№ 47
гр. Плевен, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. К.А
Членове:ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20224400500011 по описа за 2022 година
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд – гр. Плевен е
образувано на основание депозирана въззивна жалба от „***“ ЕООД, чрез
пълномощника си адв. АН. К. от АК-М., срещу Решение № 873/09.08.2021 г.
постановено по гр. д. № 2127/2021 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е
неправилно, тъй като било постановено в противоречие с материално-
правните разпоредби и събрания доказателствен материал по делото.
Навеждат се твърдения, че искът е недопустим, тъй като
първоинстанционният акт бил постановен срещу лице, което не е участвало в
производството, а именно К. Г. М.. Излагат се доводи за липса на настъпила
погасителна давност, тъй като с депозираните от кредитора молби от
15.07.2015г. и 01.09.2017г., по образуваното изпълнително дело, въззивникът
счита давността за прекъсната. С въззивната жалба се иска отмяна на
решението на районния съд, като предявеният иск да бъде отхвърлен, като
неоснователен. В съдебно заседание въззивникът не се представлвява. С
молба от 08.02.2022г., депозира писмено становище, с което моли
първоинстанционното решение да бъде отменено, като вместо него да бъде
1
постановено друго, с което да се отхвърли предявения иск като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство и се прави възражение за прекомерност на възнаграждението на
въззиваемата страна.
Въззиваемата страна К.Ц. Н., чрез адв. Н.М., изразява становище,
че решението на първоинстанционния съд не е недопустимо, като
постановено срещу ненадлежна страна, а в случая била допусната очевидна
фактическа грешка, изразяваща се в грешно изписване на името на ищеца,
като вместо К.Ц. Н. в диспозитива на решението било изписано К. Г. М..
Прави се искане делото да бъде прекратено и върнато на първоинстанционния
съд за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка. С молба от
04.02.2022г., представителят на въззиваемата страна депозира писмено
становище, в което моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира направените разноски пред въззивната инстанция, за които е
представя договор за правна защита и съдействие, както и списък по чл. 80 от
ГПК. В съдебно заседание въззиваемата страна К.Н. се явява лично.
Поддържа отговора на въззивна жалба, като в хода по същество моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл. 267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.
262 ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение, районният съд признал за установено на
основание чл. 439 ГПК, че К. Г. М., ЕГН-**********, с постоянен адрес в гр.
Я., ул. „ Ил. ***“ №*** не дължи на „***“ ЕООД ЕИК *** със седалище и
адрес на управление в гр. С., район ***, ж.к.”***”, ул.“*** - ***” № 4-6,
представлявано от законния си представител Р. И. М.-Т. - управител, следните
суми: сумата от 3591.92 лв., представляваща просрочена главница, сумата от
271.20 лв., представляваща договорна лихва за периода 29.11.2007г.-
2
11.05.2008 г., сумата от 12.28лв., представляваща наказателна лихва за
просрочени главници за периода от 29.11.2007г,-11.05.2008г./вкл./, ведно със
законната лихва върху главницата от 3591.92 лв., считано от 12.05.2008г. до
изплащане на сумата, както и сумата от 238.77 лв., представляващи разноски
по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2079/2010
г. по описа на ПлРС и образувано изпълнително дело №29/2009г. по описа на
ЧСИ Ц. Н., като погасена по давност.
Осъдил „***“ ЕООД ЕИК *** да заплати на К. Г. М., ЕГН-**********,
сумата от 682,57 лева, представляващи сторените поделото разноски.
С Решение № 1270 от 10.11.2021 г., по реда на чл. 247 ГПК, била
допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №
873/09.08.2021 г. постановено по гр. д. № 2127/2021 г. по описа на районен
съд Плевен, като на лист 1 ред 13, лист 9, ред 38 и на лист 10, ред 16 и ред 17
вместо „К. Г. М., ЕГН **********“ следва да се чете „К.Ц. Н., ЕГН
**********“.
Окръжен съд – гр. Плевен, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1, ГПК. Първоинстанционният съд правилно приел, че
е налице правен интерес от разглеждането на така предявения иск. Съгласно
нормата на чл. 439, ал. 2 от ГПК, „искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание“, което
означава, че на длъжника е предоставена възможност да оспори
съществуването на вземането, въз основа на новонастъпили факти. В случая,
искът се основава на твърдения за нововъзникнали факти, а именно
изтичането на предвидената в закона петгодишна погасителна давност, което
обуславя и допустимостта на заведения от ищеца иск.
Пред първата и въззиваната инстанция страните не спорят по осъществените в
правната действителност факти, единствено спорни са породените от тях
правни последици.
За да постанови обжалваното решение, Районен съд – гр. Плевен приел,
3
че фактическият състав на предявеният отрицателен установителен иск е
доказан по основание. Подробни съображения са изложени, след извършен
внимателен анализ на приложените по делото доказателства.
