Р Е Ш Е Н И Е

№ ...............

 

гр. София, 28.09.2021г.

 

                                       В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:  

                                                Председател: виолета йовчева

                                                          ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

         ДИМИТЪР КОВАЧЕВ

                                                                                 

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 1077 по описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 26.08.2020г., постановено по гр.д. № 64820/2019г. Софийски районен съд, ГО, 41 състав, е признато за установено по предявения от К.Д.Т. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи на ответното дружество следните суми: сумата от 8 372, 26 лева главница по договор за поръчителство по договор за кредит № FL506835/16.12.2009г., 1 043, 37 лева договорна лихва, 78, 38 лева наказателна лихва за периода 16.08.2010г. – 27.05.2011г., 189, 88 лева разноски и 509, 78 лева адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 31358/2011г. по описа на СРС, 47-ми състав и 1 123,16 лева разноски по гр.д. № 14972/2012г. по описа на СРС, 47-ми състав, поради погасяване на правото на принудително изпълнение с изтичане на предвидения в закона давностен срок.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, в която се поддържа доводи за недопустимост на постановения съдебен акт. Конкретно се твърди, че исковата молба за установяване недължимост на вземането е била подадена два месеца след датата на влизане на сила на постановление от 12.09.2019г. по изпълнително дело № 8298/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., с което по отношение на ищеца било прекратено изпълнителното производство за принудително събиране на вземане. По тези съображения счита, че ищецът не е имал качеството на длъжник по изпълнителното дело при образуване на исковото производство пред СРС, което обосновавало извод за липса на правен интерес от предявените искове. Поддържа, че изложените от ищеца доводи за наличието на правен интерес от воденото на делото са ирелевантни. Счита, че наличието на потенциална опасност от образуване на ново изпълнително дело по издадения в полза на кредитора изпълнителен лист е несъстоятелно и не е подкрепено от житейски и правни доводи. Законодателят бил предвидил достатъчно правни способи за защита на интересите на длъжниците, но същественото е, че тези интереси следва да бъдат накърнени по някакъв начин от кредитора. Освен това ответното дружество не било дало повод за завеждане на настоящото производство, дори напротив, с нарочна молба по изпълнително дело № 8298/2011г. по описа на ЧСИ Н.М., банката е поискала вдигане на всички наложени запори по изпълнителното производство, тъй като делото е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В жалбата са развити аргументи, че ако се приеме противното, би се стигнало до злоупотреба с право. Защитата на длъжника в този случай следвало да се реализира чрез релевиране на възражение за изтекла погасителна давност за вземането в хипотеза на предявен от кредитора иск за реално изпълнение. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна К.Д.Т. е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното за обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в производството доказателства. Поддържа становище, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на процесното вземане, тъй като настъпването на перемпция на един изпълнителен процес не влияе върху самото вземане и неговата изискуемост, нито води до погасяването му. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, по доводи за погасяването му по давност поради непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение на повече от пет години след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, настъпило по силата на закона на 29.05.2015г.

В исковата молба са изложени твърдения за издаден изпълнителен лист в полза на ответника срещу ищеца по влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение. Ищецът се позовава на изтекла погасителна давност, тъй като образуваното за събиране на това вземане изпълнително производство било прекратено по силата на закона още на 29.05.2015г. и след тази дата кредиторът е бездействал в продължение на повече от пет години. Излагат се съображения, че към момента на предявяване на исковата молба образуваното изпълнително производство е било прекратено на 12.09.2019г. с изрично постановление на съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – поради настъпила перемпция, като последното изпълнително действие, годно да прекъсне давността за вземането е било предприето на 29.05.2013г. Поради бездействието на кредитора, който не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на повече от две години, счита, че изпълнителното производство било прекратено по силата на закона още на 29.05.2015г., като без значение е обстоятелството, че съдебният изпълнител не е постановил изричен акт за прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Сочи, че предприетите по прекратеното изпълнително дело действия по налагане на запор върху вземанията на длъжника след посочената дата не са годни да прекъснат погасителната давност. Предвид изложеното прави искане за установяване в отношенията между страните, че вземането не съществува. Изрично е посочено в исковата молба, че към момента на нейното предявяване образуваното срещу ищеца изпълнително производство било прекратено с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител от 12.09.2019г.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е допустим. Изложил е съображения, че длъжникът има интерес да установи погасяването на вземането по давност, независимо дали за събирането на вземането е било образувано изпълнително производство и висящо ли е то, като се е позовал на определение № 410/20.09.2018г. по ч.гр.д.№3172/2018г. по описа на IV ГО на ВКС, както и на формираната практика в определение № 513/24.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 1660/2016 г. по описа на I ГО на ВКС. Посочил, е, че доколкото взискателят не е удовлетворен и разполага с изпълнителен лист за процесните вземания, то за ищеца е налице интерес от провеждане на исковете. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен се явява и безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство.

