Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 23.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети декември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 9928 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 19.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 77540/2017г. на СРС, ГО, 59 състав, са уважени предявените от В.Р.Ч. срещу “Р.М.” ЕООД /в ликвидация/ обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 22 017, 38
лева, представляваща неизплатени възнаграждения за периода от м.06.2001г. до
24.02.2006г. по договор за назначаването му като ликвидатор на дружество “Б.”
ЕООД, заличено на 12.04.2017г. поради вливане в ответното дружество, ведно със
законната лихва от 30.10.2017г. до окончателното изплащане и сумата от 1 127,60
лева, представляваща законна мораторна лихва върху главницата за периода от
24.04.2017г. до 29.10.2017г. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286, ал. 1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 22 017, 38 лева до пълния предявен размер от 22 017, 74 лева.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
“Р.М.” ЕООД /в ликвидация/, в която са изложени оплаквания за неправилност на
постановения съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на същия, както и за
нарушение на материалния закон. В жалбата се твърди, че предявените искове са
недоказани, тъй като ищецът не е представил всички актове на едноличния
собственик на капитала, установяващи съществуването на правоотношение по
договор за възлагане на дейност по ликвидация на дружеството за процесния
период. Поддържа, че на ответното дружество не били предадени годишните
финансови отчети за исковия период, както и не били предадени протоколи за
приети от собственика на капитала годишни отчети. Освен това не ставало ясно
дали ищецът бил освободен от отговорност при прекратяване на договора през
2006г. В тази връзка обръща внимание на обстоятелството, че според твърденията
в исковата молба, неполучаването на възнаграждение по договора се дължи на
факта, че ищецът не е осребрил никакво имущество на дружеството, с което се
доказва, че ликвидаторът не е изпълнил задълженията си във връзка с възложената
му дейност. В жалбата се поддържа и релевираното възражение за погасяване на
вземането по давност. Счита, че представените писма, за които се твърди, че
представляват признание на задължението, обективират волеизявления, направени
след като е изтекла кратката тригодишна давност, поради което не могат да
породят последици на прекъсване на течението на давностния срок. Дори и да се
приеме, че се касае до признание на задължението, то не следва да се счита, че
давността е прекъсната за цялото вземане. Поддържа становище, че не е уговорен срок
за заплащане на възнаграждението по процесния договор, поради което същото
ставало изискуемо след покана, която в настоящия случай била отправена едва на
04.03.2006г., като към датата на предявяване на исковата молба тригодишния
давностен срок бил изтекъл. По изложените съображения прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – В.Р.Ч., с който същата се оспорва като
неоснователна. Излага се становище за обоснованост на първоинстанционния
съдебен акт като постановен при правилна преценка на събраните по делото доказателства, в това
число и по отношение на изводите за прекъсване на давността с признанието на
задължението от страна на дружеството. Въз основа на изложеното прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на възнаграждение по договор за възлагане на ликвидация на еднолично
дружество с ограничена отговорност с държавно имущество от 01.04.2000г. и за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главното
парично задължение.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че между ищеца и “Б.” ЕООД /в ликвидация/ е възникнало валидно
правоотношение по договор за възлагане на ликвидация, действало за исковия
период, по силата на който търговското дружество е поело задължение да заплаща
на назначения ликвидатор ежемесечно възнаграждение като насрещна престация на
дължимата такава от ищеца, изразяваща се в извършване на действия по
ликвидация. Съобразено е, че ответното дружество /правоприемник на “Б.” ЕООД в
ликвидация/ не е заплатило уговореното възнаграждение, поради което претенцията
е приета за основателна. Възражението за погасяване по давност на вземането е
отхвърлено, тъй като първоинстанционният съд е приел, че е налице многократно
прекъсване на течението на срока чрез признание на задължението от страна на
дружеството в ликвидация.
От ангажираните по делото доказателства
се установява следното от фактическа страна:
Видно от представената Заповед №
ДВ-85/01.04.200г. на Председателя на Държавната агенция по енергетика и
енергийни ресурси /ДАЕЕР/
е взето решение за прекратяванe на дейността на дружество “Б.” ЕООД,
управителят на дружеството Петър Видов бил освободен от длъжност, а за
ликвидатор бил назначен В.Р.Ч.. Определен бил срок за ликвидация на дружеството
три месеца, считано от обнародване на поканата до кредиторите.
