Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: М. ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия М. Георгиева въззивно гражданско дело № 4555 по описа за
2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 29.04.2020г., постановено по т.д. № 1912/2017г. по
описа на ВКС, Първо ТО, е отменено решение на СГС от 03.04.2017г., постановено
по в.гр.д. № 12933/2016г., и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния
съд с указание относно приложението на Тълкувателно решение № 8/02.04.2019г. на
ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 8/2017г.
С решение от 07.06.2016г., постановено по гр.д. № 46657/2012г.
по описа на СРС, ГО, 69 състав, са отхвърлени предявените от “Ю.Б.” АД срещу К.С.В.
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ за установяване съществуването на
следните вземания: за сумата от 24 056, 31 лева – непогасена главница по банков
кредит по договор за рефинансиране на потребителски кредит № HL 440/22.08.2007г., ведно със законната лихва до
окончателното изплащане; за сумата от 6 447, 89 лева – договорна лихва за
периода от 27.05.2011г. до 23.11.2011г. и за сумата от 174, 71 лева – такси по
кредита, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 51748/2011г. по описа на
СРС, ГО, 69 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок от
ищеца “Ю.Б.” АД въззивна жалба, в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Конкретно се поддържа, че по делото не е доказано възражението на ответниците
за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит. Счита, че
клаузите на чл. 6, ал. 3, чл. 7 и чл. 12 от процесния договор за кредит не са
уговорени във вреда на кредитополучателя, нито водят да значително неравновесие
между правата и задълженията на страните в облигационното отношение. С
посочените разпоредби не е предоставено право на банката да променя
едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание. В договора ясно било посочено, че
размерът на лихвения процент, който се дължи, зависи от размера на базовия
лихвения процент. А измененията на базовия лихвен процент са поставени в
зависимост от външни за банковата институция фактори, от размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца на
финансовата услуга, поради което счита, че е налице хипотезата на нормата на
чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Освен това се поддържа, че договорът бил сключен
при условията на индивидуално договаряне, поради което правилата на ЗЗП не били
приложими. На следващо място се сочи, че по делото било установено, че
ответникът е неизправна страна по договора, тъй като е в забава по отношение на
задължението за заплащане на уговорените погасителни вноски. Позовава се и на
настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземането по договора, а в
условията на евентуалност счита, че съдът следва да съобрази настъпилите в хода
на производството нови обстоятелства от значение за спорното право – изтичане
на крайния срок на договора, поради което следва да уважи претенциите по
отношение на всички падежирали вноски. По изложените съображения прави искане
за отмяна на обжалваното решение и постановявне на друго, с което предявените
искове да се уважат в пълен размер.
Насрещната страна К.С.В. оспорва въззивната
жалба. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, поради което
счита, че същото следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 24 056, 31 лева
– непогасена главница по банков кредит по договор за рефинансиране на
потребителски кредит № HL 440/22.08.2007г., ведно със законната лихва до
окончателното изплащане; за сумата от 6 447, 89 лева – договорна лихва за
периода от 27.05.2011г. до 23.11.2011г. и за сумата от 174, 71 лева – такси по
кредита, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 51748/2011г. по описа на
СРС, ГО, 69 състав. Ищцовото дружество се е позовало на настъпила съобразно
уговореното между страните в договора автоматична предсрочна изискуемост на
целия размер на задължението поради неплащане на три месечни погасителни
вноски.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените
искове, тъй като е приел, че по делото липсват доказателства за това
кредитополучателят да е уведомен за упражненото от банката потестативно
право да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК. Ето защо е направен извод, че претендираното вземане не е
изискуемо.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Между страните по делото не са спорни следните
релевантни обстоятелства:
На 22.08.2007г. между “ДЗИ БАНК” АД /ищцовото
дружество е правоприемник на “ДЗИ БАНК” АД/, в качеството на кредитор, и К.С.В.,
в качеството на кредитополучател, е сключен договор за рефинансиране на
потребителски кредит № HL 440 от 22.08.2007г., по силата на който ищецът
предоставил на ответника кредит в размер на 32 000 лева. Не е спорно, че
кредитната сума е била усвоена. Съгласно чл. 5, ал.1 и чл. 6, ал. 1 от договора,
кредитополучателят поел задължение да върне получената сума на 72 равни
/анюитетни/ месечни вноски в размер на по 552, 51 лева, която сума включва
главница и лихва. Според чл. 3, ал. 1 от договора за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия
