РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.04.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на първи февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
д. № 7419/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение от 21.03.2018 г., обективирано в
протокол от проведено на 21.03.2018 г. открито съдебно заседание, по гр.д. № 12467/2017
г., на СРС, 62 състав, ответникът Държавата, представлявана от Министъра на
финансите, е осъден да заплати на ищеца „С.Е.” ЕООД, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД, сумата от 20 769,57 лв., ведно със законната лихва от
28.02.2017 г. до датата на погасяване на задължението, представляваща събрана
такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, начислена
за периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г. и впоследствие внесена в държавния
бюджет без да е налице основание за такова плащане. Предвид изхода на спора,
ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски в производството, в
размер на 5351,28 лв.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, чрез юрк. И. Г., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са наведени оплаквания за неговата недопустимост,
а при условията на евентуалност и за неправилност, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Сочи, че решението и недопустимо, тъй като ищецът е
претендирал пред граждански съд възстановяване на държавни такси, за които
твърди, че са събрани незаконосъобразно, при което редът за възстановяването им
е бил този, предвиден в Закона за държавните такси. Поддържа и, че предвид
разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закон за Конституционен съд, законодателят е предвидил,
че единственият компетентен орган, уреждащ последиците от действието на обявения
за противоконституционен акт, е Народното събрание, поради което е недопустимо
друг орган, включително и съда, да преурежда вече възникналите отношения.
Отсъствали и данни дадените суми да са постъпили в държавния бюджет, а
заключенията на вещите лица по делото почивали върху предположения и оспорени
доказателства.
Във въззивната жалба се съдържат и оплаквания
относно неправилното приложение на материалния закон, тъй като по силата на чл.
151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Р. България, до влизане в сила на
Решението на КС от 31.07.2014 г., с което чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, е била обявена
за противоконституционна, същата е действала, пораждайки валидно задължение за
ищцовото дружество за заплащане на такса, чието възстановяване се претендира.
Счита, че съществено за възникване на субективното имуществено право на вземане
в полза на държавата, черпено от законовата норма на чл. 35а, ал. 1, във връзка
с ал. 2 ЗЕВИ, е моментът на реализацията на стоката /ел. енергията/, която е
била продадена от съответното дружество по сключения договор за изкупуване на
ел. енергия с дадения краен снабдител, защото именно това е основанието за
възникването в правния мир на установеното вземане за заплащане на държавна
такса, а веднъж възникнало, то не може да бъде отречено, като съществуващо и
подлежащо на изпълнение въз основа на влязло в сила решение на Конституционния
съд. Ето защо за ответника съществувало основание, въз основа на което да
задържи получената сума, респективно, не бил изпълнен фактическия състав нито
на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, нито този на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Отделно от
това, поддържа, че по делото не е доказано, че в рамките на исковия период „С.Е.”
