Р Е Ш Е Н И
Е
№ 1665 16.07.2020 година гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд ХХ граждански състав
На осми юни две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ДЕЧЕВ
при секретаря Станка Атанасова
изслуша докладваното от съдията Иван Дечев
гражданско дело № 6560/2019г.
и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявена е искова молба
от А.Д.А., ЕГН ********** *** против ”Аксес Файнанс” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ 1, бл.9,
ет.2, представлявано от Ц. П. К. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 989 лева обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 4079 лева, с която
ответникът се е обогатил неоснователно, във връзка със сключване и изпълнение
на договори за кредит, ведно със законната лихва върху двете посочени суми,
считано от предявяване на иска до изплащането.
Твърди се в исковата
молба, че през 2014г. ищецът, който е инвалид с 95% неработоспособност, сключил
с “Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за кредит Бяла карта. Сключването на
договора било при обстоятелства, при които ищецът не могъл да го прочете, като
преди това получил само устна информация, че се касае за кредит от 500 лева,
който ще бъде изплащан на 10 месечни вноски по 70 лева. На 01.07.2014г. Изи
Асет Мениджмънт АД прехвърлило вземането си по договора в полза на Аксес
Файнанс ООД. Ищецът твърди, че е заплащал редовно вноските по кредита и така е
изпълнявал задълженията си. На 01.05.2018г. се наложило да сключи с “Аксес
Файнанс“ ООД договор за паричен заем за 700 лева, с погасителен план за 12
месеца, с размер на вноската от 71.73 лева. Този кредит бил погасен от ищеца
чрез плащане в периода от 07.06.2018г. до 07.05.2019г. Оказало се обаче, че
дължи още 220 лева за такси и лихви. За да ги заплати, А. се принудил да сключи
още един договор за кредит с Банка ДСК за 400 лева, като след това заплатил на
“Аксес Файнанс“ 225.38 лева, с което дългът му бил погасен изцяло. Установило
се в последствие от представената справка, че по двата договора, сключени през
2014г. и 2018г., ищецът е внесъл сума от общо 4779.66 лева, вместо първоначално
уговорените 700 лева. По този начин ответникът се е обогатил неоснователно с
4079.66 лева, прилагайки нищожни договорни клаузи, които противоречат на закона
и на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на ЗЗП. Договорите са сключени
при режима на ЗПК, поради което следва да отговарят на императивните разпоредби
на този закон. Ищецът счита, че са нищожни разпоредбите на двата договора,
които му налагат да плаща лихви и такси над първоначално договорения размер от
700 лева. Към договора от 2014г. не е приложен погасителен план, което е
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Не са били представяни на ищеца и
извлечения за извършените от него и предстоящи плащания, като така е нарушен
чл.11, ал.1, т.12 ЗПК. Договорът от 2014г. съдържа клаузи, които не са
индивидуално уговорени и са с неравноправен характер. Въведено е задължение да
се заплаща месечна лихва от 6%, както и такса револвинг от 8% от усвоения
размер на кредита. Уговорено е също, че може да се увеличи размерът на лихвата
от 6% на 15%, ако до 5-то число на всеки календарен месец не бъде заплатен
пълният размер на дължимата за месеца минимална погасителна вноска. Предвижда
се, че частичното погасяване на минималната погасителна вноска не спира
начисляването на лихви по нея. Ищецът счита, че тези клаузи са нищожни на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП, като противоречащи на добрите нрави. Противоречи на
добрите нрави всяка клауза за лихва, надхвърляща трикратния размер на законната
лихва. В случая лихвата по първия договор е 72%, а по втория договор е 40%,
като и двете надвишават трикратния размер на законната лихва. Не е ясно
посочено и как се формират ГПР и лихвата, бъдещите задължения също са неясно
формулирани. Начислени са и допълнителни суми за такса револвинг, такса за
разходи на дейността на лице по извънсъдебно събиране на задължението,
неустойка при непредоставяне на обезпечение и разходи за събиране на вземането.