лихвен процент на “ДЗИ БАНК” АД за жилищни кредити в лева /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0, 45
пункта. Посочено е, че към момента на сключване на договора БЛП на банката е в
размер на 7 %. В нормата на чл. 3, ал. 3 страните са уговорили, че при
просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост
на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за
редовна главница договорена за съответния период на издължаване на кредита
съгласно ал. 1 плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Съгласно чл. 3, ал. 5,
действащият БЛП за лева не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните, като договорените надбавки остават
непроменени. В разпоредбата на чл. 6, ал. 3 е изрично посочено, че в случай, че
по време на действието на договора банката промени БЛП за жилищни нужди в лева,
размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дал
своето неотменимо и безусловно съгласие. Кредитополучателят поел задължение да
заплаща на банката и следните такси: такса за управлевие – 1, 5 %, платима
еднократно при първо усвояване на кредита; в началото на всяка следваща година
– такса за управление в размер на 0, 1 % върху размера на непогасената главница
към същата дата и административна такса за обработка на документи в размер на
40 лева – еднократно при подаване на молба за кредит /чл. 4 от договора/.
Според чл. 18, ал. 2 от договора, при неиздължаване на три последователни
месечни погасителни вноски изцяло или частично целият остатък по кредита се
превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на
последната вноска, като изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да
е волеизявление на страните.
На 12.05.2010г. между страните било сключено
допълнително споразумение към договора за кредит, с което предоговорили
съществуващи към датата на споразумението задължения на кредитополучателя. Към
датата на подписване на споразумението ответникът имал неплатени задължения,
както следва: 2 059, 94 лева просрочена главница; 2 088, 80 лева просрочена
лихва; 132, 10 лева – просрочени такси; 25 404, 97 лева – редовна главница и
115, 91 лева – редовна лихва. Съгласно уговореното между страните,
кредитополучателят получавал шест месеца гратисен период на облекчено
погасяване на дълга, считано от датата на следващия падеж. Съгласно чл. 5, ал.
2 от допълнителното споразумение, през периода на облекчено погасяване, върху
дълга се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 10, 28 %, като през
същия период кредитополучателят се задължил да погасява дълга на равни месечни
погасителни вноски в размер на 250 лева. Страните уговорили, че след изтичане
на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но
непогасена през периода на облекчено ползване лихва, за което
кредитополучателят давал своето съгласие /чл. 6 от допълнителното споразумение/.
Според чл. 7 от споразумението, след изтичане на периода на облекчено
погасяване върху общия размер на дълга след натрупването на лихвата съгласно
чл. 6, се начислява годишна лихва в размер равен на сбора на действащия към
същата дата базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в съответната
валута плюс договорна лихвена надбавка в размер на 0, 69 пункта.
В първоинстанционното производство е прието заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че през 2010г. на
сайта на банката била публикувана методология за образуване на базовия лихвен
процент /БЛП/, която била важима и за процесния банков кредит. Според тази методология, БЛП се
състои от два компонента – трансферна цена на ресурса и буферна надбавка.
Трансферната цена на ресурса представлява цената на ресурса, по която банката
може да го привлече от външни и вътрешни източници при равни други условия. От
значение за определяне на БЛП са и показателите Софибор, Юрибор или Либор,
които участват заедно с рисковата премия и директните нелихвени разходи на
банката при привличането на ресурса. Вещото лице е посочило, че буферната
надбавка абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до
0, 50 % годишна база. В заключението е отразено, че по процесния договор за
кредит, включително и след подписване на допълнителното споразумение,
ответникът е направил погашения в общ размер на 15 954, 12 лева, отнесени за
главница – 7 943, 69 лева; за текущо погасени лихви – 1 028 лева и издължени
просрочени лихви – 6 982, 23 лева. Текущо погасени лихви са тези, които са били
начислявани по редовна главница и погасявани в срок, а просрочени лихви са
тези, които са били начислявани при забава на вноските и след подписване на
допълнителното споразумение. След извършените от банката счетоводни приспадания
и отнасяния на платените суми в общ размер на 15 954, 12 лева, е направен
е извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, непогасената главница възлиза на 24 056, 31 лева; непогасени лихви
– 6 447, 89 лева, представляваща разлика между общо начислените лихви 14 458,
32 лева, в това число за редовна главница и за просрочие, и издължени общо 8
010, 43 лева; непогасена такса – 174, 31 лева. Претендираната административна
такса е начислена на основание чл. 13 от допълнителното споразумение и
представлява такса за просрочен кредит.
