№ 217
гр. Велико Търново, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ГАЛИНА КОСЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ГАЛИНА КОСЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20244000500315 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №151/15.04.2024г. по гр. д. №475/2023г. ОС- Русе е осъдил
Прокуратурата на Република България да заплати на Н. В. В., ЕГН
********** от гр. Русе, със съдебен адрес: гр. Русе, **********: сумата 6 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
вследствие на незаконно повдигнато обвинение в извършване на
престъпление по пр.пр. № 532/2015г. по описа на Специализираната
прокуратура (ДП № 7/2015г. по описа на ТС БОП- Русе- Разград, пр.пр. №
3313/2022г. по описа на Русенска окръжна прокуратура), ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 05.08.2023г. до окончателното й изплащане;
сумата от 422.82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от
същото обвинение, за периода от 22.04.2016г. до 22.05.2018г., за това, че
ищеца е бил лишен от ползването на сумата от 2000 лева, внесена като
парична гаранция по досъдебното производство; както и сумата от 610 лева-
деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
Със същото решение съдът е отхвърлил предявения иск за заплащане
на: обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата от 6 000 лева
до 50 000 лева; обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода от
22.04.2016г. до 22.05.2018г. за това, че ищеца е бил лишен от ползването на
сумата от 2000лева, внесена като парична гаранция, над сумата от 422.82 лв.
до 437.98 лв.; както и иска за законна лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за периода от 18.04.2016г. до 04.08.2023г.; за законна
лихва за обезщетението за имуществени вреди, считано от 08.08.2023г. до
окончателното плащане, като неоснователни.
1
Със същото решение съдът е отхвърлил предявеният иск за заплащане
на сумата от 15038.59 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди
за лишаване от възможността от ползване на задържаната сума в размер на 20
000 лева във връзка с обвинението за периода от 18.04.2016г. до датата на
предявяване на иска, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
08.08.2023г. до окончателното плащане, като неоснователен.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни по
делото.
Прокуратура на РБ обжалва решението в осъдителната част, като
недопустимо, неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага се становище, че
съда се е произнесъл по недопустим иск с правно осн. чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ,
тъй като лицето не е оправдано, а образуваното наказателно производство е
прекратено частично- в другата част е изпратено по компетентност на
съответната родово и териториално компетентна прокуратура пред която е
висящо и понастоящем. Не било обсъдено възражението по чл.5 ал.1,
алтернативно ал.2 ЗОДОВ, за изключителен принос на ищеца- при извършено
на 18.04.2016г. по реда на чл.161, ал.1 от НПК претърсване и изземване, в
дома на В. били открити и иззети по надлежния процесуален ред като
веществени доказателства подправени парични знаци и неистински
документи, които понастоящем са предмет на висящи наказателни
производства пред РП- Русе и РП- Разград. Съдът недопустимо обезщетил
претенции за експлоатация на СРС, без използването на същите да е признато
за незаконосъобразно и не очертал и обосновал критериите за отграничение
на последиците в социален, трудов и психологичен план от висящите
производства срещу ищеца и прекратеното обвинение. Размера на
присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди бил завишен,
не отговарял на икономическия стандарт в България и съдебната практика в
аналогични случаи. Свидетелските показания били кредитирани без да се
отчетат близките отношения и явните противоречия, като св.И. К. заявил, че
ищеца се е занимавал с автомобилни сервизи, а св.В. П.- с продажба на дърва
за огрев. Разследването било проведено в разумни срокове с оглед предмета
на наказателното производство- организирана престъпна дейност, голям обем
доказателства, разследвана дейност в три съдебни района, многобройни
свидетели, включително чуждестранни граждани, голям брой обвиняеми
лица- 8, чието процесуално поведение е повлияло на продължителността на
разследването. Взетата мярка за неотклонение „Парична гаранция" показвала
нисък интензитет на процесуална принуда и въздействие на наказателното
производство върху личната сфера на ищеца и възможността да води
обичайния си начин на живот. При разследване на организирана престъпна
дейност не било необходимо участието на обвиняемите лица във всички
процесуално- следствени действия и именно факта, че ищеца не участвал в
голям брой ПСД, доказвал ниския интензитет на въздействие върху неговата
лична, социална и трудова сфера, без да означава пасивност на органите на
досъдебното производство. Прокуратурата на Република България не
разпространявала официално и публично информация за воденото
наказателно производство, нито е давала съгласие за това. Оспорва се
присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 422,82 лева,
представляващо пропуснати ползи от наложената от съда с Определение по
НЧД №1200/2016г. на СНС мярка за неотклонение „Парична гаранция" през
периода от 22.04.2016г. до 22.05.2018г., която мярка била законосъобразна и
2
необжалвана от ищеца. Уважената имуществена претенция за лихви върху
внесената парична гаранция била погасена по давност съгласно чл. 111, б."в"
от ЗЗД и не попадала в нито една от хипотезите на ЗОДОВ. Оспорват се и
разноските по делото- твърди се прекомерност на адвокатско възнаграждение,
което възражение първата инстанция не е уважила в решението си.