По същество на предявените искове е прието, че по образуваното срещу ищеца изпълнително дело последното изпълнително действие е било предприето на 29.05.2013г.  и в продължение на повече от две години не са искани и извършвани изпълнителни действия, следващата депозирана от взискателя молба е от 05.04.2016г., а предприетото изпълнително действие – на 06.02.2018г. Така изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК още на 29.05.2015г. Посочено е, че изпълнително дело № 20108610400433 е прекратено преди влизане в сила на ТР № 2/26.06.2015г., поради което по отношение на него следва да намерят приложение разясненията на ППВС № 3/18.11.1980г. Нова давност за погасяване на правото на принудително изпълнение на вземанията и по двата изпълнителни листа е започнала да тече от прекратяване на изпълнителното дело – 29.05.2015г. Първоинстанционният съд е приел, че наложените въз основа на разпореждане от 06.02.2018г. запори не са в състояние да повлияят започналия да тече давностен срок, тъй като са предприети по вече прекратено по силата на закона изпълнително дело. Посочено е, че осъществените от взискателя действия по изпълнението, след датата на прекратяване ех lege на изпълнителното производство, са правно ирелевантни и непротивопоставими на длъжника, а новата погасителна давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече, независимо от това, че съдебният изпълнител не е прекратил с постановление изпълнителното производство /Решение № 223 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК на ВКС/. Прието е още, че действията след настъпване на перемпцията не повлияват течението на давностния срок, а извършените изпълнителни действия по прекратеното по силата на закона изпълнително дело не са валидно предприети от съдебния изпълнител. Направен е извод, че започналата да тече от 29.05.2015г. давност от датата на прекратяване на изпълнителното дело е изтекла към датата на приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство и като факт, от значение за спорното право, следва да се отчете от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК и с оглед обстоятелството, че предявяване на отрицателния установителен иск не спира теченето на давностния срок.

Настоящият съдебен състав счита релевираните от въззивника възражения за недопустимост на предявения иск за неоснователни. Прекратяването на изпълнителното производство за принудително събиране на процесното вземане поради настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не води до отпадане на интереса от установяване несъществуването на вземането по исков ред. Исковата защита на длъжника е допустима независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително производство. За да стигне до този извод съобрази следното:

По въпроса дали длъжникът има правен интерес от водене на отрицателен установителен  иск за недължимост на вземане по издаден срещу него изпълнителен лист, ако не е налице висящо изпълнително дело за вземането по изпълнителния лист и длъжникът твърди, че вземането по изпълнителния лист е погасено по давност, изтекла по време на висящия изпълнителен процес и допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск за установяване на недължимост на вземане, като погасено по давност, изтекла след снабдяването на кредитора – ответник с изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, при липса на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, е формирана съдебна практика в определение № 410 от 20.09.2018г. по ч.грд. № 3172/2018г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и определение № 513 от 24.11.2016г. по ч.т.д. № 1660/2016г. по описа на ВКС, Първо ТО, която настоящият съдебен състав споделя изцяло. В същите е прието, че предявяването на установителен иск за погасяване на вземането по давност, за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане е било образувано изпълнително производство и висящо ли е то. Посочено е, че правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен лист.

Обстоятелството, че в конкретния случай изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК с постановление на съдебния изпълнител от 12.09.2019г. поради настъпила перемпция, не обуславя извод за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. И това е така, тъй като перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете /в този смисъл - решение от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. С оглед изложеното се налага извод, че прекратяването на изпълнителното производство по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не води до погасяване на материалното право, предмет на издадения в полза на кредитора изпълнителен лист. Наличието на неудовлетворена нужда от принудително изпълнение е достатъчно за да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес да установи несъществуването на вземането поради настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти – в случая се твърди изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането.