На 01.04.2000г. бил сключен договор № ДВ-86
между Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси, в качеството на възложител и ищецът, в качеството му на ликвидатор на “Б.” ЕООД.
По силата на договора възложителят е възложил, а ликвидаторът е приел да
извърши всички действия, свързани с ликвидацията на "Б." ЕООД - в
ликвидация в съответствие с действащата нормативна уредба. Страните са уговорили
месечно възнаграждение на ищeца в размер на 150 лева, което било за сметка на
"Б." ЕООД - в ликвидация. Постигнато било съгласие срокът на договора
да е до 13.06.2000г. С анекс от 13.06.2000г. срокът на действие на договора бил
продължен до 13.06.2001г. С анекс от 11.05.2001г. срокът по договора за
възлагане на ликвидация бил продължен до 31.12.2001г., а с анекс от 02.01.2002г.
– до 28.02.2002г. Впоследствие били сключени още допълнителни споразумения –
съответно от м.02.2002г., от м.11.2002г. и от м.04.2003г., с които срокът по
процесния договор бил продължен до 31.12.2003г.
С договор № ДВ-86/31.12.2003г., сключен
между министъра на енергетиката и енергийните ресурси от една страна като
възложител и ищецът от друга страна като ликвидатор, възложителят е възложил, а
ликвидаторът е приел да извърши ликвидацията на “Б.” ЕООД в съответствие с
действащата нормативна уредба. Съгласно чл. 9 от договора, дължимото на
ликвидатора месечно възнаграждение за извършената дейност, било определено в
размер на шест минимални работни заплати за страната. Уговорено било, че
възнаграждението е за сметка на "Б." ЕООД - в ликвидация. Постигнато
било съгласие срокът на договора да е eдна година от датата на вписване в Търговския регистър
Видно от представения протокол №
РД-26-16/24.02.2006г. на министъра на икономиката и енергетиката, било взето
решение да се продължи срока на ликвидация на “Б.” ЕООД до 31.12.2006г., както
и да се освободи ищецът като ликвидатор на дружеството и да се прекрати
сключения с него договор за възлагане на ликвидация, считано от датата на
заличаване на това обстоятелство в Търговския регистър. Със същия протокол за
ликвидатор на дружеството била назначена А.А.Я..
С писмо, получено от “Б.” ЕООД /в
ликвидация/ на 04.03.2006г., ищецът отправил искане за заплащане на
възнаграждение по договора за възлагане на ликвидация за периода от м.06.2001г.
до м.02.2006г. Дружеството, представлявано от ликвидатора А.Я., изпратило на
10.04.2006г. отговор, в който е обективирано волеизявление, че не се оспорва
дължимостта и размера на претендираното от В.Ч. възнаграждение, но към момента
изплащането му е невъзможно поради липса на средства.
С покани от 02.12.2008г., от
04.01.2011г., от 03.01.2014г. и от 04.02.2016г., получени от “Б.” ЕООД /в
ликвидация/ на същите дати, ишецът е поискал заплащане на дължимото
възнаграждение по процесния договор в размер на 22 017, 74 лева. В отговор на тези
писма, дружеството, представлявано от ликвидатора А.Я., отправило волеизявления
– съответно на 08.12.2008г., на 10.01.2011г., на 07.01.2014г. и на 10.01.2016г., с които е заявило, че не
оспорва вземанията, но в момента не разполага с финансова възможност да изплати
дължимите възнаграждения.
С протокол № Е-РД-18-8/20.12.2016г. на министъра
на енергетиката, в качеството си на упражняващ правата на държавата като
едноличен собственик на капитала на “Р.М.” ЕООД /л/, гр. Бухово, “Б.” ЕООД /л/,
с. Церово, “РЕМОНТНА БАЗА” ЕООД /л/, гр. Сливен и “Топлофикация Искрец”, ЕАД
/л/, с. Искрец, било взето решение за преобразуване на “Б.” ЕООД /л/, с.
Церово, “РЕМОНТНА БАЗА” ЕООД /л/, гр. Сливен и “Топлофикация Искрец”, ЕАД /л/,
с. Искрец, чрез вливането им в “Р.М.” ЕООД /л/. От датата на вписване на
вливането на преобразуващите се дружества, същите се заличавали, а “Р.М.” ЕООД /л./
гр. Бухово станал техен универсален правоприемник, като всички активи и пасиви
според тяхната балансова стойност, отразени в заключителния баланс на преобразуващите
се дружества, преминали върху приемащото дружество.