Претендирано е решението да се отмени в обжалваната част и
предявените искове да се отхвърлят, алтернативно да се намалят размерите на
обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди.
Пред въззивната инстанция Н. В., чрез адв. С., обжалва решението в
отхвърлителната част, като неправилно, необосновано и постановено в
нарушение на закона. Излагат се съображения за заниженост и
несправедливост на размера на обезщетенията, които не съответствали на
причинените и доказани вреди. Съдът не е отчел в необходимата степен, че
увреждането от незаконното обвинение накърнило всички сфери на личния и
социален живот в изключително продължителен и неразумен срок. В
противоречие на закона било прието, че претенцията за мораторна лихва
върху сумата за обезщетение се дължи от датата на влизане в сила на
прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство.
Необосновано съдът приел за неоснователен предявения иск за заплащане на
претърпени имуществени вреди в размер на 15 038, 59 лева, представляващи
обезщетение за лишаване от възможността от ползване на задържана сума в
размер на 20 000 лева. Сумата от 20 000 лева била иззета от обвиняемият във
връзка наказателно производство срещу него, което било прекратено.
Твърдението на съда, че разследването по това дело с оглед извършено
престъпление по чл.209 от НК продължава, не почивало на закона. По
посоченото наказателно производство жалбоподателят не бил привличан в
качеството на обвиняем, а съобразно нормата на чл.217 ал.3 от НПК /Нова-
ДВ бр.63 от 2017г./ в акта за образуване на досъдебно производство не се
посочват имената на лицето, за което има данни, че е изършило престъпление.
Претендирано е решението да се отмени в обжалваната част, исковете да
се уважат изцяло и да се присъдят разноски.
Апелативен съд- Велико Търново, като взе предвид доказателствата
по делото и обсъди възраженията във въззивната жалба, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
За да постанови обжалвания акт, ОС- Русе е приел за установено, че на
18.04.2016г. ищецът е привлечен като обвиняем по пр.пр. № 532/2015г. по
описа на Специализираната прокуратура за извършването на престъпление по
чл. 321, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 2 НК, като е задържан за срок до 72 часа в
следствен арест, където престоял до 21.04.2016г. С Определение от
21.04.2016г. по ЧНД № 1200/2016г. на СпНС, спрямо ищеца, в качеството на
обвиняем, е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция " в размер на
2 000 лева, отменена на 22.05.2018г. с постановление на прокурор. За периода
03.05.2016г.- 21.12.2016г. му е наложена мярка за процесуална принуда
„забрана за напускане на Република България“. На 18.04.2016г. на основание
чл. 161, ал. 1 НПК е извършено претърсване и изземване от жилище, ползвано
от ищеца, при което са открити и иззети парични знаци и други веществени
доказателства, подробно описани в протокол от същата дата. На 26.07.2023г., с
постановление на прокурор от РОП е посочено, че наказателното
производство срещу ищеца се прекратява частично по отношение на
повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 321 ал. 3, пр. 2 вр. ал. 2 НК и
3
делото е изпратено по компетентност РРП с оглед евентуално престъпление
по чл. 308 ал. 1, чл. 308 ал. 5 изр. 1 вр. ал. 1, чл. 276 ал. 1 и чл. 209 НК.