С тези такси се цели заобикаляне на чл.33 ЗПК, ето защо клаузите на основание
чл.21, ал.1 ЗПК са нищожни. След като клаузите са нищожни и не са породили
действие, сумата от 4079 лева е платена без основание и следва да се върне.
Ищецът заявява, че неоснователното обогатяване е настъпило, защото кредиторът е
приложил нищожни договорни клаузи, водещи до увеличение на дълга му по договора
от 2014г., което е наложило да се сключи следващия договор от 01.05.2018г., за
да се погаси завишеното по размер вземане по първия договор. В случай, че
кредиторът не беше завишил неоснователно първоначално договорената сума от 700
лева по договора от 19.06.2014г., не би се стигнало до плащане на сумата от
4079.66 лева по двата договора. Твърди се още, че ищецът е претърпял и
неимуществени вреди, тъй като получавал редица обаждания, в които му се
обяснявало, че досега е платил само лихви, като остава да дължи цялата сума по
кредита. Нямало яснота колко е платил, колко му остава да плаща и защо следва
да заплати много по-голяма сума. Притесненията му растели, чувствал се объркан,
кръвното му налягане се повишавало, влошило се здравословното му състояние и
всичко това заради неудобства, свързани с изясняване претенциите на
кредитодателя. Исковете са по чл.45 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.
В допълнителна молба е
уточнено, че сумата от 4079.66 лева се разпределя между двата договора, както
следва: 3388.28 лева по договора за кредит Бяла карта и 691.38 лева по втория
договор за кредит.
В срока по чл.131 ГПК
е постъпил отговор от ответника, с който исковете се оспорват. Заявява се, че
договорът за кредит Бяла карта е револвиращ финансов продукт, а не е вносков
продукт, при който задължението се плаща на вноски. Ето защо такъв вид договор
няма определен погасителен план. Ако клиентът усвои суми по кредита, следва да
ги върне в срок до 5-то число на следващия месец. Ако клиентът не усвои суми,
то той няма задължение да връща такива. Следователно няма допуснато нарушение
на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. В случая на ищеца е бил отпуснат кредитен лимит от
500 лева, по негово изрично съгласие. Преди да подпише договора, А. се е
запознал с предоставен му стандартен европейски формуляр и е решил да се
възползва от финансовия продукт. Ищецът е прочел договора и след това го е
подписал, като не е упражнил правото си да се откаже от него в законния срок.
Според договора, всичко усвоено през съответния месец, следва да се върне от
длъжника в срок до 5-то число до следващия месец, в противен случай се дължи
такса револвинг /при плащане само на 15% от сумата/ и увеличен размер на
договорната лихва /при липса на каквото и да било плащане/. Междувременно
задължението по договора от 2014г. било прехвърлено на сегашния ответник с
договор за цесия, за който ищецът е бил лично уведомен. До прекратяването на
договора за Бяла карта ищецът активно е ползвал платежния инструмент и по
никакъв начин не е показвал, че условията са неблагоприятни за него. Договорът
за кредит е изплатен изцяло на 21.07.2019г., а платежният инструмент е закрит
на 09.09.2019г. През 2018г. е бил сключен между страните договор за паричен
заем, с който на ищеца е даден заем от 700 лева, платим на 12 равни месечни
вноски. Ищецът сам е възложил на ответника с част от новия заем да погаси
задължението му по стария договор в размер на 638.28 лева. С подписване на
новия договор, страните са договорили да се намали кредитния лимит по договора
за Бяла карта от 500 лева на 200 лева. След това ищецът продължил да ползва
вече намаления кредитен лимит, което показвало, че той е доволен от условията.