В производството пред СРС е прието заключение на
вещото лице В.Т. по съдебно-счетоводна експертиза, което следва да се кредитира
като пълно, обосновано и компетентно. От същото се установява, че наказателната
лихва в размер на 6 447, 89 лева, претендирана от ищеца, е начислена на базата
на неиздължената предсрочно изискуема главница в размер на 24 056, 31 лева за
периода от 27.04.2011г. /датата на първата просрочена вноска/ до 23.11.2011г.
/датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/. При съобразяване на
нормата на чл. 3, ал. 3 от договора, за исковия период – 27.04.2011г. до
23.11.2011г. размерът на наказателната лихва възлиза на сумата от 2 448,73 лева,
изчислена при съобразяване на просрочените към 27.04.2011г. неплатени
погасителни вноски.
Пред въззивната инстанция е изслушано заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице А.Б., което преценено
по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано. От същото се установява,
че базовият лихвен процент се е променял /увеличавал/ в период от 27.09.2007г.
до 27.10.2012г. Посочено е, че за периода от 27.10.2007г. до 11.11.2011г.
ответникът погасил част от задължението си за главница в размер на 7 943, 69
лева и остатъкът от неплатената част възлиза на 24 056, 31 лева. За същия
период начислените договорни лихва са в размер на 14 458, 32 лева, от които
погасена договорна лихва в размер на 8 010, 43 лева, в това число 1 028, 20
лева – редовна договорна лихва и 6 982,
23 лева – просрочена лихва. Общият размер на платеното от ответника по
процесния договор за кредит е в размер на 16 277, 52 лева, от които са погасени
7 943, 69 лева главница; 1 028, 20 лева
– договорна лихва; 6 982, 23 лева – просрочена лихва; 323, 40 лева – такси.
Съобразно показателите на договорната лихва по сключения договор за кредит,
дължимата по този договор за срока му на действие договорна лихва възлиза на 7
780, 66 лева, а дължимите такси – 86, 91 лева. С оглед извършените доброволни
плащания в периода от 27.10.2007г. до 04.01.2012г. в общ размер на 16 277, 52
лева и след тяхното приспадане, вещото лице е посочило, че размерът на дълга
към 28.11.2011г. възлиза на 22 757, 32 лева, от които: главница в размер на 20
719, 59 лева, в това число просрочена главница в размер на 9 390, 74 лева за
периода от 27.04.2010г. до 27.11.2011г.; просрочена договорна лихва в размер на
2 007, 67 лева и заемни такси в размер на 30, 06 лева. Размерът на дълга,
определен към датата на изготвяне на заключението е 23 590, 04 лева общо, от
които: 20 719, 59 лева главница, просрочена договорна лихва до 27.09.2013г. в
размер на 2 834, 02 лева и заемни такси в размер на 36, 43 лева. Вещото лице е
посочило още, че просрочените месечни погасителни вноски за периода до
27.05.2011г. са в общ размер на 8 101, 13 лева. Изчислената лихва по чл. 3, ал.
3 от договора /лихва за просрочие/ върху просрочените месечни погасителни
вноски при лихвен процент от 17, 45 % за исковия период възлиза на сумата от
706, 82 лева.
Според приетото във въззивното производство заключение
на съдебно-икономическата експертиза, БЛП съдържа два компонента /сбор от
тренсферна цена на ресурса и буферна надбавка/. Трансферната цена на ресурса е
цената на ресурса /в процентно изражение/, на която банката оценя, че би могла
да привлича ресурс от депозитари и външни
финансирания при равни други условия и се формира от пазарните /бенчмарковите/
лихвени мерители /при кредити в лева следи тримесечния Софибор/ и рисковата премия,
приложима за банката при привличане на финансов ресурс. БЛП се е променял в
периода от датата на сключване на процесния договор за кредит до м.06.2016г.,
като промяната се е изразявала в увеличение на размера, а от там и на размера
на дължимата договорна, съответно – наказателна лихва.