Правилно ОС- Русе е приел, че са налице предпоставките по чл.2 ал.1
т.3 ЗОДОВ, водещи до ангажиране отговорността на Държавата /в лицето на
Прокуратурата на РБ/ и за доказаност по основание на предявеният иск. В
тази връзка не може да се приеме възражението на Прокуратурата на РБ, че
искът е недопустим, тъй като било налице само частично прекратяване на
наказателното производство. При доказаност на надлежните предпоставки
обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ се дължи и в такава хипотеза. През
периода от предявяване на обвинението за престъпление по чл. 321 ал. 3 пр. 2
вр. ал. 2 НК, до прекратяване на производството по същото /с постановление
от 26.07.2023г./, по отношение на В. няма данни да е имало други висящи
производства, за да се отграничават последиците между същите, поради което
и в тази част въззивната жалба на Прокуратурата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е преценил и обсъдил конкретните
обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди:
продължителност на процесното досъдебно наказателно производство- повече
от 7 години; медийното оповестяване на проведената от Специализираната
прокуратура акция, като в една от публикациите са споменати две от имената
на ищеца, а в друга е посочен като Н. В.; тежестта на обвинението, за което е
образувано наказателното преследване- по чл.321 ал.3 пр.2 вр. с ал.2 НК, за
което се предвижда наказание от три до десет години; търпените
принудителни мерки- задържане за 72ч., „парична гаранция“- от 21.04.2016г.,
отменена на 22.05.2018г. и „забрана за напускане на Република България“- от
03.05.2016г., отменена на 21.12.2016г.; показанията на свидетелите И. К. и В.
П. досежно начина, по който процесното наказателно производство се е
отразило на психиката на ищеца.
В заключение ОС- Русе правилно е приел, че понесените неимуществени
вреди са обичайните при подобен деликт- ищецът бил потиснат, тревожен и
депресиран, притеснявал се, че приятелите и познатите му са разбрали за
наказателното производство, но липсват установени по- значителни
неимуществени вреди над обичайните такива, които да мотивират определяне
на обезщетение в по- висок размер от 6 000 лева.
По отношение претенцията за претърпени имуществени вреди ОС- Русе
правилно е стигнал до извода, че следва да се присъди законната лихва в
размер на 422,82 лв., върху внесената парична гаранция от 2000 лева, за
времето през която ищецът не е можел да я ползва от 22.04.2016г. до
22.05.2018г., но не и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер
на 15038. 59 лева за лишаване от възможността от ползване на задържаната
сума в размер на 20 000 лв., тъй като разследването не е приключило, а
продължава с оглед извършено престъпление по чл. 209 НК.
Въззивната инстанция споделя изводите на ОС- Русе, че са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република
България по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил обвинен в
извършване на престъпление, за което наказателното производство е
прекратено, като вследствие на наказателното преследване е понесъл
страдания, изразяващи се в негативни емоции, вкл. и поради публичното
оповестяване на производството. От показанията на разпитаните по делото
свидетели се установява, че е бил притеснен, тревожен, подтиснат,
депресиран, някои негови приятели започнали да странят от него.
4
ОС- Русе правилно е определил обезщетението за неимуществени вреди
при деликт, съобразно критериите, които трябва да бъдат взети предвид за
точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД:
тежестта на повдигнатото обвинение в престъпление- по чл.321 ал.3 пр.2 вр. с
ал.2 НК; продължителността- обвинението е повдигнато на 18.04.2016г., а
производството е прекратено на 26.07.2023г.; обстоятелството, че ищецът е
бил задържан за срок до 72 часа в следствен арест, където престоял до
21.04.2016г.; търпял е мярка за неотклонение "парична гаранция " в размер на
2 000 лева за периода 21.04.2016г.- 22.05.2018г. и мярка за процесуална
принуда „забрана за напускане на Република България“ за периода
03.05.2016г.- 21.12.2016г.; медийното разгласяване на случая.
В тази връзка неоснователни са възраженията във въззивната жалба на
Прокуратурата на РБ, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е
в завишен размер. За престъпление по чл.321 ал.3 пр.2вр. с ал.2 НК се
предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, а
производството по това обвинение /предмет на настоящото дело/, макар и
само в досъдебна фаза, е продължило 7г. 3 м. и 8 дни /18.04.2016г.-
26.07.2023г./- срок, който не може да се приеме за разумен. По делото няма
данни извършвани ли са следствени действия през този период по отношение
на другите обвиняеми, които да обосноват тази продължителност, но изрично
е потвърдено от представителят на Прокуратурата, че по отношение на В.
такива не са извършвани /с.з. от 07.02.2024г.,РОС/. Всичко това е довело до
негативни преживявания от страна на ищеца в немалък период от време,
свързани със стрес и страх от осъждане по това обвинение. Спрямо В. са взети
мерки, които макар и временно, са ограничили свободата му- задържане за 72
ч. и „забрана за напускане на Република България“ за около 7 месеца.