Първоинстанционният съд приел, че било образувано изпълнително дело
№20097560400029/13.01.2009 г., по описа на ЧСИ Ц. Н. с рег. № 756 от
регистъра на Камарата на ЧСИ, с район на действие ОС Плевен, по искане на
„***“ АД срещу въззиваемия по делото, въз основа на издаден изпълнителен
лист от 03.09.2008 г. по ч.г.д. №2079/2008 г. по описа на ПлРС. С последния
изпълнителен титул, на длъжниците К. М. Г., К.Ц. Н. и П. Г. К. е разпоредено
да заплатят солидарно на кредитора следните суми, а именно: сумата от
3591.92 лв., представляваща просрочена главница, сумата от 271.20 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 29.11.2007г.-11.05.2008г, сумата
от 12.28лв., представляваща наказателна лихва за просрочени главници за
периода от 29.11.2007г,-11.05.2008г./вкл./, ведно със законната лихва върху
главницата от 3591.92 лв., считано от 12.05.2008г. до изплащане на сумата,
както сумата от 238.77 лв., представляващи разноски по делото.
От приложените по изпълнителното дело доказателства
първоинстанционният съд, приел че по отношение на ищеца били предприети
следните изпълнителни действия: на 19.01.2009 г. било изпратено и връчено
не по – късно от 20.01.2009 г. на работодателя на длъжника запорно
съобщение; на 21.01.2009 г. била връчена на длъжника К.Н. покана за
доброволно изпълнение; на 28.12.2011 г. било възложено правомощие на ЧСИ
Н. по чл.18 ЗЧСИ да предприеме необходимите действия за „нормалния ход
на изпълнителното производство“ от „***“ ООД, в качеството му на
пълномощник на „* ***“ ООД, комуто на 31.10.2011 г. е цедирано от „***“
АД процесното вземане; на 21.05.2012 г. „***“ ООД, в качеството му на
пълномощник на „* ***“ ООД отправил искане до ЧСИ Н. на основание чл.18
ЗЧСИ да бъдат предприети всички необходими изпълнителни действия за
събиране на вземането; на 15.07.2015 г. било отправено искане от „* ***“
ООД, чрез пълномощника си „***“ ООД, до ЧСИ Н. да провери дали по
отношение на длъжника са налице валидни трудови договори, както и дали
има декларирано движими и недвижими имущество и банкови сметки; на
01.09.2017 г. „***“ ООД уведомил ЧСИ, че е придобил с договор за цесия
процесното вземане и е отправил искане съдебният изпълнител да провери
дали по отношение на длъжника е налице съществуването на осигурителен
4
доход; на 28.01.2019 г. било отправено искане да се извърши справка по
отношение на длъжника за съществуването на регистрирани и непрекратени
ТД и/или доходи от пенсия, като при наличие на такива се наложи запор
върху тях; на 22.07.2020 г. било отправено отново искане да се извърши
справка по отношение на длъжника за съществуването на регистрирани и
непрекратени ТД и/или доходи от пенсия, като при наличие на такива се
наложи запор върху тях;
Въз основа на приобщените по делото доказателства, съдът е приел, че в
периода от 21.05.2012 г. до 15.07.2015 г. от страна на кредитора не били
предприети никакви изпълнителни действия по образуваното изпълнително
дело. Приел че с изтичане на две години от последното валидно извършено
изпълнително действие - 21.05.2012 г., прекратяването изпълнителното дело
следвало да се счита за настъпило по силата на закона, през 21.05.2014 г.
когато и настъпила перемпция. От тогава започнала да тече и общата пет
годишна погасителна давност през, която изтекла на 21.05.2019г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
Въззивникът навежда възражение за липса на настъпила погасителна
давност, тъй като същата била прекъсната с депозираните от кредитора молби
от 15.07.2015г. и 01.09.2017г., по образуваното изпълнително дело.
Действително по така наведеното възражение, свързано с въпрос от
изпълнителното производство е налице противоречива съдебна практика.
Според първото виждане, възприето с Решение № 37/24.02.2021 г. на
ВКС по гр.д. № 1747/2020 г. на IV г.о. се приема, че „когато по
изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва
5
да образува новото искане в ново отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ“.