Новият договор е изплатен от ищеца на 07.05.2019г. Ответникът заявява, че
разпоредбите на двата договора не противоречат на добрите нрави и не са
нищожни. Ищецът доброволно е кандидатствал за двата заема и е бил предварително
запознат с условията по тях. Заемът е отпуснат от небанкова институция, в
по-ограничени възможности от тези на една банка, кредитът е краткосрочен и за
неголеми суми. Ползата на клиента от този вид договор се изразява в бързия и лесен достъп до
предлагания паричен ресурс. Тази полза има своята цена в гражданския оборот,
която не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и затова не може да
се обсъжда съответствието на размера й с добрите нрави. Няма пречка да се
уговори договорна лихва над размера на законната лихва, тъй като съществува
свобода на договаряне. На пазара на малките кредити пазарните нива на лихвата
са по-високи от цената на банковите кредити, ето защо не може да се приеме, че
е нищожна лихва, която е по-голяма от трикратния размер на законната лихва.
ЗПК, действащ към подписване на договора, дава възможност за промяна на
лихвения процент, в случай, че в договора изрично са посочени причините и
условията за тази промяна, както е в конкретната хипотеза. Следователно и тази
разпоредба на договора не е нищожна и неравноправна. Нямало е забрана и за
начислението на такси във връзка с кредита, поради което договорът не е нищожен
и на това основание. Към сключване на договора не е имало ограничение на
размера на ГПР, поради което договорът не е в нарушение на закона. Разходите за
събиране на вземането не противоречат на чл.33 ЗПК, тъй като те се начисляват
за неизпълнение на договорно задължение от страна на кредитополучателя. Що се
отнася до иска за обезщетение за неимуществени вреди, ответникът го счита за
недопустим и неоснователен. Заявява, че ищецът е имал общо 3 активни кредита
през 2014г. и общо 5 активни кредита към сключване на втория договор. Не се
доказва, че именно разговорите със служители на ответника са довели до
влошаване на неговото физическо и психическо състояние. Получаваните кратки
съобщения са с чисто информативна цел и са напълно безплатни за клиентите на
дружеството. Ето защо не може да се твърди, че именно договорът за Бяла карта е
този, койот е причинил някакви неимуществени вреди. Моли се за отхвърляне на
исковете.
При преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази релевантните за случая законови разпоредби съдът
достигна до следните фактически и правни изводи:
Няма спор, че страните са свързани в облигационни правоотношения, породени от сключени договори за кредит Бяла карта от 19.06.2014г. и договор за паричен заем от 01.05.2018г. Първият договор е бил сключен между ответника и Изи Асет Мениджмънт АД, като в последствие вземането е било прехвърлено на Аксес Файнанс ООД. Вторият договор е сключен направо с ответника.
Според договор за
кредит “Бяла карта“ от 19.06.2014г., в полза на ищеца-кредитополучател е
предоставен револвиращ кредит в максимален размер от 500 лева, който се усвоява
чрез международна кредитна карта. В договора е уговорен размер на минимална
погасителна вноска от 15% от максималния размер на кредита, като плащането на
първата минимална погасителна вноска е от 1-во до 5-то число на месеца, ако
през предходния месец кредитополучателят е усвоил кредита и не е погасил
задълженията си изцяло до тази дата. В чл.3, ал.1, т.5 от договора е записано,
че се определя фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 72% в
случаите по чл.9, ал.1 и в размер на 180% в случаите по чл.10, ал.1. Според
чл.9, ал.1 върху усвоения размер на кредита се дължи месечна лихва в размер на
6%. Според чл.9, ал.3 в случай, че до пето число на календарния месец, следващ
месеца на усвояване на кредита, кредитополучателят не погаси усвоената главница
и начислената за периода лихва и съответно продължи да ползва кредита след пето
число на съответния календарен месец, той дължи такса револвинг в размер на 8%
от усвоения размер на кредита към последно число на предходния месец, която не
е погасена. Такса револвинг се начислява на шесто число на месеца върху общия
размер на усвоения кредит до последно число на предходния месец, който не е
погасен до 5-то число на следващия месец. Съгласно чл.10, в случай, че до 5-то
число на всеки календарен месец кредитополучателят не заплати пълния размер на
дължимата за съответния месец минимална погасителна вноска /освен ако такава не
е дължима поради плащане на всичко дължимо/, кредитополучателят дължи
увеличения размер на лихвата по чл.9, ал.1, а именно месечна лихва в размер на
15%. Лихвата се начислява за целия период от първия ден на забавата за плащане
на минимална погасителна вноска до датата на плащане на минималната погасителна
вноска. Частичното заплащане на погасителната вноска не спира начисляването на
лихвата.