Обвинението е било медийно оповестено, станало е обществено достояние и е
налице обективно създадено условие за формиране на негативно обществено
отношение към личността на ищеца сред неограничен кръг от хора, което
обстоятелство правилно е съобразено при определяне отговорността на
ответника от първоинстанционният съд /ТР №5/15.06.2015г. по тълк.д.
№5/2013 г. на ОСГК на ВКС/.
Неоснователно е и възражението на Прокуратурата на РБ, че е налице
хипотезата на чл. 5 ЗОДОВ. По делото няма данни настъпилият вредоносен
резултат да е в причинно- следствена връзка с поведение на пострадалия- с
действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно да
е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение
/при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на
органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени
обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/.
Първоинстанционният съд правилно е съобразил обстоятелствата с
правно значение за определяне на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди, обуславящи по- нисък размер, поради което и
въззивната жалба на Н. В. за заниженост също се явява неоснователна. По
делото не е доказано пълно и главно, въз основа на приетите за установени в
първоинстанционното производство факти, настъпването на трайни тежки
последици за ищеца от повдигането на конкретното обвинение, което е
прекратено, обосноваващи друг размер на претърпяните от него
неимуществени вреди. Поради това неоснователно е възражението във
въззивната жалба, че преживените от В. страдания са над обичайните и
последствията от тях са "накърнили абсолютно всички сфери на личният му и
5
социален живот“. Когато се търсят и съответно установяват увреждания над
обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и
пълно доказване на вредите и причинната връзка, като в тежест на
пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е станало с
незаконосъобразното обвинение и всяко свое негативно изживяване. В случая
това не е направено- не са установени и категорично доказани претърпени
неимуществени вреди с такъв интензитет. Производството срещу В. се е
развило единствено в досъдебната фаза и не е внасян обвинителен акт в съда,
което обуславя по- ниска степен на потенциална опасност от осъждане на
лицето. Извършените по време на наказателното производство действия
спрямо него не са с висок интензитет- осъществено е само задържане за 72 ч.,
а взетата мярка за неотклонение е "парична гаранция", която не е ограничила
свободата му да се придвижва и да работи. Забраната да напуска пределите на
РБ е действала за около 8 месеца и също не е попречила на обичайният начин
на живот на лицето, като няма данни и твърдения същият да е искал
разрешение и да му е било отказано, или да е било необходимо точно през
този период от време да пътува в чужбина.
По делото не е установено да е засегната професионалната сфера на
лицето- видно от показанията на св. В. П., който работи в системата на МВР,
ищецът в момента работи в БГ ТОЛ, поради което се срещат често. Т.е. няма
данни и доказателства по делото незаконното обвинение да е препятствало
професионалната реализация на В., като се има предвид и същността на
сегашната му работа. Няма данни кога е започнал тази работа, но от
показанията на разпитаните свидетели по делото К. и П. се установява, че
преди това също е работил- „занимавал се с автомобилни сервизи и с коли“ и
„продажба на дърва за огрев“.
От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че
ищецът е бил притеснен, тревожен, неспокоен поради предявеното му
обвинение и през периода на наказателното преследване е търпял обичайните
в подобни случаи неимуществени вреди- стрес, страх от несправедливо
осъждане. Това обаче не се е отразило негативно на здравословното му
състояние, не се е отразило и на отношенията с неговите близки и приятели-
св. К. е заявил: „Аз лично не съм си променял отношението към Н. след
неговото задържане“, а св. П.: „Твърдя, че го познавам доста добре и никога
не съм повярвал в тези обвинения.“
По изложените съображения въззивната инстанция счита, че
определеното от ОС- Русе обезщетение за неимуществени вреди в размер на
6 000 лева, е съобразено с всички обстоятелства и критерии за справедливост
изисквани от чл.52 ЗЗД, както и с основното си репариращо действие предвид
моралния, а не имуществен характер на търпяните вреди. Правилно законната
лихва върху обезщетението е присъдена от влизане в сила на прокурорския
акт за прекратяване на наказателното производство- 05.08.2023г., а не от
посочената в исковата молба дата 18.04.2016г., в съответствие с дадените
разяснения в т.4 от ТР на ОСГК на ВКС №3/22.04.2004г. по тълк.д. №3/2004г.
