Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шести март две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8449 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
С решение №99/20.06.2019 г. по т.д.
№2202/2018 г. на Върховния касационен съд, ІІ ТО, е обезсилено решение от
14.02.2018 г., постановено по гр.д. №5999/2017 г. по описа на СГС, ІI-е състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.27
вр. чл.30 ЗЗД – за унищожаване на споразумение от 10.06.2013 г., и делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Въззивното производство е образувано
по въззивна жалба на ответника „У.Б.“ АД срещу решение от 17.02.2017 г. по
гр.д. №31378/2016 г. на Софийския районен съд, 32 състав, с което е унищожено
споразумение от 10.06.2013 г., сключено между С.Г.С. и жалбоподателя, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо, неправилно, тъй като
е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл с недопустимо решение, тъй
като предявяването на иска е погасено по давност. Поддържа, че СРС неправилно е
приел, че е налице заплашване, тъй като не е установено, че е налице
въздействие върху волята на ищеца чрез възбуждане на основателен страх. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили обжалваното решение
като процесуално недопустимо, евентуално – да го отмени и да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна С.Г.С. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Неоснователно е твърдението на въззивника за недопустимост на
процесното решение, тъй като предявеният иск е погасен по давност. Институтът
на погасителната давност е материалноправен и неправилното му приложение се
отразява на правилността на съдебното решение, а не на неговата допустимост.
Решението е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.27 вр.
чл.30 ЗЗД за унищожаване на споразумение от 10.06.2013 г., сключено между
страните, поради заплашване – неподписването на споразумението щяло да се счита
за нарушение на трудовата дисциплина, за което се налагат съответните дисциплинарни
наказания.
Фактическият състав на заплашването по чл.30 ЗЗД
е обобщен с решение №222/07.12.2017 г., постановено по гр.д. №4594/2016 г. по
описа на ВКС, ІV ГО. Съгласно решението, за да е осъществен съставът на чл.30 ЗЗД, е необходимо чрез действията на едната страна по сделката, или трето лице,
да се възбуди основателен страх у другата страна по сделката, който да
деформира нормалния процес на сформиране на волята. В тези случаи заплашването
е основание за унищожаемост на договора, тъй като е нарушен мотивационният
процес, предхождащ волеизявлението и то съдържа порок. Заплашване е налице не
само, когато заплахата е изразена в неправомерно деяние, но и когато само по
себе си то не е такова. При заплашването увреденият сключва сделката, за да избегне
неблагоприятни последици, които са му внушени, че ще настъпят. Страховите
представи могат да имат за предмет живота, здравето, честта или имуществените
интереси както на страната по сделката, така и на други, близки на нея лица. За
целта е необходимо използване на средства, които могат да възбудят основателен
страх. Такива средства са както осъществена психическа принуда, така и
комбинация от психическо насилие и физически действия /напр. домашно насилие и
др./, които целят и като краен резултат формират страх у лицето, под
въздействие на който се сключва сделката. Страхът е субективна категория, която
трябва да се преценява винаги с оглед личността и конкретната обстановка.
Категоризирането на действията, с които заплашващият си служи се извършва обективно,
но критерият относно това дали е предизвикан основателен страх, трябва да е
конкретен и субективен, защото се преценява поведението на конкретното лице и
порокът в неговото волеизявление, т.е. трябва да се установи дали без
поведението на заплашващия, лицето би сключило сделката. При формиране на
преценката дали са предизвикани страхови представи, под чието въздействие е
сключена сделката от значение са личностовите характеристики, социалния и
психически статус на лицето, което твърди, че е било обект на принуда и
заплаха. Личността на страната, претендираща унищожаемостта на договора в
хипотезата на чл.30 ЗЗД, е правно релевантно обстоятелство, което може да
обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната
обстановка да са формирани страховите представи. Поради това, доказателствата
за качествата и социалните умения на личността, данните за психическа
уязвимост, емоционална неустойчивост и провеждана във връзка с това терапия, за
преживяно домашно насилие и др., са относими елементи към фактическия състав на
заплашването като основание за унищожаване на сделка. Конкретността на
преценката дали е осъществена заплаха по смисъла на чл.30 ЗЗД, означава да се
отчете личността на страната, която твърди, че волята и е опорочена от страхови
представи, създадени от действия на другата страна или на трети лица, както и
да се даде отговор на въпроса дали без тези действия атакуваната сделка би била
сключена. Това е така, защото идентични по характера си средства за заплаха,
използвани за възбуждане на страх и целящи дадено лице да бъде мотивирано да
сключи определена сделка, в сходни житейски ситуации - спрямо едни лица могат
да формират страхови представи, а спрямо други - да не формират такива
представи, предвид различните личностови характеристики и социални умения на
лицата, обект на заплахата.
В конкретния
случай ищецът се е позовал на
заплашване, изразяващо се в това, че
подписването на процесното споразумение е задължително, а който служител
на ответното дружество откаже да го подпише нарушава трудовата дисциплина и му
се налагат дисциплинарни наказания, т.е. ищецът е подписал процесното
споразумение, тъй като е бил заплашен с налагане на дисциплинарно наказание от
страна на работодателя-ответник.
По делото не е спорно и е установено от
събраните писмени доказателства, че страните са били в трудово правоотношение,
по силата на което ищецът е заемал различни длъжности, като последната заемана
длъжност е „Директор на банков филиал „Възраждане“, както и че в качеството си
на служител на банката е сключил два договора за ипотечен кредит – от
26.02.2008 г. и от 26.11.2010 г. при преференциални лихвени условия, които
важат само за срока на действие на трудовото правоотношение на
кредитополучателя с банката. В чл.9.4 от договорите за кредит е предвидено, че
след прекратяване на трудовия договор на кредитополучателя за новите параметри
и условия на договора се подписва анекс към договора за кредит.