Изготвената по делото
икономическа експертиза е дала заключение, че по договора за периода от
19.06.2014г. до 13.06.2018г. е усвоена главница от 867.20 лева, отделно
договорната лихва по чл.9, ал.1 и чл.10, ал.1 е в размер на 1907.95 лева, а
таксата револвинг е в размер на 2079.51 лева. Общо са дължими 4854.66 лева.
Тези суми са платени в цялост за периода от 02.07.2014г. до 20.07.2019г., като
така са погасени всички задължения по кредита.
Съдът намира, че договорът е нищожен в частта, в която съдържа
разпоредби за определяне на размерите на дължимите от кредитополучателя
възнаградителни лихви и такса револвинг. В случая възнаградителната лихва е в
размер на 72% /чл.3, ал.1, т.5 вр. чл.9, ал.1 от договора/. Разпоредбата на
чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави.
Към датата на сключване на договора за кредит наистина не е била
действаща редакцията на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на разходите /в който се включва и възнаградителната лихва/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая ГПР е 108% и формално към сключване на договора е нямало праг за
тези разходи. Това обаче не значи, че може да бъде пренебрегната повелята на
чл.9 ЗЗД, която изисква договорът да не противоречи на закона и на добрите
нрави. При
положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се
приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за
забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Предвид това, в съдебната практика трайно се приема /преди влизане в
сила на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК/, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – решение №
906/ 30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; решение №
378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; решение №
1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; определение №
901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 72 % е в седем пъти по-висок размер от този
на законната лихва, поради което съответната клауза от договора за кредит се
явява нищожна – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява
добрите нрави. На още по-голямо основание нищожна е и клаузата, според която
лихвата се увеличава на 180% /по 15% на месец/, ако кредитополучателят не заплати
пълния размер на дължимата за месеца минимална погасителна вноска. Посочените
стойности – 72% и 180% са крайно високи и представляват злоупотреба с права от страна
на кредитора, поради което уговорените възнаградителни лихви се явяват нищожни
като противоречащи на добрите нрави.
Що се отнася до таксата револвинг, то тя се дължи в размер на 8% от
усвоения размер на кредита, ако той не бъде върнат на другия месец в цялост и
се начислява за всеки следващ месец, върху общия размер на усвоения кредит.
Следователно за една година тази такса /по същество също лихва/ е в размер на
96%, който размер е също в пъти по-висок от законната лихва. Ето защо според
БРС и тази разпоредба на договора е нищожна на основание чл.26 ЗЗД.
Съдът също така възприема възраженията на ищеца, че не е ясно по какъв
начин е определен размерът на ГПР и дали в него са включени всички посочени
възнаградителни лихви в различните им размери и таксата револвинг. Така се
нарушава и чл.33 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая при забава се дължат лихви в по-големи размери и такса револвинг,
което не е съобразено с разпоредбите на ЗПК.
По тези съображения
съдът намира, че недължимо платени, въз основа на нищожни разпоредби, са общо
3987.46 лева за лихви и такса револвинг по договора.
По отношение договора
за паричен заем № 55/01.05.2018г., съдът намира
следното:
Този договор е сключен
за сумата от 700 лева, която е следвало да се върне, заедно с оскъпяването, на
12 месечни вноски, всяка от които по 71.73 лева. Ясни са датите на вноските,
уговорено е, че лихвата по заема е в размер на 40%.
В чл.3 е вменено
задължение на длъжника в срок до десет дни, считано от сключване на договора,
да даде едно от следните обезпечения: едно физическо лице поръчител, което да
отговаря на редица изисквания или банкова гаранция със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение на
това задължение за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 42.96 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума в
размер на 3.58 лева.