Въз основа на приетата в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като пълна и
обективна, се установява, че в счетоводните документи на “Б.” ЕООД /в
ликвидация/ са начислени, но не са получени суми за възнаграждение на ищеца
като ликвидатор за исковия период в общ размер на 22 017, 38 лева. Така посочената
сума съответства на уговорения между страните с процесния договор и
последващите анекси към него размер на месечното възнаграждение. Посочено е
още, че при в счетоводните документи на „Б.“ ЕООД, които са приети и се
съхраняват от ответното дружество, липсват годишни финансови отчети на
ликвидираното и заличено дружество „Б.“ ЕООД за 2001г., 2002г., 2003г., 2004г.,
2005г. и 2006г.
Въз основа на така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Страните не спорят относно
обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на “Б.” ЕООД /заличен
търговец/ е държавата. Възлагането на управлението и контрола на едноличните
търговски дружества с държавно участие в капитала е уредено в Правилника за
реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията /обн. ДВ, бр. 10 от 01.02.1994г., отм. ДВ,
бр. 51 от 03.06.2003г./, а след неговата отмяна – в Правилника за реда за
упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в
капитала /ПРУПДТДДУК/ /обн. ДВ, бр. 51 от 03.06.2003г./. В нормата на чл. 30, ал. 1 от Правилника за реда за
упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в
капитала /ПРУПДТДДУК/ /обн. ДВ, бр. 51 от 03.06.2003г./ е
регламентирано, че при прекратяване на еднолично търговско дружество с държавно
участие чрез ликвидация органът, взел решение за прекратяването, назначава
ликвидатори и сключва договор с тях. Аналогична е и разпоредбата на чл. 33, ал.
1 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в
предприятията /обн. ДВ, бр. 10 от
01.02.1994г., отм. ДВ, бр. 51 от 03.06.2003г./
Договорът от 01.04.2000г. и анексите към
него, са сключени от председателя
на ресорната държавната агенция, която упражнява
правата на едноличния собственик на капитала в посоченото търговско дружество
с държавно участие в капитала. Съответно договорът от 31.12.2003г. е сключен от
ресорния министър, който
упражнява правата на държавата в посоченото търговско дружество с държавно
участие в капитала, без същият обаче да е страна по договора. Такава е
търговското дружество, за което министърът подписва като представител на
едноличния собственик на капитала /решение
№ 604/02.05.2001г. на ВКС по гр.д. № 1848/2000г., решение № 159 от
09.12.2010г. по т.д. № 1127/2009г. на ВКС, I ТО и др./. Като е подписал процесните договори,
ресорният министър не e станал пряк възложител на ликвидацията на дружеството. Същият е
действал като упражняващ компетентността на общото събрание на дружеството,
съобразно чл. 147 от ТЗ и страна по този договор става самото
дружество. Правилата за правоприемство при преобразуване на търговски
дружества, регламентирани от чл. 263и от ТЗ определят преминаването на правата
и задълженията на преобразуващото се дружество върху приемащото дружество. В
конкретния случай от представените по делото писмени доказателства се
установява, че “Б." ЕООД - в ликвидация е преобразувано, като се е вляло в
ответното дружество, което обуславя и надлежната материално-правна легитимация
на последното да отговаря по исковете, предмет на делото.
Разглежданите договори, сключени по
посочения ред, уреждат отношенията между ликвидатора и дружеството в
ликвидация. Тези договори има мандатен характер, поради което спрямо тях
приложение намират правилата на договора за поръчка, регламентирани в чл. 280 - чл. 292 ЗЗД. По такъв
договор, ищецът дължи управление и представителство -чл. 280 от ЗЗД и чл. 147 от ТЗ, а доверителят - възнаграждение,
ако е уговорено такова.
За установяване наличието и съдържанието
на правоотношението, ищeцът е ангажирал сключените договори с дружеството в ликвидация
чрез ресорния министър, както и съответните анекси, с които се удължава срока
на действие на договора. Съществуването на правоотношение по договор за
възлагане на ликвидация, обвързващо странитe за исковия период, е установено
въз основа на приетите във въззивното производство анекси към договора. От
същите се установява, че дружеството в ликвидация дължи възнаграждение за
предоставяне на предварително уговорени правни действия – извършване на дейност
по ликвидация с конкретно очертани параметри на правата и задълженията на
ликвидатора.