Според другото разбиране на преобладаващата част от съдебните
състави, доколкото с настъпването на перемпцията е налице забрана да се
извършват последващи изпълнителни действия, то дори и да бъдат
предприети такива, те се обезсилват по право и не могат да доведат до
прекъсване на давността. В този смисъл и Решение № 371/29.10.2015 г. на
ВКС по гр.д. № 1385/2012 г., IV г.о., Решение № 42/26.02.2016 г. на ВКС по
гр.д.№ 1812/2015 г., IV г.о., Решение № 10/16.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№
3231/2014 г., III г.о., Определение № 290/25.04.2018 г. на ВКС по гр.д.№
3217/2017 г., III г.о., постановено по чл. 288 ГПК, с което не се допуска до
касационен контрол обжалваното решение. Съдебните състави достигат до
този извод, позовавайки се на разрешенията, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В този смисъл са и решения на окръжни съдилища, сред които Решение
№ 2198/15.04.2020 г. по в.гр.д.№ 13558/2019 г. по описа на СГС, възз. IV-г
състав.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд Плевен приема второто
становище, според която с настъпването на перемпцията е налице забрана да
се извършват последващи изпълнителни действия, то дори и да бъдат
предприети такива, те се обезсилват по право и не могат да доведат до
прекъсване на давността. От приложените доказателства по делото е видно,
че в периода от 21.05.2012 г. до 15.07.2015 г. от страна на кредитора не са
били предприети никакви изпълнителни действия по образуваното
изпълнително дело. В този смисъл и двугодишната погасителна давност
започнала да тече от последното валидно извършено изпълнително действие,
а именно от 21.05.2012 г. с което „***“ ООД, в качеството му на
пълномощник на „* ***“ ООД отправил искане до ЧСИ Н. на основание чл.18
ЗЧСИ с което поискал да бъдат предприети всички необходими
изпълнителни действия за събиране на вземането. На 21.05.2014г. настъпила
перемпцията по горецитираното изпълнително дело. Петгодишният
6
погасителен давностен срок започнал да тече от перемираното изпълнително
дело, като последният изтекъл на 21.05.2019г. Последващите молби от
15.07.2015г и от 01.09.2017г., депозирани след настъпилата перемпция, по
прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното
производство не могат да доведат до прекъсване на давността.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав, счита наведеното
във въззиваната жалба възражение за липса на настъпила погасителна давност
за неоснователно.
По изложените съображения въззивният съд счита, че решението на
районния съд е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на
материалния закон и процесуалните превила и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80
ГПК въззивната страна следва да заплати на въззиваемата страна направените
по делото разноски в настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.
Предвид направеното възражение за прекомерност от въззивната страна,
настоящият съдебен състав счита последното за основателно поради следните
съображения.
По делото е приложен договор за правна защита и съдействие серия Я №
********** от 08.02.2022г., от който е видно, че заплатеният адвокатски
хонорар от въззиваемата страна е в размер на 682,57 лв. Съобразявайки
материалния интерес по делото в размер на 4 113,97 лв. и разпоредбата на чл.
7, ал.2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, следва извод, че при интерес от 1000 до 5000
лв. адвокатското възнаграждение се формира по следния начин - 300 лв. + 7 %
за горницата над 1000 лв. Горницата над 1000 лв. възлиза в размер на 3113,97
лв., което умножено по 7% възлиза на 217.98 лв. Сумата от 217.98 лв. събрана
със сумата от 300лв. възлиза общо на 517.98 лв., която представлява
минималното адвокатско възнаграждение, предвидена съгласно Наредбата №
1 от 9 юли 2004 г. за заплащане за адвокатски хонорар по такъв материален
интерес. При направено искане по чл.78, ал.5 ГПК съдът трябва да вземе
предвид всички обстоятелствата, от значение за преценката за фактическа и
правна сложност на делото, като броя на предявените искове, извършените от
страните процесуални действия в хода на процеса, правната сложност на
казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика, на
7
колко инстанции е гледано делото и дали във следващите инстанции са
събирани нови доказателства и др.
В настоящия случай е бил предявен отрицателен установителен иск,
като производството е приключило в едно съдебно заседание, без явяване на
процесуалния представител на въззиваемата страна. По делото не са събирани
нови доказателства и не са установявани нови обстоятелства. Материалният
интерес по делото не е висок, възлизащ общо на 4 113,97 лв.
От друга страна настоящият съдебен състав, като съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, счита че
делото се характеризира с относително висока правна сложност.
Като отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото,
настоящият състав намира, че действително заплатеното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение от 682,57 лв. е прекомерен и следва да
бъде намалено до размера на 550 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 272 вр. чл. 271, ал.1,
пр.1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
Решение № 873/09.08.2021 г. постановено по гр. д. № 2127/2021 г. по описа
на Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 и чл. 80 ГПК „***“
ЕООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление в гр. С., район ***,
ж.к.”***”, ул.“***-***” № 4-6, представлявано от законния си представител
Р. И. М.-Т. - управител да заплати К.Ц. Н., ЕГН **********, с постоянен
адрес в гр. Я., ул. „ Ил. ***“ №***, сумата от 550 (петстотин и петдесет лв.)
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3 , т.1, пр.2 от ГПК не подлежи
на касационно обжалване.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9