Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 21.10.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 220 по описа за 2021 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20213389
от 01.10.2020 г. по гр.д. № 28817/2019 г. по описа на СРС, 59 с-в е осъден В.
ЕООД, ЕИК*********да заплати на К.П. ООД, ЕИК*********, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД, във вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 92 ЗЗД сумата в размер 20 000 лева - главница,
произтичаща от Договор за кредит № 17081501/15.07.2017 г. и Анекс № 1/15.08.2018
г., сумата от 3 306,64 лева - договорна възнаградителна лихва за периода
15.09.2018 г. – 23.04.2019 г. и сумата от 2 906,64 лева - наказателна лихва
/неустойка/ за периода 15.10.2018 г. – 23.04.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на исковата молба
в съда до окончателното плащане.
В срок е
подадена въззивна жалба от ответника В. ЕООД с изложени доводи за неправилност
на постановеното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила, както и поради необоснованост.
Поддържа, че
сключения договор за кредит е нищожен поради противоречие със закона на
основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК. Излага, че в случая са приложими
правилата на закона за потребителския кредит и изложения от първата инстанция
обратен извод е необоснован. За формирането му съдът не е съобразил приложимите
към договора Общи условия, в които е посочено, че договора за кредит е
потребителски. В противоречие с договореното между страните съдът е
преквалифицирал договора като банков.
Неправилно
съдът не е приел като нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата за
договорна лихва. Размерът на същата надвишава двукратния размер на законната
лихва, поради което клаузата е нищожна. Заявява, че клаузата за неустойка по
договора е нищожна поради анатоцизъм. Освен това размерът й надвишава
двукратния размер на законната лиха, поради което е нищожна поради противоречие
с добрите нрави.
Неправилно
съдът не възприел, че е налице плащане на сумата 4400.00 лв. по кредита,
каквото становище е изразил експерта по ССчЕ заявявайки, че крайното салдо по
сметката е 15600.00 лв. Освен това счита, че решаващия съд не е взел предвид,
че в случая не е приложима разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД и извършените
плащания от ответника следва да се отнесат като плащане по главница, която към
датата на предявяване на иска е в размер на 15600.00 лв.
Моли, да
бъде отменено решението на СРС и предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна К.П. ООД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли за потвърждаване на решението на СРС, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно.
Производството е
образувано по предявени искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД, във вр. чл. 430 от ТЗ и
чл. 92 ЗЗД за заплащане на дължими суми –
главница, договорна лихва и неустойка за забава по Договор за кредит № 17081501/15.07.2017 г. и Анекс №
1/15.08.2018 г. сключен между ищеца
като кредитор-заемодател и ответника, като заемател.
За да постанови обжалваното
решение съдът е приел, че ответника търговец не е потребител и по отношение на
сключената търговска сделка са неприложими правилата на ЗЗП и ЗПК. С оглед този
извод, съдът е приел за неоснователни възраженията на търговеца- ответник, че
сделката е недействителна, като сключена в противоречие със закона и добрите
нрави, в т.ч. че клаузите за договорна лихва и неустойка за забава са нищожни
като противоречащи на закона и добрите нрави, като неравноправни. Въз основа на
представените в производството писмени доказателства и констатациите на
експерта по приетата пред първата инстанция ССчЕ, съдът е приел за основателни
осъдителните претенции на ищеца за осъждане на ответника да заплати дължимата и
непогасена главница, договорна лихва и неустойка за забава по сключения договор
за кредит.
Решението на съда е правилно.
Във връзка с доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:
Касае се за спор
за вземания, породени от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ -
договор за банков кредит, чиято уредба е в
чл.430 и сл. ТЗ. Заемодателят – ищец е регистрирана финансова институция /чл.3
от ЗКрИ/ като основната му дейност е предоставяне на кредити на физически и
юридически лица. Т.е. сключената сделка и по силата на чл.286, ал.1 и чл.287 ТЗ
представлява търговска сделка от категорията на
абсолютните. Според
обективния критерий на чл. 286, ал. 2 от ТЗ търговски
са сделките по чл. 1, ал. 1 от ТЗ,
независимо от качеството на лицата, които ги извършват - абсолютни търговски
сделки. Субективният критерий се съдържа в чл. 286, ал. 1 от ТЗ -
търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от
него занятие. При съмнение намира приложение оборимата презумпция на чл. 286, ал. 3 от ТЗ -
че извършените от търговеца сделки са сключени от него по занятие. В конкретния
случай търговци са и заемодателят и заемополучателят.
Както бе посочено кредитора извършва дейността по
предоставяне на кредити по занятие. Доводите на търговеца ответник, че сделката
не е търговска са неоснователни. Предвидената в чл. 286, ал. 3 от ТЗ презумпция не е оборена. Последното и при съобразяване,
че получения кредит е ползван от търговеца- ответник за обслужване именно на
търговската му дейност.
Възраженията на
ответника, че договора е недействителен поради противоречие със закона или
добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, пр. 1 и пр.3 ЗЗД са неоснователни.
