Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „Д" въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря Илияна Коцева,
разгледа докладваното от младши съдия Лазарова в. гр. д. № 12811 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 76764 от 27.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 88768/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II
Гражданско отделение (II ГО), 172-ри състав, районният съд е признал за
установено спрямо А.Н.Р., ЕГН **********, че дължи на „С.в.” АД, ЕИК*********,
сумата в размер на 606,71 лв., представляваща стойността на услуги по доставка
на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води, предоставени в
апартамент, находящ се в град София, ул. „*********, клиентски номер *********,
за периода от 17.04.2012 г. до 02.07.2017 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 02.10.2017 г. – датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК, до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за разликата до
пълния претендиран размер от 1 157,79 лв., като погасен по давност. С
решението е признато за установено и че А.Н.Р., ЕГН **********, дължи на „С.в.”
АД, ЕИК*********, сумата в размер на 189,96 лв., представляваща обезщетение за
забава, начислено за периода от 18.05.2012 г. до 02.07.2017 г., като съдът е
отхвърлил иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен
размер от 265,19 лв., като неоснователен.
Срещу решението в частта, в която са уважени процесните
искове, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по реда на чл. 259,
ал. 1 ГПК от ответника А.Р.. Изложени са доводи, че неправилно е прието от районния
съд, че между страните в процеса е налице валидна облигационна връзка,
включително че ответникът е обвързан от общите условия на ищеца. Направено е възражение,
че клаузата на чл. 31, ал. 2 от общите условия на ищеца, предвиждаща, че
потребителите са длъжни да плащат дължимите от тях суми в 30-дневен срок след
датата на фактуриране, е нищожна, като неравноправна, тъй като дружеството няма
задължение да изпраща фактурите на потребителя. Съобразно изложеното е
направено искане решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да
бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.
Претендират се разноски.
В законоустановения указан
срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответника
по жалбата – „С.в.” АД. Последният не е взел становище и в проведеното по
делото открито съдебно заседание.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е неоснователна.
Предявени са за разглеждане установителни искове с правно
основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 198о, ал.
1 ЗВ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно изискванията
на чл. 154, ал. 1 ГПК, по иска за главница в тежест на ищеца е да проведе пълно
и главно доказване, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по повод доставка на вода и отвеждане на отпадъчни води за
процесните имот и период, както и че ищецът реално е доставил В и К услуги на
ответника в твърдяното количество, равняващо се на претендираната сума. По иска
за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на главния дълг,
изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Настоящият съдебен
състав приема, че решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано
по същество, първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като
във връзка с възраженията, наведени с въззивната жалба, е необходимо да се
посочи следното:
Съгласно § 1, т. 2, б.
„а" и б. „б. " от Допълнителната разпоредба на Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги, „потребители" по смисъла
на закона са юридически или физически лица – собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги; юридически или физически
лица – собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В този
смисъл е уредено качеството на потребителите и от Общите условия на ответното
дружество, като в тях е предвидено, че потребител може да бъде и наемател на
имот, за който се предоставят В и К услуги.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата,
на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и
нежилищни имоти в сгради - етажна собственост. С така посочената разпоредба са
нормативно определени лицата, с които се счита сключен неформалният договор за
доставка на ВиК услуги. Договорът има съдържанието, определено в чл. 8 от
Наредбата, установено в утвърдените от ДКЕВР общи условия (ОУ) на доставчика на
ВиК услуги. С оглед изложеното, за да се приеме, че между страните по делото е
налице валидна облигационна връзка, е достатъчно ищецът да докаже, че
ответникът е собственик, суперфициар или вещен ползвател на процесното жилище,
за което е доставено претендираното количество вода.
В процесния случай от събраните по делото доказателства – справка
от Имотен регистър към Агенция по вписванията, въззивният съд приема, че
въззивникът е собственик на процесния
имот в релевирания период, в което качество и дължи цената за реално
извършените по повод на него от ищеца услуги, включително е обвързан от
приложимите за процесния период общи условия на ищеца. В тази насока настоящата
инстанция споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 227 ГПК препраща към тях без да намира за необходимо да ги
преповтаря. Съществено в случая е, че ответната страна не е оспорила верността
на вписаните в справката обстоятелства, като нейните възражения са във връзка с
доказателствената й стойност, която съдът не намира за оборена. Страната не е
направила конкретни оспорвания и не е представила доказателства за оборване на
отразените в същата обстоятелства, като съдът намира представената справка за
достатъчно доказателство за принадлежността на правото на собственост. В
допълнение, следва да се отбележи, че вписаните в регистъра данни се отчитат от
съда като достоверни, доколкото съгласно чл. 2, ал. 1
от Наредба № 2 от 21.04.2005 г. за воденето и съхраняването на имотния регистър,
същият е система от данни за недвижимите имоти на територията на Република
България, за тяхната индивидуализация, собствениците, носителите на други вещни
права, ипотеки, възбрани и други права, предвидени в закон, а в ал. 2 е
уточнено, че имотният регистър показва състоянието на посочените в ал. 1
обстоятелства след последното вписване и дава възможност да се проследят
хронологично промените във вписаните обстоятелства, както и вписаните актове.
Видно от обявения предмет на дейност на дружеството-ищец в Търговски регистър,
неоснователно и възражението на
ответника, че не е доказано, че има качеството на доставчик на твърдените от
него услуги.
В обобщение, доводите за липса на валидно възникнало
правоотношение между страните по повод процесния имот за процесния период във
връзка с осъществени от ищеца по отношение на него ВиК услуги са неоснователни.
Неоснователно
е и възражението за нищожност на клаузата на чл. 31, ал. 2 от общите условия,
предвиждаща, че потребителите са длъжни да плащат дължимите от тях суми в
30-дневен срок след датата на фактуриране, тъй като дружеството няма задължение
да изпраща на потребителя издадените фактури, поради което датата на падежа се
определя едностранно от доставчика на ВиК услуги. Съгласно чл. 31, ал. 1 от
Общите условия, ВиК операторът издава
ежемесечни фактури, освен при изрична уговореност за различен период на
фактуриране, каквато не се твърди и установява да е налице. Систематичното
тълкуване на алинеите на чл. 31 води до извод, че датата на настъпване на
падежа не е обвързана с датата на изпращане, съответно на получаване на
издадените фактури, като датате на издаване на същите не са произволни и
зависещи единствено от волята на ВиК оператора, както се твърди във въззивната
жалба. Фактурите се издават ежемесечено, съгласно приложимите общи условия,
срещу които не се твърди да е депозирано възражение от ответника в сроковете по
чл. 68, ал. 2 от същите, поради което и правата му, в качеството на потребител,
са защитени в достатъчна степен.
С
оглед неоснователността на възраженията на въззивника относно основателността
на главната исковата претенция и предвид установеното, съобразно изискванията
на чл. 154, ал. 1 ГПК, по основание и размер непогасено парично задължение на
ответника, исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е уважена от районния съд за посочените в обжалваната
част на решението размер и период.
Неоснователни
са и възраженията на въззивника, касаещи акцесорната искова претенция с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността
на претенцията за мораторна лихва се предпоставя от наличието на главен дълг и
изпадане на длъжника в забава. Предвид изводите, до които съдът достигна по
отношение на иска за главница, то основателен е и искът за заплащане на лихва
за забава, доколкото падежът на задължението по всяка фактура е установен в
приложимите към договора общи условия – чл. 31, ал. 2 – падежът на съответното
месечно вземане настъпва с изтичането на 30-дневен срок от датата на съставяне
на всяка фактура. Доводите на въззивния, касаещи датата на изпадане в забава са
преклудирани, тъй като са заявени за първи път с въззивната жалба. За пълнота
във връзка с тях е необходимо да се посочи, че съгласно чл. 42 от Общите
условия, при неизпълнение в срок на задълженията си, потребителят дължи
обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано
от първия ден след настъпване на падежа на задължението, т.е. изпадането в
забава не е обвързано от датата на връчване на фактура. Настоящият състав на съда споделя
изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд, като е приел, че
погасяването по давност на вземанията по част от фактурите е довело и до
погасяване на акцесорните вземания за лихва за забава върху същите. Размера и
периода на присъденото обезщетение за мораторна лихва за забава не са спорни
пред въззивния съд, поради което и с оглед установеното основание на вземането,
решението следва да бъде потвърдено и в тази обжалвана част.
В обобщение, предвид неоснователността на
непреклудираните доводи на въззивника, изложени в депозираната въззивна и жалба
и съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърденов обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
По
разноските:
При този изход на спора и по аргумент от чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемия. От последния не се
претендират такива, поради което и съдът не дължи произнасяне във връзка с тях.
С оглед на
цената на иска и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийския градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76764 от 27.03.2019 г., постановено по гр.
д. № 88768/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II Гражданско
отделение (II ГО), 172-ри състав, в обжалваната част.
В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло
в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.