По спорните въпроси на етапа на въззивното
производство по отношение на изискуемостта на процесните вземания:
Преценката за изискуемостта на вземания по договори за
банков кредит, обявени за предсрочно изискуеми,
се извършва съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 18 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г., постановено по тълкувателно дело № 4/ 2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че в хипотезата на
предявен иск по чл. 422 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Прието е още, че
постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно изискуем и без да се уведомява
длъжника кредиторът може да събере вземането си, т.е. т. нар. уговорка за
автоматична предсрочна изискуемост, не поражда
действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател. В хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва
да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става
изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост настъпва от датата, на
която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател
и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока.
В конкретния случай ищцовото дружество се позовава на настъпила
автоматична предсрочна изискуемост на основание чл. 18, ал. 2 от договора.
Както бе посочено обаче последиците на предсрочната изискуемост могат да
настъпят само ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението. В разглежданата хипотеза
ищецът нито твърди, нито установява наличието на волеизявление с такова
съдържание, което да е достигнало до ответника в посочения срок, поради което
се налага извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение, вземането не е било изискуемо.
Съобразно задължителните разяснения по т. 1 от
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. на ВКС по тълкувателно дело № 8/2017г.,
е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК. Както е посочено в мотивите по
т. 1 от тълкувателното решение на ВКС, решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право,
било защото го пораждат или защото го погасяват - например ищецът придобива
спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в
течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска.
Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска.
Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Към датата на приключване на съдебното дирене пред
настоящата съдебна инстанция – 17.05.2020г., крайният падеж за погасяване на
задължението по процесния договор е изтекъл. Всички неплатени вноски по договора,
чиито краен срок е изтекъл на 27.09.2013г., представляващи главница, договорна
лихва, такса по застрахователна премия, както и дължимите суми за обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва, са изискуеми към посочения
релевантен момент. Те са били изискуеми и към датата на последното публично
съдебно заседание пред СРС /11.12.2014г./, в което е приключено съдебното
дирене и е даден ход на устните състезания.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че между страните съществува валиден договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 - чл. 432 ТЗ. Същият е формален /в закона е предвидена форма за действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /договорът се счита за сключен от момента на постигане на съгласието/. За банката - кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
На първо място следва да се посочи, че
кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е
предоставен потребителски кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР
на ЗЗП.
Оспорените
клаузи на чл. 3, ал. 3 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор се отнасят до изменението
на размера на лихвения процент по дължимата възнаградителна лихва, което е база
за определяне размера на дължимата лихва върху просрочени погасителни вноски.
Въззивният съд счита, че тези клаузи не се явяват индивидуално уговорени по
смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на
банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че
включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им
предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното
съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед
правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Приемането на клаузите от страна на потребителя не означава, че последният е
имал възможността да влияе върху тяхното съдържание, а индивидуално уговаряне е
налице само тогава, когато потребителят е разполагал с възможността да
определя, при преговори с търговеца, съдържанието на съответните клаузи. Поради
тази причина следва да се приеме, че клаузите в договора за кредит, уреждащи
правото на банката да изменя едностранно размера на БЛП, не са индивидуално
уговорени, а потребителят – ответник по делото – не е имал възможността да
влияе върху съдържанието на оспорени разпоредби от договора за кредит.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".
Всяко "основателно съображение" по смисъла на
горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята
и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди
сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на
цената на стоката или услугата.