С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, което обосновава извод, че и обжалваното първоинстанционното решение е допустимо.

По същество на предявения иск:

    Според чл. 269 от ГПК по отношение на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. В същото Тълкувателно решение са изложени  съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип на законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1 вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора/.

В конкретния случай във въззивната жалба на ищеца не се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, доколкото липсват доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателства или необоснованост. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. В разглежданата хипотеза обаче са налице изключенията визирани в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013г., тъй като приложимите материално-правни норми, уреждащи спирането и прекъсване на давността, са императивни. При съобразяване на изложеното настоящият съдебен състав приема следното от фактическа и правна страна по делото:

От представения изпълнителен лист от 28.07.2011г. и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по ч.гр.д. № 31358/2011г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, се установява, че вземанията, предмет на първоинстанционното решение, представляват непогасена главница по договор за банков кредит, сключен между кредитополучателя Н.П.П.и „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, договорна лихва, наказателна лихва /неустойка/ и съдебни разноски по заповедното производство. Изпълнителният лист е издаден срещу кредитополучателя и поръчителя К.Д.Т., които са осъдени да заплатят процесните вземания в условията на пасивна солидарност. Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали парични задължения към ответното дружество.

На 24.10.2011г. по молба на кредитора било образувано изпълнително дело № 20118410408298 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, с предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по ч.гр.д. № 31358/2011г. по описа на СРС изпълнителен лист.

На 08.12.2011г. длъжникът К.Д.Т. е получил лично покана за доброволно изпълнение по посоченото изпълнителното дело. Не се спори относно обстоятелството, че в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът не е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, поради което и на основание чл. 416 от ГПК следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 23.12.2011г. с изтичане на двуседмичния срок за подаване на възражение в приложимата редакция на нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК – ДВ, бр. 59 от 2007г., в сила от 01.03.2008г. От посочената дата се счита, че давността е прекъсната /правилото е, че давността се прекъсва с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството,  че заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне.  Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената по-горе дата по отношение на длъжника К.Т. е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.

По искане на взискателя от 28.05.2013г. съдебният изпълнител е наложил с разпореждане от 29.05.2013г. запор върху вземанията за трудово възнаграждение на длъжника Т., като запорното съобщение от третото задължено лице е получено на 20.06.2013г. По делото няма данни да е налице плащане по така наложения запор.

С молба от 02.04.2014г. взискателят е предявил в същото изпълнително производство нов изпълнителен лист, обективиращ вземане в полза на „Ю.Б.“ АД срещу К.Д.Т. за сумата от 1 123, 16 лева – съдебни разноски, за която сума е издаден на 28.03.2013г. изпълнителен лист по гр.д. № 14972/2012г. по описа на СРС, ГО, 47 състав. С постановление от 07.04.2014г. съдебният изпълнител е присъединил „Ю.Б.“ АД на основание чл. 456 от ГПК като взискател по изпълнително дело №  20118410408298 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, за посочените в изпълнителния лист от 28.03.2013г. суми. Процесното вземане се погасява с петгодишна давност, предвид обстоятелството, че представлява присъдени съдебни разноски.

След 28.05.2013г. взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, поради което се налага извод, че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 29.05.2015г. С прекратяване на изпълнителното дело при действието на задължителните разяснения дадени в   Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд е започнала да тече нова давност за вземането.

Настоящият съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, че предприетите впоследствие изпълнителни действия не са годни да прекъснат течението на давността, тъй като са извършени по прекратено по силата на закона изпълнително дело. Въззивният съдебен състав споделя формираната в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО практика, съгласно която, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела.

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

В случая на 05.04.2016г. взискателят по изпълнително дело №   20118410408298 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ е поискал извършване на опис и оценка на движими вещи, собственост на длъжника К.Т.. Органът по принудително изпълнение е изпратил призовка до длъжника, с което последният е уведомен, че е насрочен на 11.04.2016г. опис на движими вещи. Това действие не е от естество да прекъсне течението на давността, тъй като по делото липсват данни да е извършен опис и оценка на движими вещи.

