на постановките на ТР №8/02.04.2019г., предвид обстоятелството, че към
датата на предявяване на иска, е настъпила окончателната изискуемост на цялото
задължение, което съдът следва да постанови при постановяване на решението.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
намира че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, относно сключен на 14.05.2012г. между ответницата С. В. Д. и „Банка
ДСК“ ЕАД, договор за кредит за текущо потребление, прехвърлен на първоначалния
ищец „ОТП Факторинг България“ с договор за цесия от 21.04.2015г., по силата на
който на ответницата е предоставен заем в размер на 9700лв. при променлив лихвен
процент н възнаградителната/договорната/лихва от 13,95% годишно към датата на
сключване на договора, при ГПР от 15,93%, със срок на договора от 120месеца и краен
срок 14.05.2022г. Установил е, че месечната анюитетна вноска, в размер на 151.47 лева
е платима на всяко 5-то число от месеца; възнаградителната лихва от 13,95% е
постоянна за периода на действието на целия договор.
С помощта на извършената съдебно-счетоводна експертиза, съдът е установил,
че от страна на кредитополучателя са извършвани погашения за периода 05.06.2012г.-
13.08.2013г. в общ размер от 1390,24лв. редовна лихва, 543,17 лв. главница, 3,62лв.
санкционираща лихва, 17,92лв. наказателна лихва. Последната постъпила сума от
300лв. за погасяване на кредита от ответницата е постъпила на 13.08.2013г. Установил
е, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 25.09.2013г.,
непогасените задължения по договора за кредит са били в размер на 9715,54 лв., от
които 9156,83лв. главница, 392,03лв. договорна лихва за периода 05.06.2013г. -
24.09.2013г., 106,68лв.-наказателна лихва за периода 05.06.2013г. 24.09.2013г. и
60лв.такса изискуема стойност, начислена на 06.08.2013г. Към датата подаване на
исковата молба, не за платени 108 броя анюитетни вноски с настъпил падеж с общ
размер от 15970,41лв., от които 9156,83лв. - непогасена главница и 6813,58лв.
договорна лихва, като падежът на последната анюитетна вноска е бил на 14.05.2022г..
Съдът е установил, че по ч.гр.д.№ 936/2013г. по описа на РС-Несебър, издадена
е заповед № 851/08.10.2013г. по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 08.10.2013г., по
заявление на Банка „ДСК“ ЕАД срещу С. В. Д. за следните суми: 9156,83лв. главница,
392,03лв. договорна лихва за периода 05.06.2013г.-24.09.2013г., 106,68лв. наказателна
лихва за периода 05.06.2013г.-24.09.2013г. и 60лв. заемни такси, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 25.09.2013г. - датата на подаване на заявлението,
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 625,78лв., представляващи
сторените в заповедното производство съдебни разноски от заявителя, която заповед е
връчена на длъжника С. Д. на 04.04.2022г.
Съдът е установил, че след като първоначалният ищец „ОТП Факторинг
България“ ЕАД е придобил вземането си по договор за цесия от 21.04.2015г., на
25.05.2023г. е настъпило вливане на „ОТП Факторинг България“ ЕАД в „Банка ДСК“ -
2
АД, като в патримониума на банката, са постъпили всички активи и пасиви на
дружеството, в т.ч. вземането му по настоящия договор за кредит.
Поради това и на осн.чл.272 ГПК, въззивната инстанция препраща към
мотивите на първоинстанционното решение.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. След като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на
страните и като съобрази Закона намира, че първоинстанционното решение е правилно
и законосъобразно. Мотивите и в тази им част въззивната инстанция споделя на осн.
чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната жалба съображения, само по които въззивният
съд дължи произнасяне на осн. чл.269 ГПК, следва да се каже: възраженията, касаещи
предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост, респ. – задължението за съда
да присъди само вноските с настъпил към датата на заявлението падеж, са
неоснователни: вярно е, че към датата на заявлението по чл.417 ГПК – октомври
2013г., предвид крайния падеж на договора към м.май 2022г. (сключен е на
14.05.2012г. за 120 месеца), кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост. Но
към датата на предявяване на настоящия иск – 06.07.22г., е настъпила окончателната
изискуемост на задължението. Самият кредитор не се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост, поради което и съдът не следва да обсъжда дали такава е
настъпила. Независимо от различните факти и обстоятелства, които са били налице
към датата на заявлението по чл.417 ГПК и тези – към датата на предявяване на иска, в
светлината на ТР №8/02.04.2019г. по т.д.№8/17г. на ОСГТК, дори кредиторът да
претендира предсрочна изискуемост, съдът, ако не я установи, може да присъди
вноските с настъпил падеж. Според касационната инстанция, „при вземане,
произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед
за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по
договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и
кредитополучател, в т. ч. и сключените между тях анекси. Вземането произтича от
договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са
намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежът на всяка
вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на
точно изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и
да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на
цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи
изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
падежът, договорен от страните. Дори когато в производството не бъде доказано, че
претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна
изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде
отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това
вземане по отношение на вече падежираните вноски“. В настоящия случай към датата
на предявяване на иска е настъпила окончателна изискуемост на цялото задължение,
поради което съдът следва да присъди всички падежирали вноски, респ. – всички
изискуеми вземания по договора.
Поради изложените съображения, исковете са основателни. Решението на
Несебърския районен съд, с което са уважени, е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят съдебно – деловодни
разноски във въззивното производство, съставляващи юрисконсултско
възнаграждение, в размер на 100 лева. На осн. чл.78, ал.8, вр. чл.37 ЗПП и чл.25 НЗПП,
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300
3
лв. С оглед липсата на фактическа и правна сложност по настоящото производство и
като се вземе предвид ниският размер на претендираната сума, за осъщественото от
юрисконсулта процесуално представителство в полза на заявителя следва да се
определи възнаграждение в минималния по закон размер.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №368/29.08.23г., постановено от Районен съд
Несебър по гр.д.№663/22г.
ОСЪЖДА на чл.78, ал.1 ГПК С. В. Д., ЕГН **********, да заплати на Банка
„ДСК“ ЕАД, ЕИК121830616 сторените по делото съдебно – деловодни разноски,
съставляващи възнаграждение за юрисконсулт, в размер на 100.00 лева.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в
едномесечен срок от връчване препис от него на всяка от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4