В аспекта на
изложеното и при съобразяване на представения договор за кредит се налага
извод, че в същия не се съдържат условията на кредита, регламентиращи
методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението. Оспорената клауза на чл. 3, ал. 3 и чл. 6, ал. 3 от
договора, която въвежда право на кредитора едностранно да променя
БЛП, е неравноправна. В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по
които БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на
факторите, които принципно биха били основание за промяната /решение № 205 от
7.11.2016г. на ВКС по т.д. № 154/2016г., I ТО/. Неясно, непрозрачно и без
установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е променяла годишния лихвен
процент на лихвата по конкретния кредит в по-висок размер. В този смисъл е и
формираната практика на съдилищата
/решение № 236/20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС, ІІ ТО; решение
№ 205/07.11.2016г. по т.д. № 154/2015г. на ВКС, решение № 165/03.12.2016г. по
т.д. № 1777/015г. на ВКС, І ТО/, отнасяща се до договаряне по начин осуетяващ
възможност на кредитополучателите да преценят бъдещата финансова тежест по
задължението за връщане на кредит и позволяващ на кредитора да увеличава
възнаграждението си до непосилен за потребителя размер без той да има
възможност да се освободи от непредвиден при договорянето ангажимент.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без
изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна
е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, а според т. 12 - неравноправна е тази клауза, която
предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето
на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в
случаите, установени в чл. 144, ал. 2
и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗЗП, на което се позовава жалбоподателят - сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен
регуратор/. В решение № 77 от 22.04.2015г. на ВКС по гр.д. № 4452/2014 г., III
ГО, е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената
норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че
за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената.
Също така в решение № 95 от 13.09.2016г. на ВКС по т.д. №
240/2015г., ІІ ТО е поставено изискването и данните за разходите по кредита
/лихвени и нелихвени разходи и фактори/ да са публично достъпни, за да се
изключи субективният елемент при изменение и да може потребителят да направи
прогноза или самостоятелни изчисления, т.е да предвиди икономическите последици
от сключването на договора.
В обобщение следва да
се посочи, че в случаите на сключен договор, в който липсва методика за
изменение на лихвения процент, а е уговорена възможност за едностранно
увеличаване от страна на банката на размера на базовия лихвен процент, при
необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни
правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя, не
отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на такива
клаузи, изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е неприложимо – така
решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, І ТО.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.
Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента - методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Спорните клаузи на процесния договор за кредит, дават право на банката да променя БЛП при посочените в договора предпоставки, но нито договора, нито общите условия не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор да определя визираната в чл. 3, ал. 3 и чл. 6, ал. 3 лихва.
Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от
договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на
анюитетните вноски и съответно на наказателната лихва за просрочие,
поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този
смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение № 95/13.09.2016г. по
т.д. № 240/2015 г. на ІІ ТО; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г.
на ІV ГО и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ІІІ ГО/. Уговорената
неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване на
базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от
съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този
размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност. Посочването като част от съдържанието на
договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични
средства може да бъде променена е законово задължение на банката, като то е и
гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени,
които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата,
така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него
месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на
потребителя и респективно задължение на търговеца.
Липсата на методика за промяната
на базовия лихвен процент, с която да може
да се аргументира
основателна причина по чл. 144, ал.
2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни
фактори по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, налага извод,
че по отношение
на посочените клаузи не са приложими
уредените изключения от потребителската защита. Същите са нищожни съгласно нормата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
При това положение се налага
извод, че при определяне размера на дължимата лихва върху просрочени вноски
/наказателна лихва за просрочие по чл. 6, ал. 3 от договора/ следва да се има
предвид първоначално определения в договора годишен лихвен процент от 7, 45 %,
увеличен с 10 пункта.
При определяне размера на непогасената
част от главницата следва да се има предвид заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, приета във въззивното производство. В същата е
съобразено обстоятелството, че всички плащания по кредита се отнасят до
погасителни вноски, чиито падеж е настъпил преди подписване на допълнителното
споразумение от 12.05.2010г., поради което при определяне на размера на
договорната лихва следва да се има предвид клаузата на чл. 3, ал. 1 и ал. 3 от
договора за банков кредит от 22.08.2007г. Вещото лице е определило размера на
задълженията на ответника за главница, договорна лихва за редовен и просрочен дълг,
чиито падеж е настъпил към 28.11.2011г. /датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение/ при прилагане на
първоначално договорената лихва за редовен и просрочен кредит, без да взема
предвид настъпилите изменения в размера на БЛП. При отговора на така поставения въпрос вещото
лице е съобразило общият размер на постъпилите погашения, както и първоначалния
погасителен план и е посочило, че размера на неплатената главница е 20 719, 59
лева, а на просрочената договорна лихва – 2 007, 67 лева. По отношение на
претендираната такса следва да се има предвид, че начислената сума представлява такса за администриране на
просрочен кредит по чл. 13 от допълнителното споразумение и се дължи в пълния
претендиран размер от 174, 41 лева.