ЕООД е произвеждало и продавало електрическа енергия на регулирания пазар с
посочения вид мощности /ВЕИ/, както и относно факта на упражнено удържане на
такса по смисъла на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ от страна на крайните снабдители,
включително и затова, какъв е нейния паричен еквивалент. Моли съда да обезсили
обжалвания съдебен акт, а при условията на евентуалност да отхвърли предявения
иск и присъди направените по делото за двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемият ищец - „С.Е.” ЕООД, чрез пълномощника
си - адв. М. Л., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата,
поддържайки че е подадена след изтичане на законоустановения двуседмичен срок
за обжалване. По същество счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото
да бъде потвърдено. Поддържа, че от представените пред СРС писмени
доказателства и заключенията на изслушаните по делото експертизи установявали
количеството произведена електроенергия от собствената на ищеца фотоволтаична
електроцентрала (ФЕЦ), както и че процесната сума е била внесена в държавния
бюджет на 15.10.2014 г. Излага доводи, че внасянето на таксата по чл. 35а ЗЕВИ е
в резултат от осъществяването на един смесен фактически състав, включващ четири
юридически факта: удържането на таксата от „ЕВН България Електроснабдя6ване“
ЕАД по отношение на Смолник Енерджи на месечна база; изготвяне на тримесечни
справки съгласно Изисквания
за вида, формата и съдържанието на справката по чл. 356, ал. 2 от ЗЕВИ;
подаването на справките в КЕВР до петнадесето число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнасят; и внасяне на таксата съгласно справките по
бюджетна сметка на КЕВР на основание чл. 35б от ЗЕВИ. Поддържа, че с обявяването
на посочените разпоредби за противоконституционни, считано от 10.08.2014 г., е отпаднало
задължението на обществения доставчик, съответно крайните снабдители, за
удържане на таксата от производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия и за внасянето ѝ в КЕВР, съответно за превеждане на таксата
от КЕВР в държавния бюджет. Ето защо и счита, че към датата на влизане в сила
на Решението на КС фактическият състав не е бил завършен, тъй като справката за
периода, обхващаща периода 01.07.2014 г. – 10.08.2014 г., не е била изготвена
или подадена в КЕВР и не е била внесена. Сочи, че наличието на решение на КС, с
което се отменя не само материалното основание за дължимостта на таксата, но и
процедурата по удържането и внасянето ѝ, е направило невъзможно
довършването на фактическия състав и след 10.08.2014 г. не са съществували в
правната действителност нито годно основание, нито процедура, по която да се
довърши фактическия състав. Сочи, че правните последици на процесния фактически
състав се състоят в постъпването на таксата в бюджета на КЕВР и съответно последващото
ѝ прехвърляне в държавния бюджет, но доколкото с Решението на КС се
прогласява отмяната на материалното основание за внасяне на таксата и на
процедурата за това, то и от момента на влизането му в сила, не е могъл да бъде
завършен в цялост фактическия състав, даващ право на държавата да задържи на таксата.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения двуседмичен срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Доводите на въззиваемия за депозирането на
въззивната жалба след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК са неоснователни. Препис от обжалваното решение е
връчено на ответника на 29.03.2018 г., а въззивната жалба е подадена по пощата
на 16.04.2018 г. /видно от пощенското клеймо върху плика/, т.е. депозирана е на
осемнадесетия ден от връчването. Следва обаче да бъде съобразено, че в този
период е била действаща нормата на чл. 61, ал. 2 ГПК (отменена понастоящем),
предвиждаща, че сроковете спират да текат за страните през дните, обявени за
официални празници по чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда – в случая това са
Велики петък, Велика събота и Великден - неделя и понеделник, т.е. дните от шести до девети април 2018 г.
Ето защо и следва да се приеме, че крайният срок за подаването на въззивната
жалба е изтекъл на 16.04.2018 г., и същият е спазен.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
В този ред на мисли
следва да се посочи, че за да определи действителното основание на спорното
материално право, съдът винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част
на исковата молба фактически твърдения, включително и от в /В този смисъл
Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О.
постановено по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д.
№ 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК/,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор
относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба
факти при точна и коректна интерпретации за фактите. Доколкото ищецът не твърди
наличието на пряка парична престация в полза на ответника правната квалификация
на така предявения иск следва да се определи като такава по чл. 59 ЗЗД, а не на
дадената от първоинстанционния съд такава по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В конкретния
случай обаче допусната от
първоинстанционния съд неточност в правното основание на предявения иск не води
до недопустимост на обжалвания акт, тъй като СРС е разгледал и се е произнесъл
по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.
