Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Стара Загора,
13.05.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският
административен съд в публичното заседание на петнадесети април
през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател:
БОЙКА ТАБАКОВА
ИРЕНА ЯНКОВА
РАЙНА ТОДОРОВА
при
секретаря Минка Петкова
и
в присъствието на прокурора Нейка Тенева ,
като разгледа докладваното от
БОЙКА ТАБАКОВА кас.адм.дело № 134
по описа за 2021 год, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е
с правно основание чл.285, ал.1 , изр.2 от Закона за изпълнение на наказанията
и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна
жалба от М.Д.И. чрез пълномощника му адвокат Г.М. срещу Решение № 18 от
20.01.2021г., постановено по адм. дело № 538/ 2020г. по описа на Административен
съд – Стара Загора. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на
решението поради неправилно приложение на материалния закон и съществени
процесуални нарушения - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът счита, че при постановяване на
решението не е съобразена в пълна степен доказателствената тежест, указана в
разпоредбата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, тъй като за голяма част от исковия
период не са представени доказателства от ответника. От представените такива е
установено, че е пребивавал в условия на пренаселеност и без санитарен възел в
килията, но липсват данни за водена корекционна работа с него, достатъчно
светлина и налична вентилация в килиите, наличие на мебели от първа
необходимост. По отношение присъдения размер на обезщетението се поддържа, че е
нисък според критериите на ЕСПЧ и това запазва статута му на жертва по смисъла
на Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/. Направено е искане за отмяна
на решението и постановяване на друго по
съществото на спора, с което да бъде уважена изцяло заявената претенция за
присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на подаването на исковата молба за описани периоди на
пребиваване в Следствения арест в гр.Хасково и в ЗО „Атлант“, функциониращо към
Затвора – гр.Ловеч.
Окръжна прокуратура
- Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор дава мотивирано заключение за
неоснователност на касационната жалба и предлага да бъде отхвърлена.
Касационният състав на съда, след като обсъди
събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателите касационни основания,
доводите и становищата на страните и като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК
служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното
съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:
Касационната жалба
на М.И. е подадена в законово установения срок, от надлежна страна, за която съдебният
акт е неблагоприятен и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно изложеното
в исковата молба незаконосъобразната административна дейност, на която М.И. основава
исковите претенции, се изразява в неосигуряване на задържаното лице на минимално
необходимите санитарно-хигиенни и битови условия : в Следствения арест гр.Хасково
не е била осигурена необходимата жилищна площ, в килията липсвали достатъчно светлина,
самостоятелен санитарен възел, не му било предоставяно достатъчно време за излизане
на чист въздух; в ЗО „Атлантик” при Затвора – Ловеч пребивавал в килия от 125кв.м. с още 12 затворници
без вентилация с различни видове инсектициди, не му било осигурявано спално бельо
от затворническата администрация, липсвал санитарен възел във всяка стая. Ищецът
твърди, че тези условия са унизителни за човешкото достойнство и и водят до
нарушение на чл.3 от ЕКЗПЧ.
С обжалваното решение
ГДИН гр.София е осъдена да заплати на ищеца М.Д.И. сумата от 140 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на
администрацията на Ареста – Хасково, причинени му в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и
изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ; неосигуряване на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода; неосигуряване на пряк достъп до дневна
светлина и нарушаване на правото на престой на открито; нарушаване на изискването
за поддържане на хигиена в помещенията за задържане, при престроя на ищеца в Ареста
– Хасково за периода 01.09.2015г. – 20.11.2015г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 31.08.2020г. до окончателното
й изплащане, като отхвърля иска в останалата му част до 2 000лв., както и за претърпени
на 31.08.2015г. и за периода от 21.11.2015г. до 31.11.2015г. като неоснователен
и недоказан. Отхвърлена е претенцията за сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията
на Ареста – Хасково, причинени на ищеца в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и изразяващи
се в неосигуряване на минимална жилищна площ; неосигуряване на постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода; неосигуряване на пряк достъп до дневна светлина
и нарушаване на правото на престой на открито; нарушаване на изискването за поддържане
на хигиена в помещенията за задържане, при престроя на ищеца в Ареста – Хасково
за периода от 15.01.2010г. до 28.01.2010г. и за периода от 03.03.2010г. до
15.03.2010г., като неоснователен и недоказан, а за периода 29.01.2010г. –
02.03.2010г. – поради погасяване на вземането по давност. Отхвърлена е и претенция за присъждане на сумата
от 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни
бездействия на администрацията на Ареста – Хасково, причинени му в нарушение на
чл.3 от ЗИНЗС и изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ; неосигуряване
на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; неосигуряване на пряк достъп
до дневна светлина и нарушаване на правото на престой на открито; нарушаване на
изискването за поддържане на хигиена в помещенията за задържане, при престроя на
ищеца в Ареста – Хасково за периода от 20.03.2013г. до 25.03.2013г., като неоснователен
и недоказан, а за периода 26.03.2013г. – 15.04.2013г. – поради погасяване на вземането
по давност. Отхвърлена е претенцията за присъждане на сумата
от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора – Ловеч, причинени му
в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и изразяващи се в настаняване в пренаселени килии,
с недостатъчна площ; липса на вентилация; лоша битова хигиена в килиите; неосигуряване
на спално бельо; липса на санитарен възел във всяка стая, при престроя му в Затвора
– Ловеч за периода от 01.04.2017г. до 11.01.2018г., като неоснователен и недоказан.