С оглед изложеното се налага
извод, че предявените искове са основателни за следните суми: за сумата от 20
719, 59 лева – главница и 174, 41 лева – такса за администриране на просрочен
кредит.
По отношение на вземането за
лихва по чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит:
Съгласно уточнителна молба на
ищеца от 27.05.2014г. банката е изложила конкретни фактически твърдения относно
претендираното вземане в размер на 6 447, 89 лева, като е посочила, че същото
представлява наказателна лихва за просрочие, начислена съгласно чл. 3, ал. 3 от
договор за банков кредит от 22.08.2007г. Според вещото лице В.Т., изготвил
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета в първоинстанционното
производство, размерът на претенцията е формиран на базата на неиздължената
главница към 27.05.2011г. в размер на 24 056, 31 лева, като изчислението е
направено при прилагане на чл. 3, ал. 3 от договора от 22.08.2007г. По делото
се установи, че не са налице предпоставките за обявяване на целия кредит за
предсрочно изискуем, поради което ищецът не се явява кредитор за вземане за
неустойка, дължима върху предсрочно изискуема главница към 27.05.2011г. Към
началото на исковия период ответникът е имал просрочени задължения, които са в
размер по-висок от посочения в заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Б.. Тя е посочила, че
просрочените месечни погасителни вноски за периода от 27.04.2010г. до
27.05.2011г. са в общ размер на 8 101, 13 лева, но при определяне на техния
размер не е взела предвид, че част от погасителните вноски в този период са
платени след падежа, т.е. със забава, поради което банката има право на
неустойка по чл. 3, ал. 3 от договора върху платената със забава вноска за
периода на забавата. Видно от заключението на вещото лице Б. към 28.11.2011г.
просрочената главница е в размер на 9 390, 74 лева, налице са и вземания за
просрочена договорна лихва в размер на 2 007, 67 лева, т.е. просрочените
месечни погасителни вноски безспорно надвишават сумата от 8 101, 13 лева. Ето защо
настоящият съдебен състав не кредитира заключението на вещото лице Б. в частта
по отговора на въпроса за размера на наказателната лихва за исковия период. По
отношение на предявената претенция по чл. 3, ал. 3 от договора от 22.08.2007г. следва
да се кредитира заключението на вещото лице В.Т. по приетата в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което
наказателната лихва за процесния период, определена въз основа на чл. 3, ал. 3
от договора /при лихва при просрочие от 17, 45 %/, е в размер на 2 448, 73
лева. Ето защо претенцията за лихва за просрочие следва да бъде уважена до
размер на сумата от 2 448, 73 лева, а за разликата до пълния предявен размер от
6 447, 89 лева подлежи на отхвърляне.
Като е достигнал до различни
изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва
да се отмени в следните части: по иска за главница – до размер на сумата от 20
719, 59 лева; за лихва за просрочие /наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от
договора/ - до размер на сумата от 2 448, 73 лева и за такса за администриране
– в пълен размер от 174, 41 лева и претенциите да се уважат до посочените
размери. В останалата част първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид
изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по
делото във въззивното производство съдебни разноски, съразмерно на уважената
част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 380, 44 лева – за депозити
за вещи лица.
Разноски, дължими на въззивника в
производството пред СГС по в.гр.д. № 12933/2016г., съразмерно на уважената част
от въззивната жалба, възлизат на сумата от общо 466, 85 лева за държавна такса.
Банката претендира присъждане на
разноски за адвокатски хонорар във въззивното производство, но такива не следва
да се присъждат, тъй като не е представен договор за правна защита и
съдействие, както и доказателства за уговарянето и заплащането на
претендираното адвокатско възнграждение в размер на 1 740, 42 лева.
