№ 3847
гр. София, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:А. К. БОЕВА
при участието на секретаря В. Е.
като разгледа докладваното от А. К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110140122 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Обединена българска
банка” АД, чрез адв. П. В., срещу Х. И. Б., с която са предявени кумулативно обективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 380,01 лева, представляваща главница по договор за
издаване на кредитна карта Visa Electron, Visa, Mastercard от 17.08.2007 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 140,32 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 07.12.2010 г. до 28.01.2013 г.; и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
22,01 лева, представляваща наказателна лихва за забава за периода от 07.12.2010 г. до
28.01.2013 г.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за издаване на
кредитна карта Visa Electron, Visa, Mastercard от 17.08.2007 г., по силата на който банката
предоставила на ответника кредитна карта с първоначален кредитен лимит в размер на 500
лева, усвоен изцяло. Срокът на договора бил две години, като същият се подновявал
автоматично за още две години. Кредитният лимит бил усвоен от ответника, но същият не
изпълнил задълженията си да върне предоставената сума, ведно с дължимата договорна
възнаградителна лихва. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, което било уважено и била издадена заповед
1
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.05.2013
г. по ч. гр. д. № 3618 по описа за 2013 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско
отделение, 60 състав. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило
предявяването на настоящите искове. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да
уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Х. И. Б. за отговор,
като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. С. Й..
Процесуалният представител оспорва предявените искове по основание и по размер като
неоснователни и недоказани. На първо място прави възражение за изтекла погасителна
давност. Освен това ответникът не бил уведомен за упражненото от банката право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Оспорва предявените искове и по размер. Прави
възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща автоматично подновяване на договора
за нов двугодишен срок, както и на тази, уреждаща заплащането на необосновано висока
неустойка за забава. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът „Обединена българска банка” АД, редовно призован, се
представлява от адв. В.. Процесуалният представител поддържа исковата молба и оспорва
депозирания отговор. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което
да признае за установени процесните вземания. Претендира направените по делото
разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ответникът Х. И. Б., редовно призован, не се явява лично,
представлява се от адв. Й.. Процесуалният представител оспорва предявените искове и
поддържа отговора на исковата молба. В хода на устните състезания моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените искове по съображения, подробно изложени в
отговора. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80
ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
По делото е представен договор за издаване на кредитна карта Visa Electron, Visa,
Mastercard от 17.08.2007 г., по силата на който банката издала на ответника, в качеството му
на картодържател кредитна карта Mastercard с кредитен лимит 500 лева. Съгласно чл. 4 от
договора ползваният кредит от разрешения кредитен лимит се олихвявал с договорна
възнаградителна лихва, определена в чл. 4.1 и чл. 4.2 от същия, а при просрочие – с
договорения лихвен процент и наказателна надбавка в размер на 5 пункта до окончателното
изплащане на просрочените или предсрочно изискуеми суми. Договорът влизал в сила от
деня на подписването му до изтичане на срока на валидност на картата. Валидността на
картата била две години и изтичала в края на отпечатания върху нея срок. Срокът на
договора се подновявал автоматично с още две години, освен при уведомление от
2
картодържателя, с което последният заявява, че не желае картата да бъде подновена. При
прекратяване на договора кредитополучателят се задължавал да погаси всички дължими към
банката суми (чл. 8 и чл. 10 от договора). Договорът за издаване на кредитна карта Visa
Electron, Visa, Mastercard от 17.08.2007 г. по своето естество представлява частен
диспозитивен документ, подписан от двете страни. Той не е оспорен в хода на
производството, поради което се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на
чл. 180 ГПК и задължава съда да приеме авторството на изявлението. Доколкото не са
релевирани пороци при образуването и изявата на волята на страните, доказано е по делото,
че същите са направили изявление за поемане на задълженията по договора при
договорените условия и срокове. Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат сила на закон за
тези, които са ги сключили.
По заповедното дело са представени Общи условия на „ОББ“ АД за дебитни и
кредитни карти. В т. 17 от същите било предвидено задължение за картодържателя
ежемесечно да погасява задължението си към банката до датата на падежа. Датата на падежа
била 14 дни след датата на издаване на извлечението, посочена в договора за издаване на
кредитна карта. След този срок банката начислявала наказателен лихвен процент за
просрочие. Обстоятелството, че картодържателят не получил извлечение, не го
освобождавало от задължение за заплащане на дължимите във връзка с ползването на
картата суми. Съгласно т. 42 от общите условия банката блокирала използването на
кредитната карта и целият дълг ставал автоматично предсрочно изискуем при неплащане на
две поредни погасителни месечни вноски, без да било необходимо банката да уведомява
предварително картодържателя за това.