Възраженията на ответното дружество, че
ищецът не е изправна страна по договора, са неоснователни. За да стигне до този
извод съобрази обстоятелството, че приложимата към процесния случай нормативна
уредба – ТЗ и Правилника за реда за
упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в
капитала /ПРУПДТДДУК/, дава право на доверителя да оттегли поръчката,
ако довереникът е загубил доверието му, и да прекрати предсрочно мандатното
правоотношение, без да се изискват специални основания за това, а дори
оттеглянето на поръчката не е основание да се приеме, че уговореното
възнаграждение за работата до оттеглянето не се дължи – аргумент от чл. 277 от ЗЗД. В конкретния случай възложителят не е поискал разваляне на договора на
основание констатирано неточно изпълнение
в хода на поръчката, или прекратяване на предвидените в договора основания за
това, напротив, срокът на действие на договора е бил удължаван неколкократно.
Ето защо и при липса на ангажирани от ответното дружество доказателства за
неизпълнение на конкретно договорно задължение, се налага извод, че уговореното
възнаграждение по чл. 286 от ЗЗД се дължи. Ответникът нито твърди, нито доказва
изпълнение на паричната престация, поради което предявеният иск е основателен
до установения със заключението на съдебно-счетоводната експертиза размер.
Предвид изводите на съда за
основателност на претенцията, следва да се разгледа заявеното в условията на
евентуалност възражение за погасяване на вземането по давност.
На първо място следва да се посочи, че
настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, формирана с решение № 88 от
22.06.2010г. по т.д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, I ТО, решение № 306 от
25.06.2012г. по гр.д. № 1387/2011г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 204 от
28.07.2014г. по гр.д. № 983/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 150 от
29.05.2015г. по гр.д. № 5272/2014г. на ВКС, ГК, IV ГО. В посочените решения
се приема, че правоотношението, което възниква по договор за управление на
търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от
нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя, съответно членовете на
съвета на директорите и на управителния съвет, от една страна и дружеството, от
друга, се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е
писмен. Този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова
характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето,
на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на
дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да
управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на
избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се
конкретизират, като могат да се уговорят и размерът на възнаграждението му,
начинът на плащането му, размерът и начинът на ползването на отпуски, различни
обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение
в трудово. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя
и управляваното от него дружество и с оглед правната природа на договора за
възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от
дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово
възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено
счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Тази съдебна практика
е приложима и по отношение на договора за възлагане на ликвидация. С приемането
на функциите на ликвидатор след решението за определянето му като такъв, между
ликвидатора и дружеството възниква частноправно правоотношение, което по своята
правна характеристика е мандатно. По силата на това правоотношение след
вписването в търговския регистър ликвидаторът има пвавата и задълженията на
управителя, ограничени с оглед целите на ликвидацията. Той управлява и
представлява дружеството в ликвидация /чл. 269, ал. 1 от ТЗ/, има специфични
задължения във връзка с ликвидацията /чл. 267, чл. 268, чл. 270 и чл. 271 от ТЗ/ и носи същата отговорност за дейността си по ликвидацията, както
управителите и други изпълнитлени органи на търговските дружества /чл. 266, ал.
2 от ТЗ/. С оглед на гореизложеното, доколкото възнаграждението по договора за
възлагане на управлението е дължимо за определен трудов резултат, а не за
престирана от ищеца работна сила, то същото не попада в хипотезата на чл. 111, ал. 1, б. "а" ЗЗД.
В случая вземанията на ищеца в качеството му на
ликвидатор на търговско дружество за заплащане на възнаграждението по договора
са уговорени като периодични /ежемесечни плащания в предварително определен
размер/, поради което процесното вземане се
погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като изплащането
на възнаграждението е периодично плащане /така решение № 148 от 0511.2010г. по
т.д. № 1144/09г., на ВКС, І ТО, решение № 56 от 10.04.2009г. по т.д. №
11/2009г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 150 от 29.05.2015г. по гр.д. № 5272/2014г.