Съгласно разпоредбата на чл.2 ЗОДОВ се дължи обезщетение и за
всички имуществени вреди, но които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Според т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005г., ОСГК, ВКС,
обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на
всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните
актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди
6
обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ал. 3 т. 1 ЗОДОВ, следва
да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в
извършване на престъпление. Когато се претендира вреда от неправомерно
задържане на парична сума, размера на вредата се заключава само в
заплащане на законната лихва- чл. 86 ал. 1 ЗЗД. С оглед постановление от
26.07.2023г. за прекратяване на досъдебното производство по обвинението за
престъпление по чл. 321 ал. 3 пр. 2 вр. ал. 2 НК, взетата спрямо ищеца мярка
за неотклонение „гаранция” за същото, се явява незаконна. През периода от
21.04.2016г. до 22.05.2018г., ищецът е бил в невъзможност да ползва тази
сума /2000 лева/, поради което правилно първата инстанция е уважила
претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в
размер на 422.82 лева. Предвид правната природа на обезщетението за забава
в размер на законната лихва, правилно е отхвърлена претенцията на ищеца за
лихва върху същата от датата на предявяването на исковата молба. Освен това
след 22.05.2018г. паричните средства по гаранцията са върнати на ищеца,
поради което след тази дата не е налице главно задължение, върху което да се
начислява лихва.
От влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство през 2023г. до датата на подаване на исковата
молба- 08.08.2023г. не е изтекъл тригодишен давностен срок, поради което
формалното възражение на Прокуратурата във въззивната жалба, че исковите
претенции за лихви са погасени на осн. чл.111 ЗЗД, се явява неоснователно.
Въззивната инстанция споделя и изводите на ОС- Русе досежно
неоснователност на претенцията за обезщетение на претърпени имуществени
вреди в размер на 15038.59 лв., поради лишаване от възможността за ползване
на задържаната сума в размер на 20 000 лв. за периода от 18.04.2016г. до
датата на предявяване на иска. Видно от данните по делото на 18.04.2016г., на
основание чл. 161, ал. 1 НПК е извършено претърсване и изземване от
жилище, ползвано от ищеца, при което са открити и иззети парични знаци
/17 750 лева и 1000 евро/ и други веществени доказателства, подробно
описани в протокол от същата дата. Вероятно под „задържаната сума 20 000
лева“ ищецът има предвид тези описани в протокола суми- 17 750 лева и 1000
евро, които е счел, че правят общо 20 000 лева, тъй като няма данни да са
иззети други суми.
Тази претенция е неоснователна поради изложените от първата
инстанция съображения- че наказателното производство във връзка с което
сумата е иззета не е приключило- продължава с оглед престъпления по чл. 308
ал. 1, чл. 308 ал. 5 изр. 1 вр. ал. 1, чл. 276 ал. 1 и чл. 209 НК. За да е налице
вреда от неправомерно задържане на парична сума по досъдебното
производство, по което същата е веществено доказателство, то следва да е
приключило, а в случая не е така. Без правно значение е дали спрямо В. е
повдигнато обвинение по другите текстове от НК- изземване може да се
извърши и по отношение на трето лице, ако е във връзка с разследването.
Вредата може да настъпи само ако се установи, че задържането е незаконно,
без правно основание, а това е след прекратяване на досъдебното
производство, за да възникне вреда от неправомерно задържане на парична
сума, която се заключава в заплащане на законната лихва. Свен това
претенцията се явява неоснователна и предвид твърдението на ищеца в
молбата му от 26.04.2017г. до СпП, че тази парична сума е собственост на „2М
Трейд“ ЕООД, с едноличен собственик на капитала М. Г. М.. След като
паричната сума е чужда ищецът няма как да претендира вреда от
7
неправомерното й задържане поради обстоятелството, че е бил в
невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди и да реализира
доход от нея.
Разноски: С оглед изхода на делото за въззивната инстанция разноски
на жалбоподателят В. следва да се присъдят само за адвокатско
възнаграждение за защита по жалбата на другата страна. Възнаграждението
следва да се определи в размер на 200 лева, съобразно направеното
възражение за прекомерност и предвид обстоятелството, че отговор на
въззивната жалба на Прокуратурата не е подаден, а единствената защита
срещу същата се изразява във формално заявено оспорване в откритото
съдебно заседание. За разноските пред първата инстанция /присъдени на
ищеца в размер на 610 лева/ не е налице проведено производство по чл. 248
ГПК, поради което същите не подлежат на преценка.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №151/15.04.2024г. по гр. д. №475/2023г. на
ОС- Русе.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Н. В.
В., ЕГН ********** от гр. Русе, със съдебен адрес: гр. Русе, **********,
разноски за въззивната инстанция в размер на 200 лева.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок пред ВКС на
РБ, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8