Видно от приложена по заповедното дело разписка, процесуалният представител на
заявителя получил копие от издадената заповед за незабавно изпълнение и оригинала на
изпълнителния лист на 07.06.2013 г. От приета по делото покана за доброволно изпълнение
се установява, че въз основа на получения изпълнителен лист и по искане на кредитора било
образувано изпълнително дело № 20208380408570 по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № 838, като
длъжникът бил уведомен на 27.01.2021 г.
Допусната е по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на
вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след
запознаване с материалите по делото и извършена проверка в ищцовото дружество. От
заключението се установява, че процесният кредит бил от отворен тип – отпускал се до
размера на договорения лимит и можел да се усвоява и погасява многократно изцяло или
частично до максимално разрешения размер. Връщането на усвоените суми се извършвало
на падеж, като по процесния договор падежната дата за плащане на задълженията било 23-о
число на всеки месец. Първото усвояване на сума от кредитната карта било с дата 28.09.2007
г. – от АТМ-устройство била изтеглена сума в размер на 50 лева. А последната дата на
усвояване на сума от кредитната карта била 20.04.2010 г. – от АТМ-устройство била
изтеглена сума в размер на 30 лева. Вещото лице установило, че през периода от 23.08.2007
г. до 18.02.2011 г. от кредитната карта била усвоена сума в общ размер на 2060,98 лева,
3
начислените такси били в размер на 255,61 лева, начислената договорна лихва – в размер на
421,34 лева, а начислена наказателна лихва – в размер на 24,75 лева. През същия период от
страна на ответника били извършени плащания в общ размер на 2220,31 лева, след
осчетоводяването на които оставали следните непогасени задължения по процесния
договор: 380,04 лева – главница, 140,32 лева – договорна лихва и 22,01 лева – наказателна
лихва. Първата вноска по кредитната карта била направена на 13.09.2007 г., когато била
внесена сумата 320 лева, а последната вноска била извършена на 18.02.2011 г. за сумата в
размер на 101,78 лева. На 27.06.2019 г. вземанията на банката към ответника по процесния
договор за кредитна карта били цедирани в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Съдът намира,
че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно
неговата правилност, поради което го възприема изцяло.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ:
За основателността на предявения иск следва да бъде установено кумулативното
наличие на следните предпоставки: съществуване през исковия период на валидно
облигационно отношение между страните, възникнало по силата на договор за издаване на
кредитна карта Visa Electron, Visa, Mastercard от 17.08.2007 г.; усвояване от ответника от
кредитната карта на сума, равна на претендираната главница, и настъпване на изискуемостта
на претендираното вземане.
От приетите по делото доказателства се установява, че между страните възникнало
валидно облигационно отношение въз основа на сключения на 17.08.2007 г. договор за
издаване на кредитна карта Visa Electron, Visa, Mastercard, по силата на който банката издала
на ответника, в качеството му на картодържател кредитна карта Mastercard с кредитен лимит
500 лева. Оправомощеният държател, от своя страна, се задължил да поддържа по сметката
си достатъчен авоар за посрещане на всички плащания, извършени с банковата карта, и
дължимите на банката такси и комисиони, да не превишава разрешения кредитен лимит и да
погасява в срок всички свои задължения, произтичащи от използването на картата.
Следователно, налице е първата предпоставка за уважаване на предявения иск.
По отношение на втория елемент от фактическия състав на вземането на ищеца –
усвояване от ответника на сума, равна на претендираната главница, съдът намира, че същата
се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В последното са
посочени по дати усвоените суми, като вещото лице е уточнило, че това са суми, изтеглени
на АТМ – устройство, т.е. главницата не включва капитализирана лихва или такси. Следва да
бъде подчертано, че усвояването на предоставения кредитен лимит не се оспорва от
ответника, а и по делото не са събрани доказателства, които да опровергават изводите на
вещото лице. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че от събраните по
4
делото доказателства безспорно се установява усвояването от ответника от разрешения му
кредитен лимит на сумата в общ размер на 2060,98 лева през периода от 23.08.2007 г. до
18.02.2011 г. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е видно, че през същия
този период ответникът е извършил погасявания по кредитната карта в общ размер на
1680,94 лева, които са били отразени от банката. След приспадане на плащанията останала
дължима главница в размер на 380,04 лева.