на ВКС, ІV ГО/. В конкретния случай се касае за вземания за периодични плащания
по смисъла на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълкувателно дело № 3
от 2011г. на ОСГТК на ВКС и задължителните критерии при преценка характера на
вземането – задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента
на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от
деня на падежа. В частност задължението на ответника за заплащане на
възнаграждение за управление и представителство е възникнало като срочно - то е
било дължимо всеки месец и при липса на определен от страните конкретен ден от
месеца за плащане, следва да се приеме, че деня на падежа е последният ден на
съответния месец, за които се дължи възнаграждението. Следователно за
претендираните от ищеца суми, които са включени в процесния период, тригодишният
давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. В
частност, срокът за плащане на възнаграждението за първия месец от исковия
период – м.06.2001г., е изтекъл на 30.06.2001г., от която дата вземането е
изискуемо и за него е започнала да тече погасителна давност. Течението на давността
обаче е било прекъснато чрез направеното от законния представител на дружеството-възложител
признание на вземането, обективирано в писмо от 10.04.2006г., което има
правната характеристика на признание на вземането от длъжника по смисъла на чл.
116, б. “а” от ЗЗД Такова признание е налице,
когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на
признатото право, като с признанието /което следва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се
отнася до съществуване на задължението, а не до наличие на фактите, от които
произхожда/ явно и недвусмислено се заявява, че е налице задължение към
кредитора, а признанието може да се изрази и с конклудентни действия, стига
същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг. С цитираните по-горе писма законният представител
на дружеството-възложител е заявил изрично, че не оспорва дължимостта и размера
на претендираното възнаграждение, което безспорно представлява признание на
вземането по смисъла на чл. 116, б. “а” от ЗЗД. Към
посочената дата – 10.04.2006г., тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“
от ЗЗД е бил изтекъл по отношение на вземанията за периода от м.06.2001г. до
м.03.2003г., включително. За вземането за периода от м.04.2003г. до
24.02.2006г. е започнала да тече нова тригодишна давност /по аргумент от
нормата на чл. 117, ал. 1 от ЗЗД/, считано от 10.04.2006г. Давността е била отново
прекъсната отново с писмо-признание от 08.12.2008г., направено от длъжника
преди изтичане на новата тригодишна давност, считано от 10.04.2006г., впоследствие
/преди изтичане на новата тригодишна давност, считано от 08.12.2008г./ – с
писмо-признание от 10.01.2011г., с писмо-признание от 07.01.2014г. /признание,
направено от длъжника преди изтичане на новата тригодишна давност, считано от
10.01.2011г./ и с писмо-признание от 10.01.2016г. Следователно, към датата на
подаване на исковата молба в съда – 30.10.2017г., давността за вземанията за
периода от м.04.2003г. до 24.02.2006г. не е била изтекла. Ето защо исковата
претенция е основателна за този период и до размер на сумата от 18 436, 90
лева. За периода от м.06.2001г. до м.03.2003г., включително, вземането за
възнаграждение в общ размер на 2 138, 28 лева, е погасено по давност и
претенцията в тази част е неоснователна.
Видно от приложената към исковата молба
справка за начислени, но неизплатени заплати от „Б.“ ЕООД в ликвидация – л.
52-53 от делото, въз основа на която ищецът е предявил претенцията си, в общата
сума от 22 017, 38 лева се включва и сумата от 1 442, 20 лева,
представляваща /според записванията в справката/ обезщетение за неползван
отпуск. Видно от съдържанието на исковата молба обаче, ищецът претендира
единствено заплащане на дължимото по процесния договор възнаграждение, но не и
обезщетение за неползван отпуск. Посоченото обезщетение има друг източник на
вземане със самостоятелен характер и доколкото претенция на такова основание не
е заявена в настоящото производство, сумата от 1 442, 20 лева е недължима.
По тези съображения предявеният иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 286 от ЗЗД е неоснователен за
сумата от 1 442, 20 лева и погасен по давност за сумата от 2 138, 28
лева, начислена за периода от периода от м.06.2001г. до м.03.2003г.,
включително. В посочените части първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и предявеният иск да се отхвърли. За остатъкът от сумата в размер на
18 436, 90 лева, представляваща разлика между уважения с решението на СРС
размер от 22 017, 38 лева и отхвърлената част от вземането в общ размер на
3 580, 48 лева, обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
По отношение на иска с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Предвид нормата на чл. 119 от ЗЗД,
съгласно която с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите
от него допълнителни вземания, се налага извод, че иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на законна мораторна лихва върху главницата,
дължима за периода от м.06.2001г. до м.03.2003г., е неоснователен и следва да
се отхвърли. Размерът на обезщетението за забава върху погасената по давност
главница и върху сумата от 1 442, 20 лева /двете главници общо възлизат на
сумата от 3 580, 48 лева/ е 154, 54 лева, определен по реда на чл. 162 от ЗЗД, за която сума предявеният иск следва да се отхвърли.