Разноските дължими на банката в производството
пред касационната инстанция, съразмерно на уважената част от исковете, възлиза
на сумата от 489, 70 лева – държавна такса за допускане до касационно обжалване
и за разглеждане на касационната жалба. Претендира се присъждане и на
адвокатски хонорар в размер на 1 740, 42 лева, но по делото не са представени
доказателства за реално сторени разноски на соченото основание – липсва
ангажиран договор между страните, както и други доказателства за уговарянето и
заплащането на адвокатско възнаграждение.
Ищцовото дружество има право на
разноски за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от
исковете, които възлизат на сумата от общо 1 088, 19 лева – за заплатена
държавна такса и възнаграждение за вещо лице. Не са ангажирани доказателства за
заплащане на претендирано адвокатско възнаграждение, поради което искането в
тази част е неоснователно.
В полза на заявителя следва да се
присъдят направените в заповедното производство съдебни разноски съразмерно на
уважената част от вземането, които възлизат на сумата от общо 1 157, 84 лева за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
В полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят своевременно поисканите съдебни разноски за образуваните
производства, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции, които
възлизат на следните суми: за настоящото производство – сумата от 358, 68 лева
за адвокатско възнаграждение; за производството пред СГС по в.гр.д. №
12933/2016г. – сумата от 71, 74 лева за адвокатско възнаграждение; за
производството пред ВКС – сумата от 83, 70 лева за адвокатско възнаграждение. С
оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в частта,
в която ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски за сумата над
490, 20 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от 07.06.2016г., постановено по гр.д. № 46657/2012г. по описа на СРС, ГО, 69
състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “Ю.Б.” АД /с
предишно наименование “Ю. И Е. Д. Б.” АД/ срещу К.С.В. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, чл. 92, ал. 1
от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, както следва: до размер на сумата от 20 719, 59
лева – неиздължена главница по договор за рефинансиране на потребителски кредит
№ HL 440/22.08.2007г.; до размер на сумата от 2 448, 73 лева – наказателна
лихва /лихва за просрочие/ по чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит; и
изцяло по иска за сумата от 174, 41 лева – такса за управление на кредита и за
администриране на просрочен кредит, както
и в частта, в която ищцовото дружество е осъдено да заплати на К.С.В.
съдебни разноски в първоинстанционното производство за сумата над 490, 20 лева и
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “Ю.Б.” АД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление *** срещу К.С.В., ЕГН **********,*** обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, чл. 92, ал. 1
от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че в полза на ищеца съществува вземане за
следните суми: за сумата от 20 719, 59 /двадесет хиляди седемстотин и
деветнадесет лева и 59 ст./ лева – главница по договор за рефинансиране на
потребителски кредит № HL 440/22.08.2007г., ведно със законната лихва от
28.11.2011г. до окончателното изплащане; за сумата от 2 448, 73 /две хиляди
четиристотин четиридесет и осем лева и 73 ст./ лева – наказателна лихва /лихва
за просрочие/ по чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит, дължима за периода
от 27.05.2011г. до 23.11.2011г. и за сумата от 174, 41 /сто седемдесет и четири
лева и 41 ст./ лева – такса за управление на кредита и за администриране на
просрочен кредит, дължима за периода от 31.08.2009г. до 23.11.2011г., за които
суми е издадена на 16.12.2011г. по ч.гр.д. № 51748/2011г. по описа на СРС, ГО,
69 състав заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист.
ПОТВЪРЖДАВА решение 07.06.2016г., постановено по гр.д. №
46657/2012г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА К.С.В., ЕГН **********,*** да заплати на “Ю.Б.” АД, с
ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** следните суми: сумата от 380, 44
лева – съдебни разноски в настоящото въззивно производство; сумата от 466, 85
лева – съдебни разноски в производството по в.гр.д. № 12933/2016г. по описа на
СГС; сумата от 489, 70 лева – съдебни разноски в производството пред ВКС;
сумата от 1 088, 19 лева – съдебни разноски в първоинстанционното исково
производство и сумата от 1 157, 84 лева – съдебни разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА “Ю.Б.” АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** да заплати на К.С.В., ЕГН **********,***, следните суми: сумата
от 358, 68 лева – съдебни разноски в настоящото въззивно производство; сумата
от 71, 74 лева – съдебни разноски в производството по в.гр.д. № 12933/2016г. по
описа на СГС; сумата от 83, 70 лева – съдебни разноски в производството пред
ВКС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.