По отношение на падежа на задължението съдът намира, че същият безспорно е
настъпил и то преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
Съгласно чл. 8 от договора същият влизал в сила от деня на подписването му до изтичане на
срока на валидност на картата. Валидността на картата била две години и изтичала в края на
отпечатания върху нея срок. Срокът на договора се подновявал автоматично с още две
години, освен при уведомление от картодържателя, с което последният заявява, че не желае
картата да бъде подновена. А в чл. 10 от договора било предвидено, че при прекратяване на
договора кредитополучателят се задължавал да погаси всички дължими към банката суми.
По делото няма данни от кога е започнал да тече срокът на валидност на първата кредитна
карта, но от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че първото
усвояване на сума от кредитната карта било с дата 28.09.2007 г., когато от АТМ-устройство
била изтеглена сума в размер на 50 лева. Следователно, най-късно на тази дата е била
издадена и кредитната карта. Двете години по чл. 8 от договора са изтекли на 30.09.2009 г.
От заключението на вещото лице е видно, че ответникът е продължил да усвоява суми, което
означава, че е била издадена втора кредитна карта и срокът на договора е бил подновен за
още две години – до 30.09.2011 г. С настъпването на този краен срок съгласно чл. 10 от
договора окончателно са падежирали всички задължения на ответника по него. Направените
в тази насока възражения в отговора на исковата молба не може да бъдат приети.
С оглед всичко изложено дотук настоящият съдебен състав намира, че искът по чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е основателен, поради което следва да бъде
разгледано основното възражение на ответника – за погасяване на вземането по давност.
Преди всичко следва да бъде посочено, че по отношение на главницата приложима е общата
петгодишна давност. Съгласно трайно установената съдебна практика при договора за заем е
налице неделимо плащане. В случай че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, както е в настоящия случай, това не превръща тези
вноски в периодични плащания, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените в Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Последните, макар да са породени от един и същ факт, са относително самостоятелни и
периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. По отношение
на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на кредитора
за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е
повтарящо се. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява по
5
своята същност съгласие на кредитора да приеме изпълнение на основното задължение на
длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е
приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 38 от
26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., ІІ Т.О., ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г., ІV Г.О., ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ Г.О., ВКС,
Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ІІ Т.О., ВКС).
На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Тълкувателно решение № 3 от
21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г., ОСГТК, ВКС е прието, че нормата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. В
разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма,
разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е
периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на
страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените
падежи – моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи
части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една
от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането
за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено
изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие.
При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право
е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави
принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската,
изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). От редакцията на разпоредбата на чл.
114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно
разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след
като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на
предсрочна изискуемост). Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на
института на погасителната давност. С оглед изложеното в цитираното тълкувателно
решение е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на
длъжника кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за
непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на
предсрочната изискуемост.
В настоящия случай сключеният между страните договор за кредитна карта
представлява по своята същност договор за револвиращ кредит, тъй като оправомощеният
6
държател имал право през целия срок на договора да разполага като усвоява многократно в
пълен размер или частично с определена сума в съответната валута (кредитен лимит) – в
случая в размер на 500 лева. При този вид договор за кредит от волята на оправомощения
държател зависи дали, кога и в какъв размер ще усвоява суми от кредитния лимит. По тази
причина в уговорките между страните липсвали отнапред определени като размер месечни
погасителни вноски за връщане на усвоената сума. Въпреки че отделните месечни вземания
на банката като размер били поставени в зависимост от усвоената от картодържателя сума
през съответния месец, падежът на задължението на ответника е ясно уговорен в т. 17 от
приложимите общи условия – 14 дни след датата на издаване на извлечението. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че падежната дата за
плащане на задълженията било 23-то число на всеки месец. Следователно, за всяка
минимална месечна погасителна вноска падежът настъпвал и давността започвала да тече от
23-то число на следващия месец. Доколкото по делото липсва яснота какъв начин на
плащане е избрал ответникът – частично или цялостно погасяване съгласно т. 20 от общите
условия, както и какъв е бил размерът на отделните падежирали месечни вноски, съдът
приема, че с настъпването на крайния срок на договора и съгласно чл. 10 от същия
окончателно са падежирали всички задължения на ответника. Следователно, датата
30.09.2011 г. следва да бъде приета като начало на давностния срок по смисъла на чл. 114, ал.
1 ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В т.
14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС е
прието, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес
и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Но ако е
спазен срокът по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, то съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие – искът за съществуване на вземането се смята предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В най-новата
съдебна практика на Върховния касационен съд това разбиране е доразвито в хипотезата
при спазен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, но при допуснато от
кредитора бездействие за предприемане на изпълнение незабавно, респективно в разумен
срок от издаването, респективно получаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителния лист. В Решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г., II т. о., ВКС
е прието, че с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК е създадено изключение от общото правило
на чл. 125 ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните
правни последици (вкл. прекъсване и спиране на давността). Посочената в нормата на чл.
422, ал. 1 ГПК фикция обаче не означава, че съществуването на материалното право се
установява единствено към този момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора
към момента на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно приключване на
съдебното дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл. 422 ГПК
общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на
иска, респ. след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
7
В хипотезата на чл. 418 ГПК, доколкото заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла
в сила, сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, имат за
основание издаденото разпореждане за незабавно изпълнение и не подлежат на
съобразяване от страна на съда в исковия процес.
В цитираното решение на ВКС са взети предвид мотивите по т. 14 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, че с оглед липсата на
правна уредба в ГПК от 1952 г., подобна на тази на заповедното производство в сега
действащия ГПК, на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не
може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с
оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист.
Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение,
когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се
прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не
може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към
т. 10 от тълкувателното решение. Според тях давността е правна последица на бездействието
на кредитора, поради което, ако той няма правна възможност да действа, давност не тече.
Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира
да предяви иск или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече,
защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият
процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност.
Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да
действа (като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен) или да не действа.
Така в цитираното решение на ВКС е прието, че преценени в цялост, тълкувателните
мотиви на ТР № 2 от 26.06.2015 г. изтъкват бездействието на кредитора във времето като
основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4 от
18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават значение на факти, които могат да бъдат
съобразявани в хода на производството по чл. 422 ГПК след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. С оглед горното, по конкретно поставения въпрос
съставът на Върховния касационен съд е приел, че липсва бездействие на кредитора в
заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, тъй като
препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист
може да се издаде едва след влизането й в сила (чл. 416 ГПК). Преди този момент
кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й. При издаването на
заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със
заповедта се издава и изпълнителен лист (чл. 418 ГПК). Заповедта за изпълнение в този
случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително
дело (чл. 418, ал. 5 ГПК) по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на
издаване на заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист, до предприемане
на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо
8
правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на
вземането, но към минал момент – този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в
срока по чл. 415 ГПК съгласно прогласеното в чл. 422, ал. 1 ГПК обратно действие на
исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл. 411, ал. 3 ГПК.
В случаите по чл. 418 ГПК (които показват по-голямо сходство с предходната процесуална
уредба на отм. ГПК от 1952 г. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание) бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта
чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за
възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415
ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение
по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно
които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на
заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК само когато такова изпълнение е предприето
в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената от съда незабавност на
изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът
бездейства – не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува
изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния
изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства
осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и
стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т. 10
от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. В
този смисъл е и Решение № 50047 от 26.04.2023 г. по т. д. № 1927/2022 г., I т. о., ВКС.
В настоящия случай заявлението е подадено на 29.01.2013 г. Заповедта за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителният лист са
издадени от съда на 13.05.2013 г. и са получени от представител на заявителя на 07.06.2013 г.
Изпълнителното дело въз основа на процесния изпълнителен лист е образувано едва през
2020 г., а поканата за доброволно изпълнение, ведно с копие от заповедта за незабавно
изпълнение са били връчени на длъжника на 27.01.2021 г., който в законовия едномесечен
срок е подал възражение по чл. 414 ГПК. При тези данни и при съобразяване на цитираната
по-горе съдебна практика настоящият състав намира, че е налице бездействие на ищеца-
кредитор за предприемане на изпълнение в разумен срок, продължило 7 години – период,
надхвърлящ дори петгодишния срок за погасяване на вземането за главницата по давност.
Бездействието на ищеца за предприемане на изпълнение в разумен срок след издаване на
изпълнителния лист е факт с правно значение, който следва да бъде съобразен. Съдът
намира, че петгодишната погасителна давност относно вземането за главницата е изтекла на
30.09.2016 г. (заявлението за издаване на заповедта за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК не прекъсва давността). В тази хипотеза макар исковата молба за установяване
съществуването на процесните вземания да е предявена в срока по чл. 415 ГПК, тя не може
да прекъсне вече изтеклата погасителна давност. Релевираното в отговора на исковата молба
възражение за погасяване на процесните вземания по давност е основателно.