По отношение на претендираното
обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, дължимо за непогасената част от
главното вземане:
Задължението на ответника е парично и за
периода на своята забава същият дължи мораторна лихва на основание чл. 86, ал.
1 от ЗЗД. В случая ответникът е изпаднал в забава считано от 01-во число на
месеца, следващ месеца, за който се дължи възнаграждение, т.е. по отношение на
вземането за главница за първия месец от непогасеното по давност вземане - м.04.2003г.,
ответникът е в забава считано от 01.05.2003г. Към началото на исковия период –
24.04.2017г., ответното дружество е било в забава за плащане на главното парично
вземане, начислено за периода от м.04.2003г. до 24.02.2006г., поради което
претенцията е доказана по основание. Размерът на обезщетението за забава за
посочения период съдът определя по реда на чл. 162 от ЗЗД, а именно - 973, 06
лева.
С оглед изложеното първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 154, 54 лева, представляваща
обезщетение за забава, дължимо върху главното парично вземане за периода от
м.06.2001г. до м.03.2003г., включително, като иска в посочената част следва да
се отхвърли. За остатъкът от сумата в размер на 973, 06 лева, представляващ
разлика между претендирания размер от 1 127, 60 лева и отхвърлената част
от вземането в размер на 154, 54 лева, обжалваното решение е правилно и следва
да се потвърди.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на делото в полза на въззивника следва
да се присъдят сторените в производството разноски, съразмерно на уважената
част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 74, 70 лева за държавна
такса.
Въззиваемата страна също претендира разноски, но
предвид липсата на доказателства за сторени такива, искането е неоснователно.
С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение
следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски за сумата над 2 415, 78 лева.
В полза на ответното дружество следва да се присъдят
сторените в първоинстанционното производство разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции, които
възлизат на сумата от 100 лева, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 69001/19.03.2019г., постановено по
гр.д. № 77540/2017г., по описа на СРС, ГО, 59 състав, в следните части: в частта, в която е уважен
предявеният от В.Р.Ч. срещу „Р.М.“ ЕООД /в ликвидация/ иск с правно основание
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата над 18 436,
90 лева до присъдения с решението на СРС размер от 22 017, 38 лева и за
периода от м.06.2001г. до м.03.2003г., включително; в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата над 973, 06 лева до
пълния претендиран размер от 1 127, 60 лева, както и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на В.Р.Ч.
разноски в първоинстанционното производство за сумата над 2 415, 78 лева и
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Р.Ч., ЕГН **********,***
срещу „Р.М.“ ЕООД /в ликвидация/, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 2 138, 28 /две хиляди сто тридесет и осем лева и 28 ст./ лева,
представляваща възнаграждение за периода от м.06.2001г. до м.03.2003г.,
включително, по договор за възлагане на ликвидация на еднолично дружество с ограничена
отговорност с държавно имущество от 01.04.2000г. и анекси към него, като
погасен по давност и за заплащане на сумата от 1 442, 20 /хиляда
четиристотин четиридесет и два лева и 20 ст./ лева, като неоснователен, ведно
със законната лихва върху сумите от 30.10.2017г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Р.Ч., ЕГН **********,***
срещу „Р.М.“ ЕООД /в ликвидация/, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 154, 54
/сто петдесет и четири лева и 54 ст./ лева, представляваща обезщетение за
забавено изплащане на главното парично вземане в общ размер на 3 580, 48
лева, изчислена за периода от 24.04.2017г. до 29.10.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 69001/19.03.2019г., постановено по
гр.д. № 77540/2017г., по описа на СРС, ГО, 59 състав, в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Р.Ч., ЕГН **********,*** да
заплати на „Р.М.“ ЕООД /в ликвидация/, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК направените в
първоинстанционното производство разноски в размер на 100 /сто/ лева, както и
да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК направените разноски във въззивното
производство в размер на 74, 70 /седемдесет и четири лева и 70 т./ лева.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.