Съображения:
Несъмнено по отношение
на ответника не са приложими разпоредбите на ЗЗП и ЗПК. Съгласно дадената с разпоредбата на
§13, т.1 от ДР на ЗЗП
законова дефиниция, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор
по действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност. Процесният договор за кредит е сключен
между юридически лица търговци по своята правно организационна форма, с цел
обслужване търговската дейност на кредитополучателя, поради което с оглед
съдържанието на уговорките между страните и качеството им на търговци, съдът
намира, че е налице търговска сделка, която не попада в приложното поле на ЗЗП и ЗПК,
нито съставлява „потребителски договор“ по смисъла на закона.
Настоящия състав споделя
възприетото становище в Решение № 135 от 19.11.2020 г. по т.д. № 1066/2019 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК. Според изразеното в
него, накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр.3 ЗЗД е
налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на
справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения
и на предотвратяване на неоправдано имуществено разместване. Съгласно
принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските
договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за
нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За
разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или
юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва
да положи най - голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на
това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите
по ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
сключените от потребител по см. на § 13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални
клаузи в договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на
потребителя, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Уговорките, които определят основния предмет на
договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени, не могат да
бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В
изключенията по ЗЗП, при които дори
потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното
основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор
банков кредит, по който кредитополучател е търговец, когато кредитът е
предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при
които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора
и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва e цената на кредита и
следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за
банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на
принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на
добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател -
търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането
й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като
референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като
страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са
предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката
формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната
лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение
между страните.
Ето защо и при сключване на
договор за кредит от кредитополучател – търговец във връзка с търговска
му дейност, както в случая, и при наличие на клауза за договорна
лихва, която е с нефиксиран размер /плаваща лихва по банков кредит/
последния трябва да положи
грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица
със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима
грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере
обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на
договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от
банката по нейна преценка.
С оглед тези разрешения,
съдът намира че клаузите в договора за кредит сключен между страните по
настоящето производство, с които са договорени възнаградителна лихва по кредита
във фиксиран размер и неустойка при забава в плащанията по договора във
фиксиран размер са ясни и разбираеми, като същите не са в нарушение на действащия и в търговските отношения
принцип на договорната автономия по чл. 9 ЗЗД, тъй като
отговарят на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и не водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на насрещните страни по правоотношението.
Така, с клаузата на
чл.2, ал.2 от договора за кредит, с която страните са договорили, че за
получената в заем сума кредитополучателя дължи договорна лихва в размер на 2 % /две на сто/ върху непогасения размер
на главницата, който към датата на сключва на анекс от 15.08.2018 г. възлиза на 20 000 лева, както и част от главницата, подробно описано
в погасителен план в чл. 3, ал.1, както
и клаузата на чл.3, ал.4 от договора, с която е уговорено при неизпълнение от страна на
кредитополучателя на кое да е изискуемо парично задължение, уговорено в договорите
за кредит, изплащането на което е разсрочено
със споразумението и/или дължимата договорна лихва, кредитополучателят да
дължи на кредитора неустойка /наказателна лихва/ в размер на договорения със
споразумението лихвен процент в размер на 2 % (два процента), увеличен с
наказателна надбавка от 2 /два/ пункта, на месечна база съобразно броя на дните
на неизпълнение, която се начислява върху непогасената част от главницата.
При съобразяване
констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящия състав
кредитира по реда на чл.202 ГПК, настоящия състав намира че размерът на
задълженията на ответника по договора са за сумата 20 000 лева-главница,
договорна лихва - 3 306,24 лева и
наказателна лихва /неустойка/ - 2 906,64
лева.
Поддържаното от
ответника възражение, че клаузата на договорената лихва противоречи на добрите
нрави, тъй като надвишава двукратния размер на законната лихва, съдът намира за
неоснователно. Според указанията на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на
разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Както бе посочено сочената разпоредба
е приложима за потребители, но както бе посочено по-горе
търговеца-кредитополучател не
може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. С оглед това възражението е неоснователно. В случая е
приложима разпоредбата на чл.294 ТЗ, че при сключен договор за кредит между
търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго.
Идентичен извод се
налага и за доводът за недействителност на клаузата за неустойка за забава в
плащанията по договора за кредит. В тази връзка съдът намира за правилни
доводите на ищеца –кредитор, че в случая е приложима и разпоредбата на чл.309 ТЗ предвиждаща, че не може да се намалява поради прекомерност неустойката
дължима по търговска сделка. В случая не е налице клауза за неустойка, чийто
размер е прекомерен, респ. която не изпълнява функциите за обезпечаване и
обезщетяване кредитора при забава в изпълнението на задълженията по договора от
страна на кредитополучателя. Налице е договаряне на фиксиран размер, който не
надвишава десетки пъти размера на вредата с оглед констатациите на ССчЕ.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции правилно се явява постановеното първоинстанционнното
решение и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Въззиваемата страна С.Б.Д.-Д.претендира разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1500.00 лв., които с оглед разпоредба на чл. 78, ал.
3 ГПК следва да бъдат присъдени.
Воден от горното , Съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20213389 от 01.10.2020 г. по гр.д. № 28817/2019 г. по описа на СРС, 59 с-в.
ОСЪЖДА В. ЕООД, ЕИК*********да заплати на К.П. ООД, ЕИК*********,
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1500.00 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.