Експертизата е дала
заключение, че по този договор е отпуснат заем от 700 лева, от които с 638.28
лева са платени задълженията на ищеца по предходния договор за кредит Бяла
карта, а останалите 61.72 лева са преведени на А. по банков път. Платени са от
ищеца всички начислени суми, а именно 700 лева главница, 160.75 лева договорна
лихва, 42.96 лева неустойка, 26 лева разходи за събиране, или общо 929.72 лева.
Този договор е сключен
през 2018г., т.е. при действието на чл.19, ал.4 ЗПК, като в договора е
записано, че ГПР е 49.02%, т.е. размерът на ГПР е в рамките на закона.
Възнаградителната лихва е част от ГПР, тя е в размер на 40%, поради което
цитираната от съда по-горе съдебна практика, според която лихвата не може да е
по-голяма от трикратния размер на законната лихва, в случая не намира
приложение. След като вече законът в чл.19, ал.4 ЗПК е дал праг на ГПР и той е
спазен, следва извод, че разпоредбата за възнаградителната лихва не е нищожна.
БРС обаче намира, че договорът е нищожен поради противоречие с чл.11, т.10 ЗПК. Според тази разпоредба, договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая длъжникът следва да осигури обезпечение с поръчителството на едно физическо лице, което обаче да отговаря на много условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, брутния размер на дохода му да не е по-малък от 1500 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от Редовен. Ако не се изпълни задължението за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или с банкова гаранция е уговорена неустойка. БРС счита, че неустойка е само формално уговорена като такава, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са комулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Налагането на толкова изисквания към поръчителя въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези комулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то БРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, обезпечаваща задължението, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 10 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете опции по договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
Ето защо неустойката представлява друг вид възнаградителна лихва и тя е следвало да се включи в размера на ГПР. В случая това не е сторено, поради което записаният в договора ГПР е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е в нарушение на чл.11, т.10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина договорът от 2018г. е нищожен – чл.22 ЗПК. На основание чл.23 ЗПК в този случай длъжникът трябва да върне само чистият размер на главницата и не дължи други суми за лихви и неустойки. Като се приспадне главницата, налага се извод, че са заплатени без основание общо 229.71 лева и те подлежат на връщане на плоскостта на неоснователното обогатяване.
По горните съображения
искът по чл.55 ЗЗД е основателен. Налице са данни, че сумите по двата договора
са изцяло платени и така задълженията по тях са погасени. Платените суми извън
тези за главниците, са недължимо платени, тъй като почиват на нищожни
разпоредби на договорите. Ето защо те трябва да бъдат върнати на длъжника.
Според исковата молба и нейните уточнения, по първия договор се търсят 3388.28
лева, а по втория договор – 691.38 лева. Както стана ясно, недължимо платени по
първия договор са 3987.46 лева, т.е. сумата е по-голяма от търсената, ето защо
искът в тази си част трябва изцяло да бъде уважен. Недължимо платени по втория
договор са 229.71 лева, следователно само за толкова е основателен искът в тази
си част и за толкова трябва да бъде уважен, като се отхвърли за разликата над
229.71 лева до 691.38 лева. Следва да се присъдят и законните лихви върху двете
главници.
По иска за
неимуществени вреди:
Твърди се, че ищецът е
претърпял тези вреди, тъй като получавал редица обаждания, в които му се
обяснявало, че досега е платил само лихви, като остава да дължи цялата сума по
кредита. Нямало яснота колко е платил, колко му остава да плаща и защо следва
да заплати много по-голяма сума. Притесненията му растели, чувствал се объркан,
кръвното му налягане се повишавало, влошило се здравословното му състояние и
всичко това заради неудобства, свързани с изясняване претенциите на
кредитодателя. БРС намира този иск за
неоснователен. Искът е на плоскостта на деликтната отговорност /чл.45 ЗЗД/ и за
да бъде уважен изисква наличие на противоправно поведение от страна на дееца. В
случая редицата обаждания и напомняния от страна на кредитора към длъжника, за
да го прикани да си плаща задълженията по договорите, според БРС не са
противоправно поведение по смисъла на чл.45 ЗЗД. Наистина част от клаузите на
договорите са нищожни, но този факт не може да обоснове деликтна отговорност.