В т.2.1 от представената по делото вътрешно
банкова регулация от 06.12.2012 г., в сила от 10.12.2012 г., е предвидено
всички служители на ответното дружество, ползващи кредит по реда на настоящата
регулация при преференциални условия да подпишат споразумение /Приложение 8/,
което ще им бъде предоставено от линейния мениджър /по т.1.2/, като неподписването
на споразумението ще се счита за нарушаване на трудовата дисциплина, за което
се налагат съответните дисциплинарни наказания.
С процесното споразумение от 10.06.2013 г.,
двустранно подписано, страните са постигнали съгласие действащите преференции в
полза на служителя по сключените кредити да са валидни само по време на
действащото трудово правоотношение, а след прекратяване на трудовото
правоотношение кредитополучателят ще дължи лихви, такси, комисиони и др.
възнаграждения съгласно действащите бюлетин за лихвените нива по кредитни
продукти за физически лица, като промяната на лихвите, таксите, комисионите и
др. възнаграждения в полза на банката настъпва автоматично без да е необходимо
споразумяване между страните. По делото не е спорно, че това и споразумението
по Приложение 8 от цитираната по-горе банкова регулация.
От показанията на свид. Г.Й.се установява, че
през 2012 г. - началото на 2013 г. ищецът е бил притеснен, защото и трябвало да
подпише споразумение с банката, което премахва лихвените нива по кредитите му,
защото не е имал избор дали да подпише споразумението, тъй като е можело да има
последствия – неподписването щяло да се счита за нарушение на трудовата
дисциплина.
От показанията на свид. А.Й.се установява, че е
имало случаи, в които служители на ответното дружество не са подписвали
споразумения като процесното, но срещу тях не са били предприемани
дисциплинарни наказания. Свидетелят сочи още, че не е имало заплаха срещу
ищеца, на който е изпратено споразумението и той го е подписал.
При тези данни и с оглед на събраните по делото
доказателства, настоящият въззивен състав намира, че ищецът е подписал
процесното споразумение поради заплашване, че ако не го подпише, ще му бъде
наложено дисциплинарно наказание. Върху ищеца е наложен психически натиск с
посочените разпоредби на описаната по-горе вътрешна банкова регулация, който
натиск е възбудил основателни страхови представи за неблагоприятни последици по
отношение на трудовоправния му статус, респ. и по отношение на имуществените му
интереси – изгубване на материални бонуси и общото му кариерно развитие. В
случая са използвани средства, които могат да възбудят основателен страх –
предвидено е образуване на дисциплинарно производство във вътрешен нормативен
акт на работодателя, който акт е сведен до знанието на служителите в банката,
т.е. използвана е и служебната зависимост и подчиненост на служителя от неговия
работодател. От показанията на свид. А.Й.се установи, че споразуменията са
предварително изготвяни и са изпращани на всеки един от служителите на банката,
за да ги подпишат. Всичко това води до извода, че е налице системно въздействие
върху съзнанието на ищеца, които е довело до подписване на процесното
споразумение, което е било единствения възможен вариант за избягване налагането
на дисциплинарно наказание. Ищецът е подписал изпратеното му споразумение само
и единствено, за да избегне неблагоприятните последици, които са му внушени, че
ще настъпят.
С оглед на изложеното, съдът достигна до извод, че
процесното споразумение е сключено при наличието на порок във волеизявлението
на ищеца – осъществено спрямо него от страна на ответника заплашване, т.е.
процесното споразумение подлежи на унищожаване.
Неоснователно е възражението на ответника-въззивник в настоящето
производство, че искът е погасен по давност. Съгласно разпоредбата на чл.32
ал.2 ЗЗД, правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна
давност, като давността започва да тече от деня, в който заплашването е
престанало.
Настоящият
съдебен състав намира, че с узнаването от страна на ищеца за описаната по-горе
вътрешна банкова регулация през мес.12.2012 г. не е приключило заплашването
спрямо ищеца по смисъла на чл.32 ал.2 ЗЗД, напротив – това е началния момент,
като заплашването е продължило през целия период от узнаването до сключване на
оспореното споразумение – 10.06.2013 г., т.е. към датата на депозиране на
исковата молба – 09.06.2016 г. не е изтекла тригодишната погасителна давност.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата
от размер на сумата от 360,00 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемия и
адв. Г., според който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение във
въззивното производство в размер на сумата от 1200,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение надвишава минималния размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед
фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде намалено до минималния
размер или сумата от 360,00 лв. с ДДС. На въззиваемата страна на основание
чл.249 ал.2 вр. чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят и разноските за
касационното производство в размер на сумата от 80,00 лв., представляваща
държавна такса и сумата от 720,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на ответника по касационната жалба за прекомерност
на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение е основателно. По
делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между
въззиваемия и адв. Г., според който въззиваемият е заплатил адвокатско
възнаграждение в касационното производство в размер на сумата от 2400,00 лв. с
ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното в касационното
производство адвокатско възнаграждение надвишава минималния размер, изчислен
съобразно чл.7 ал.1 и чл.9 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност на делото,
следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 720,00 лв. с ДДС
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №40348/17.02.2017 г., постановено по гр.д. №31378/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, пл. „******, да заплати на С.Г.С.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 360,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство и на основание чл.249 ал.2 вр. чл.78 ал.3 ГПК сумата от 800,00 лв., представляваща разноски в
касационното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.