ГДИН е осъдена да заплати на И. разноски в размер на 10лв.
При
постановяване на решението в осъдителната част относно пребиваване в
Ареста-Хасково е прието за доказано незаконосъобразно поведение на администрацията
по отношение изискванията за осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване
на наложената му мярка за неотклонение. Обсъден е кумулативният ефект върху
лицето от нарушенията, изразяващи се в неосигуряване на минимална жилищна площ;
неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; неосигуряване
на пряк достъп до дневна светлина и нарушаване на правото на престой на открито;
нарушаване на изискването за поддържане на хигиена в помещенията за задържане. Взети
са предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания
от пребиваване при горепосочените неблагоприятни условия в Ареста – Хасково,
продължителността от общо 81 дни и при съобразяване с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е присъдено обезщетение в размер на 140 лв.Уважено е възражението на
ответника за изтекла погасителната давност, считано от момента на преустановяване
на незаконосъобразните действия (бездействия) на специализираните органи по изпълнение
на наказанията за поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Ареста – Хасково, а
именно от 03.03.2010г. – датата, на която М.И. е бил изведен от Ареста – Хасково
при първия му престой там, както и от 26.04.2013г. – датата, на която е бил изведен
от Ареста – Хасково при втория му престой там. Поради това иска в размер на
2000 лева за периода 29.01.2010г. – 02.03.2010г. и на иска в размер на 2 000 за
периода 26.03.2013г. – 25.04.2013г. претенциите са отхвърлени.
Исковата претенция
за времето на пребиваване на ищеца в Затвора – Ловеч е отхвърлена изцяло поради
недоказаност на твърденията. Съдът се позовава на приложената по делото справка
от Затвора – Ловеч, която съдържа изчерпателна
информация по отношение на спорните по делото факти и след като ищецът не е посочил
каквото и да е доказателства за опровергаването на им, не са налице предпоставките
на чл.284, ал.3, изр.2-ро от ЗИНЗС твърдените от него факти да бъдат приети за доказани.
Обжалваното решение
е валидно, допустимо и правилно.
Предявеният от М.И.
иск е квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно тази разпоредба държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС т.е.
на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. за поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна
изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства,
както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Въз основа на събраните
доказателства и установената по делото фактическа обстановка правилен е изводът
на съда, че са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност
на предявения от М.И. иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни
условия при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”
в Ареста-Хасково в периода 01.09.2015г. – 20.11.2015г. В мотивите на съдебното решение
са изложени подробни съображения кои релевантни за спора факти са приети за установени
и кои аспекти на битовите и санитарно-хигиенните условия, при които задържаното
лице е било поставено за времето на пребиваването му в Ареста-Хасково, релевиращи
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита
на правата на човека и основните свободи, са приети за доказани.
Обосновано и правилно
първоинстанционният съд е приел, че с оглед на някои от условията, при които М.И.
е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста-Хасково
за периода 01.09.2015г. – 20.11.2015г. е налице допуснато от страна на специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС.
Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - минимална жилищна
площ, на възможност за естествено проветряване на помещението; на възможност за
двигателна активност и престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед
периода на престоя на М.И. в Ареста-Хасково, несъмнено водят до потискане, унижаване
и неблагоприятно засягане на личността. В контекста на компенсаторните средства
за защита констатацията, че условията не отговарят в цялост на изискванията на чл.
3 от ЕКПЧ и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, дава основание
да се направи предположение, че същите са причинили неимуществени вреди на задържаното
лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България",
съгласно което средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването
на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя
да докаже чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална
травма/. А и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с ангажирането
на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните под стража лица
от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване
на противното. В случая от страна на ГД „Изпълнение на наказанията” презумпцията
по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС не е оборена.
При тази фактическа
установеност изводът на съда, че искът е доказан по основание, е законосъобразен.
Условията, при които ищецът е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане
под стража” в Ареста -Хасково, неминуемо
са му причинили негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото достойнство,
морални и физически страдания вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията
на ГДИН в нарушение изискванията на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Тези негативни преживявания
излизат извън прага на строгост по чл.3 от ЕКПЧОС и поради това следва да бъдат
възмездени с парично обезщетение. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Отчитайки обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3, ал.1
във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; сравнително краткия период, през който ищецът е бил поставен
в условия, унижаващи човешкото достойнство; предвид характера и интензитета на породените
страдания и негативни преживявания, първоинстанционният съд обосновано и правилно
с оглед общите схващания за справедливост е определил обезщетението за претърпени
неимуществени вреди като такова в размер на 140лв. Така определеният размер е
съобразен с практиката на ЕКПЧ по сходни
случаи по български дела и с практиката на ВАС за присъждане на обезщетения за
нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. В този смисъл неоснователно са оплакването за необосновано
занижаване на размера на присъденото обезщетение.
Първоинстанционното
решение е правилно и в частта за отхвърляне на иска за присъждане на
обезщетение за претърпени вреди от престоя в ЗО „Атлантик” при Затвора – Ловеч.
В изпълнение на процесуалното си задължение по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС ответникът
ГДИН гр.София е предоставил информация
относно установяване на фактите по делото. В представената докладна
записка, изготвена от служител на ответника, се съдържат данни за спазване на изискването за минимална
жилищна площ от 4 кв.м., естествено осветление и проветрение както и че на всеки
постъпил се предоставя спално бельо, дюшек и възглавница, следователно ищецът
не е бил изправен пред страдания и трудности, надхвърлящи прага на строгост при
изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Опровергаване на тези факти
не е направено по делото. Доказателствената тежест в исковото
производство лежи върху ищеца, който следва да докаже с допустимите, относимите
и необходимите доказателствени средства осъществяването на фактите, от които черпи
права. А ответникът е този, който следва да докаже, че посочените в исковата молба
твърдения изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла чл.
3, ал. 1 ЗИНЗС, не се установяват по делото. В случая ответникът е изпълнил
своето процесуално задължение и след като ищецът не е ангажирал достатъчно доказателства
във връзка със своите твърдения, то първоинстанционният съд правилно е приел, че
исковата претенция в тази част е недоказана и е отхвърлил иска.
Касационното
оплакване, свързано с неправилно приложение на презумпцията по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС относно липса на водена корекционна работа с ищеца и наличие в килиите на
мебели от първа необходимост, е напълно неоснователно, тъй като твърдения за
такива бездействия на ответника не се релевирани с исковата молба.
По отношение на
отхвърлителните части от решението поради изтекла погасителна давност в
касационната жалба не са изложени никакви доводи и настоящият съдебен състав при
служебна проверка не констатира пороци
от вида на посочените в чл.218, ал.2 от АПК, за които следи служебно.
С оглед на изложените съображения съдът намира,
че касационната жалба е неоснователна. Не
са налице твърдените касационни основания, поради което обжалваното решение като
валидно, допустимо, постановено в съответствие и при правилно приложение на закона
следва да бъде оставено в сила.
Въпреки този
изход на спора неоснователно се явява искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за настоящата инстанция. Приложимите разпоредби на чл. 286, ал.
2 и ал. 3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение
на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК.
След като те не предвиждат отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение
на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то такова и в настоящия
случай не се дължи.
Водим от горните
мотиви и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Старозагорският административен
съд
Р
Е Ш И
:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№ 18 от 20.01.2021г., постановено по адм. дело № 538/ 2020г. по описа на Административен
съд – Стара Загора.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.