Нищожността на договорите е въпрос по същество и се установява в спорен исков
процес, какъвто е сегашният. Преди установяването им обаче, договорите се
считат за валидни и трябва да бъдат изпълнявани. В случая кредиторът има сключени
договори с длъжника, които формално са породили задължения за заплащане на
лихви и неустойки. След като това е така, нямало е пречка кредиторът да иска от
длъжника, включително и с телефонни обаждания, да си плати дълга по договорите.
Следователно тези покани за плащане, дори и да са били многобройни, не са
противоправно действие от страна на кредитора. След като липсва противоправно
действие, искът за неимуществени вреди се явява неоснователен и трябва да бъде
изцяло отхвърлен.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има
принципно право на разноски, но не е сторил такива, тъй като е бил освободен от
заплащането им. Що се отнася до разходите, които е направил за транспорт до
съдебната зала, за да присъства на делото, това не са разноски по водене на
процеса и не следва да му се присъждат. Освен това ищецът има адвокат и не е
било задължително да присъства лично на заседанията.
Също с оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника съдебно – деловодни разноски в размер на 110.19 лева, включително юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати
по сметка на съда държавна такса в размер на 144.72 лева за уважения размер на
исковете, както и 32.12 лева за експертиза.
Така мотивиран Бургаският
районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ”Аксес Файнанс” ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Иван Вазов“,
ул.“Балша“ 1, бл.9, ет.2, представлявано от Ц. П. К. да заплати на А.Д.А., ЕГН **********
*** сумата от 3388.28 лева /три хиляди триста осемдесет и осем лева и двадесет и
осем стотинки/, платена без основание, по нищожни клаузи по договор за кредит “Бяла
карта“ от 19.06.2014г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
– 05.08.2019г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ”Аксес Файнанс” ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, жк.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ 1, бл.9, ет.2,
представлявано от Ц. П. К. да заплати на А.Д.А., ЕГН ********** *** сумата от 229.71
лева /двеста двадесет и девет лева и седемдесет и една стотинки/, платена
без основание, по нищожни клаузи по договор за паричен заем AXI CREDIT № 55/01.05.2018г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 05.08.2019г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
горницата над 229.71 лева до 691.38 лева.
ОТХВЪРЛЯ иска на А.Д.А., ЕГН **********
*** за осъждане на ”Аксес Файнанс”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Иван
Вазов“, ул.“Балша“ 1, бл.9, ет.2, представлявано от Ц. П. К. да му заплати
сумата от 989 лева /деветстотин
осемдесет и девет лева/ обезщетение за неимуществени вреди – влошаване на
психическото и здравословно състояние на ищеца в резултат от противоправно
поведение на ответника във връзка с договор за кредит “Бяла карта“ от
19.06.2014г. и договор за паричен заем AXI CREDIT № 55/01.05.2018г., изразяващо се в телефонни
обаждания, съобщения и покани за плащане на сумите по договорите, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 05.08.2019г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА А.Д.А., ЕГН **********
*** да заплати на ”Аксес Файнанс”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.“Иван
Вазов“, ул.“Балша“ 1, бл.9, ет.2, представлявано от Ц. П. К. сумата от 110.19 лева /сто и десет лева и
деветнадесет стотинки/ съдебно – деловодни разноски.
ОСЪЖДА ”Аксес Файнанс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, жк.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ 1, бл.9, ет.2, представлявано
от Ц. П. К. да заплати по сметка на БРС държавна такса от 144.72 лева /сто
четиридесет и четири лева и седемдесет и две стотинки/ и разноски за експертиза
от 32.12 лева /тридесет и два лева и дванадесет стотинки/.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на А.Д.А., ЕГН ********** за
присъждане на разноски за транспорт.
Решението подлежи на
обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала:
СА