9
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че искът по чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Освен главницата ищецът претендира и договорна възнаградителна лихва за периода от
07.12.2010 г. до 28.01.2013 г. В чл. 4.1 и чл. 4.2 от процесния договор за кредитна карта
страните уговорили, че ползваните суми от разрешения кредитен лимит се олихвявали с 16,5
% годишно – при безкасово плащане на стоки и услуги чрез терминални устройства ПОС
при търговци, и с 18,5 % годишно – при теглене на пари в брой от терминални устройства
АТМ (банкомати) или чрез терминални устройства ПОС. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че от общия размер на дължимата възнаградителна
лихва ответникът погасил сумата в размер на 281,02 лева, поради което непогасеният
остатък за процесния период възлизал на 140,32 лева. При тези данни следва да бъде
разгледано направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на
вземането по давност. В Решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г., І Т.О., ВКС
е прието, че съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Претендираната договорна
възнаградителна лихва няма характер на неделимо плащане, поради което за същата не е
приложима общата петгодишна давност. Вземането за лихви има самостоятелен характер и
преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното
задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Поради
тази причина е направен изводът, че вземането за договорна възнаградителна лихва се
погасява с кратката тригодишна давност. В същия смисъл е и Решение № 206 от 30.12.2011
г. по т. д. № 1055/2010 г., ІІ Т.О., ВКС.
В настоящия случай тригодишната погасителна давност е изтекла за всички вземания
за възнаградителна лихва на 28.01.2016 г. – повече от 4 години преди образуване на
изпълнителното дело. При съобразяване на цитираната по-горе съдебна практика следва да
бъде прието, че претендираните от ищеца вземания за договорна възнаградителна лихва са
изцяло погасени по давност.
С оглед изложеното искът по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ
се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Разпоредбата на чл. 119 ЗЗД предвижда, че с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от това акцесорни вземания, каквото е това за лихва, макар
давността за тях да не е изтекла. Доколкото съдът прие, че цялото вземане на ищеца за
главница е погасено по давност, то и начислената върху нея неустойка за забава също е
погасена.
С оглед изложеното и искът по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД
се явява неоснователен и като такъв също следва да бъде отхвърлен изцяло.
10
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ответника е направил искане за присъждане на
направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като е представил
списък по чл. 80 ГПК. Видно от приложения по делото договор за правна защита и
съдействие от 21.04.2023 г., договореното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева
било заплатено от ответника изцяло в брой при подписване на договора. Процесуалният
представител на ищеца е направил възражение за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-
нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения
размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От
друга страна, в най-новата съдебна практика на Върховния касационен съд се приема, че
след постановеното Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-
438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД)
съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални
размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от
СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
минимални размери не са задължителни при определяне размера на хонорара за правна
услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения
между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
§ 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС,
Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС).
Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-вече –
фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т.
д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023
г., ІV г. о., ВКС). Съдът, като съобрази обстоятелството, че по настоящото производство бяха
проведени три съдебни заседания, с изслушване на една експертиза и събиране на
допълнителни писмени доказателства, и като взе предвид, че действителната правна и
фактическа сложност на делото не е голяма, намира, че заплатеното от ответника
възнаграждение в размер на 400 лева не е прекомерно и не следва да бъде редуцирано. С
оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищцовото дружество „Обединена българска банка” АД следва да бъде осъдено да заплати на
ответника Х. И. Б. сумата в размер на 400 лева, представляваща направените в настоящото
производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
11
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Обединена българска банка” АД, ЕИК *********,
представлявано от изпълнителните директори С.А.Г. и Т.В.М., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Триадица”, бул. „Витоша” № 89Б, срещу Х. И. Б., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 380,01 лева, представляваща главница по договор за издаване
на кредитна карта Visa Electron, Visa, Mastercard от 17.08.2007 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 140,32 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 07.12.2010 г. до 28.01.2013 г.; и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
22,01 лева, представляваща наказателна лихва за забава за периода от 07.12.2010 г. до
28.01.2013 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.05.2013 г., издадена по ч. гр. д. №
3618 по описа за 2013 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Обединена българска банка” АД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителните директори С.А.Г. и Т.В.М., със седалище и
адрес на управление гр. София, район „Триадица”, бул. „Витоша” № 89Б, да заплати на Х.
И. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, сумата 400 (четиристотин)
лева, представляваща направените в настоящото производство разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 3618 по описа за 2013 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12