С молба от 10.11.2017г. взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжника Т. срещу търговски банки, както и запор на трудовото му възнаграждение. С разпореждане от 06.02.2018г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на К.Т., дължимо от неговия работодател „СММК.“ ООД. Това изпълнително действие не е годно да прекъсне течението на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, тъй като видно от представената справка за регистрирани трудови договори на длъжника, трудовото правоотношение между него и „СММ К.“ ООД е било прекратено на 04.10.2017г. На 06.02.2018г. е наложен запор върху вземанията на К.Т. по банкови сметки, разкрити в „Банка ДСК“ ЕАД, което действие прекъсва на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността за процесното вземане. По искане на взискателя от 26.07.2019г. е наложен запор върху вземанията на длъжника от трудово възнаграждение, дължимо от неговия работодател „Е.“ ООД. По делото са налице данни, че въз основа на така наложения запор третото задължено лице е платило на 30.08.2019г. по сметка на съдебния изпълнител сума в размер на 250 лева, удържана от трудовото възнаграждение на длъжника К.Т.. В тази връзка съдът съобрази молбата на длъжника Т. от 14.10.2019г., с която е поискал от съдебния изпълнител възстановяване на постъпилата сума в размер на 250 лева, както и извършеното удостоверяване за възстановяване на тази сума на същата дата, и удостоверението от 09.12.2019г. за актуалния размер на дълга на ищеца. Наложеният запор по искане на взискателя от 26.07.2019г. е прекъснал течението на давностния срок за вземането, като следва да се има предвид, че към посочената дата давността не е била изтекла, при съобразяване на обстоятелството, че новата давност е започнала да тече от 29.05.2015г.

Видно от изложеното 5-годишната давност за процесните вземания не е изтекла по отношение на ищеца за времето от 26.07.2019г. /датата на последното предприето изпълнително действие/ до приключване на съдебното дирене в настоящата съдебна инстанция /обстоятелство, което следва да се съобрази на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК/ - 10.06.2021г., поради което предявените искове са неоснователни.

 Като е достигнал до други крайни изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят като неоснователни.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и с оглед изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 226, 34 лева за държавна такса. Претендира се заплащане и на адвокатско възнаграждение в размер на 965, 64 лева, но по делото не е представен договор за правна защита и съдействие, нито доказателства, че адвокатски хонорар е бил реално заплатен в полза на процесуалния представител на въззивника. Ето защо искането за присъждане на адвокатско възнаграждение е неоснователно.

Предвид изхода на спора в полза на ответното дружество следва да се присъдят сторените в първоинстанционното производство разноски в размер на 965, 64 лева за адвокатско възнаграждение съгласно представения списък на разноските и преводно нареждане от 11.03.2020г., удостоверяващо заплащане на адвокатски хонорар по делото.

Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение № 185091 от 26.08.2020г., постановено по гр.д. № 64820/2019г. по описа на СРС, ГО, 41 състав и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Д.Т., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 207 срещу “Ю.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуване на вземане в полза на ответника за следните суми, предмет на издадения на 28.07.2011г. изпълнителен лист по ч.гр.д. № 31358/2011г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, а именно -  сумата от 8 372, 26 лева главница по договор за поръчителство по договор за потребителски кредит № FL506835/16.12.2009г.; сумата от 1 043, 37 лева договорна лихва за периода от 16.01.2010г. до 27.05.2011г.; сумата от 78, 38 лева наказателна лихва за периода 16.08.2010г. – 27.05.2011г., 189, 88 лева съдебни разноски за държавна такса и 509, 78 лева адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 31358/2011г. по описа на СРС, 47-ми състав и сумата от 1 123, 16 лева, предмет на издадения на 28.03.2013г. изпълнителен лист по гр.д. № 14972/2012г. по описа на СРС, ГО, 47 ми състав.

ОСЪЖДА К.Д.Т., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 207 да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 965, 64 /деветстотин шестдесет и пет лева и 64 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 226, 34 /двеста двадесет и шест лева и 34 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                      

                                       

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                             

 

                                                                                                     

                                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                                                                                                      2.