По отношение на оплакването на въззивника за
недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като връщането на
претендираната такса е следвало да бъде реализирано в административно
производство, а не чрез предявена пред граждански съд претенция по чл. 59 от ЗЗД, настоящият състав на съда намира същото за неоснователно. Налице е влязло
в сила определение №796/20.12.2017 г. на ВКС по т.д. №2206/2017 г., II т.о., с което гр.д. №12467/2017 г. е върнато
на СРС със задължителни указания, че предявеният от ищеца иск е процесуално
допустим и същият подлежи на разглеждане от гражданския съд по общия исков ред.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената
въззивна жалба за основателна, поради следното:
Ищецът е претендирал връщането на сумата от
20 769,57 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2017 г. до датата на
погасяване на задължението, с която ответникът се е обогатил неоснователно и
представляваща събрана такса за производство на електрическа енергия от вятърна
и слънчева енергия, начислена за периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г. и
впоследствие внесена в държавния бюджет без да е налице основание за такова
плащане. В исковата молба е изложено, че таксата е събрана на основание чл.
35а, 35б и чл. 35в от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ),
които норми са обявени за противоконституционни с Решение №13/31.07.2014 г. на
Конституционния съд, по к.д. №1/2014 г. и от влизане в сила на решението -
10.08.2014 г., според ищеца, разпоредбите не се прилагат.
Посочено е, че за м. юли 2014 г. ищцовата ФЕЦ
е произвела ел. енергия на стойност 83 042,11 лв., без ДДС, за което му е
заплатена от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД дължимата за месец юли 2014
г. преференциална цена по договора за изкупуване на ел. енергия, в размер на 79
938,71 лв. с ДДС или с 16 608,42 лв. по-малко от дължимата цена. Твърди се, че
за периода 01-10 август 2014 г. ФЕЦ е произвела енергия на стойност 20 805,75
лв. без ДДС, за което „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД му е превел с
4161,15 лв. по-малко от дължимата цена. Поддържа, че неполучената сума за м.
юли 2014 г. в размер на 16 608,42 лв. и тази за периода 01-10 август 2014 г. от
4161,15 лв. представляват удържани от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД
такси по чл. 35а ЗЕВИ, които на 15.10.2014 г. са били преведени на КЕВР и
впоследствие внесени в държавния бюджет.
Горепосочените твърдения, съдът намира за
доказани, както с оглед представените към исковата молба писмени доказателства,
така и от заключението на комплексната съдебна счетоводна и техническа
експертиза, което настоящият състав намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие. От същата се установяват, че за исковия период 01.07.2014
г. – 10.08.2014 г. разликата между цената на произведената от ФЕЦ ел. енергия
по представените към исковата молба протоколи от 31.07.2014 г. и от 31.08.2014
г., и заплатената на ищеца от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД покупна
цена, е 20 769,57 лв., и която разлика се равнява на размера на таксата,
дължима при условията на чл. 35а от ЗЕВИ. Противно на твърденията на ответника,
за да достигне до тези изводи, експертизата не е обосновала заключението си
единствено на документите, представени от ищеца, а и на такива, предоставени от
„ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, което дружество като краен снабдител на
основание чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ и чл. 35б, ал. 1 и ал. 2
от ЗЕВИ е изкупувало произведената ел. енергия, като от общо дължимата цена е
удържало и превеждало на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) 20% от нея под формата на
визираната в чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ такса. Следва да се отбележи, че от писмената
справка, издадена от КЕВР (лист 99 и 105 от делото на СРС) е видно, че на
основание чл. 35а и сл. от ЗЕВИ „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД е събирал
от производителите на ел. енергия такса за третото тримесечие, обхващаща
периода 01.07.2014 г. - 10.08.2014 г. и същата е преведена на КЕВР на 15.10.2014 г., който от своя страна
е прехвърлил постъпилите средства в централния бюджет. Ето защо и съдът намира
за доказано по делото, че на 15.10.2014 г. ответникът е получил процесната
сума.
Не е спорно по делото, че с Решение
№13/31.07.2014 г. на Конституционния съд, по к.д. №1/2014 г., са обявени за
противоконституционни чл. 35а, чл.
35б и чл. 35в от ЗЕВИ. Решението е обнародвано на 06.08.2014 г. и по аргумент
от чл.
151, ал. 2, изр. 2 КРБ, е влязло в сила на 10.08.2014 г.
На основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ
противоконституционният закон не се прилага от деня на влизане на решението в
сила, а според чл. 22, ал. 4 от Закон за Конституционния съд възникналите
правни последици от акта, обявен за неконституционен, се уреждат от органа,
който го е постановил. Съдържанието на визираните норми води до извод, че решението
на КС има действие занапред и не преурежда с обратна сила заварени
правоотношения и факти, възникнали преди прогласяване на
противоконституционността.
До момента на обявяването им за
противоконституционни, нормите на чл. 35а, ал. 1, 2 и 3 ЗЕВИ, пораждат
задължение за производителя на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия, какъвто безспорно се явява „С.Е.” ЕООД, да заплаща такса за производство
ѝ. Ето защо процесната такса, дължима за периода до датата на влизане в
сила на решението на КС за обявяване на противоконституционността на
разпоредбата чл. 35а от ЗЕВИ, е внесена, респективно получена от ответника, при
наличието на валидно правно основание. Действително, нормата на чл. 35б, вр.
чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ предвижда специален ред за внасяне на таксите – на
тримесечни периоди, чрез удържането ѝ от дължимата обща цена за
произведеното и изкупено количество ел. енергия от обществения доставчик или от
крайните снабдители, като част от тримесечния период (третото тримесечие на
2014 година) попада след датата на обявяване на нормата за
противоконституционна. Неоснователни обаче са доводите на въззиваемия за настъпила
невъзможност относно довършване на фактическия състав на начисляване и внасяне
на таксите поради преустановяване действието на чл. 35б с обявяване нормата за
противоконституционна, тъй като процесната сума е получена на валидно
материалноправно основание, доколкото задължението за внасяне на таксата е
възникнало с оглед производството и изкупуването на ел. енергията, съгласно чл.
35а ЗЕВИ. Ето защо е ирелевантно дали процедурата по фактическото начисляване и
внасяне на таксите в бюджета е била действаща и спазена към датата на
плащането, тъй като евентуалните пороци в процедурата по начисляване не
рефлектира върху дължимостта на таксата и в този смисъл не може да има за
последица погасяване на валидно породилото се за ищеца като производител на ел.
енергия задължение за плащане на таксата по чл. 35а до момента, до който нормата
е имала действие – 10.08.2014 г.
С оглед на гореизложеното, настоящата
инстанция намира предявеният иск по чл. 59 ЗЗД за неоснователен, поради което същият
следва да бъде отхвърлен.
Тъй като изводите на двете инстанции не съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено, включително в частта с
присъдените на ищеца съдебни разноски пред СРС, а предявеният иск следва да
бъде отхвърлен.
С оглед
основателността на въззивната жалба и липсата на фактическа и правна сложност
на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на по 100 лв. за всяко от производствата
пред СРС и СГС.
С оглед цената на иска въззивното решение подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло
Решение от 21.03.2018 г.,
обективирано в протокол от проведено на 21.03.2018 г. открито съдебно
заседание, по гр.д. № 12467/2017 г., на СРС, 62 състав, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.Е.” ЕООД, с ЕИК *******, със
съдебен адрес:***, против Държавата, представлявана от М. на ф., с адрес гр.
София, ул. „*******иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на
сумата от 20 769,57 лв., ведно със законната лихва от 28.02.2017 г. до датата
на погасяване на задължението, с която ответникът неоснователно се е обогатил
за сметка на ищеца, съставляваща такса по обявените за противоконституционни
разпоредби на чл.35а, чл. 35б и чл.35в от ЗЕВИ за производство на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия, начислена за периода от 01.07.2014 г. до
10.08.2014 г. и внесена в държавния бюджет.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК „С.Е.” ЕООД, с ЕИК *******, със съдебен адрес:***,
чрез „С. Е. Е. К. М. Н. О. ЛЛП – клон България/Д.У.“ да заплати на Държавата,
представлявана от М. на ф., с адрес гр. София, ул. „*/*******, сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СРС и 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: