Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 10.01.2022 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в открито заседание на трети
декември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 2492 по описа за 2021 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 20231524 от 21.10.2020 г. по гр.д. № 4140/2018 г. на Софийски районен
съд, II
гражданско отделение, 177 състав, е осъден „ОЗК – З.”
АД да заплати на В.Е.Б. на основание чл. 208, ал. 1 КЗ сумата от 10300 лв. –
застрахователно обезщетение, представляващо стойността на лек автомобил BMW 525D, с ДК № К 6050 ВС, в състояние
на тотална щета, вследствие на настъпило на 16.07.2017 г. в гр. Пловдив
пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 26.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането. Осъден е
ответникът „ОЗК З.” АД да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Срещу
решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ЗАД „ОЗК –
З.” АД, с която същото се обжалва като неправилно. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице покрит застрахователен
риск по застраховка „Каско”, съгласно общите условия на ответника. Налице било
неизпълнение на задълженията на задълженията по сключения застрахователен
договор от страна на водача на МПС, който управлявал последното след употреба
на алкохол. В общите условия не бил посочен минимум на наличие на алкохол в
кръвта на водача, до който същият да има право да управлява МПС. В тази връзка
се позовава на чл. 9 ЗЗД по отношение на правото на страните по застрахователен
договор да постигнат съгласие кои рискове се покриват от застрахователя.
Твърди, че ответникът е направил възражение за липса на покрит риск още с
отговора на исковата молба. Едва при наличието на покрит застрахователен риск
можело да се преценява наличие на основание за отказ от изплащане на обезщетение
по чл. 211 КЗ. /отм./ В подкрепа на тезата си се позовава на съдебна практика
на ВКС и СГС. Освен това се твърди и неизпълнение на поето от застрахованото
лице задължение, значително с оглед интереса на застрахователя – шофиране след
употреба на алкохол. Твърди и наличие на причинна връзка между употребения
алкохол и настъпилото ПТП, както и причинените вреди. Сочи също така, че
обезщетението било прекомерно завишено и не съответствало на действително
претърпените вреди. Прави се искане първоинстанционното решение да бъде
отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноските за
съдебното производство.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца В.Б..
Същият твърди, че съгласно чл. 5, ал. 2, т. 2 от общите условия като специално
изключение от покритите рискове са предвидени хипотезите на щети, причинени при
управлението на МПС от водач, употребил алкохол или отказал проба за алкохол
или възпрепятствал проба за алкохол и др. Според въззиваемия за да бъде
приложима клаузата от общите условия, изключваща отговорността на ответника,
следва да бъде установена както употребата на алкохол от страна на лицето,
управлявало превозното средство, така и наличието на причинно-следствена връзка
между употребата на алкохол и настъпването на щетите, като в този смисъл
въззиваемият се позовава на решение по т.д. № 2284/2014 г. на ВКС. Тези
предпоставки в случая не били доказани – в протокола за ПТП било посочено, че
концентрацията на алкохол в кръвта е под 0,5 промила, но не било посочено дали
това е причина за произшествието. Не можело да се приеме, че по смисъла на
посочената клауза от общите условия била релевантна всяка, дори и
най-минимална, концентрация на алкохол в кръвта на водача на МПС. Според чл. 5,
ал. 2, т. 3 ЗДвП следвало да се приеме, че релевантната минимална граница е от
0,5 промила, за да се счита, че водачът управлява МПС под въздействие на
алкохол. Това било така с оглед границата на концентрацията на алкохол в
кръвта, определяща ангажирането на административно-наказателната отговорност по
чл. 171, ал. 1, т. 1, б. б ЗДвП и чл. 174, ал. 1 ЗДвП, както и поради законовото
изискване не просто да се констатира алкохол в кръвта на водача, но и този
алкохол да оказва осезаемо въздействие върху управлението на МПС. С оглед
изложеното, смята, че клаузата в общите условия следва да се тълкува
корективно, доколкото при противното тълкуване можело да се стигне до случаи, в
които се констатират много ниски концентрации на алкохол, следствие не само от
умишлената му употреба, но и от непредпазливата употреба на някои храни или
прилагане на медикаменти и козметични продукти. Позовава се на Решение № 140 от
01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г. на ВКС, цитирано и в първоинстанционното
решение, и посочената в него съдебна практика във връзка с приложението на чл.
211, ал. 1 КЗ /отм./ По отношение на твърденията за нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, въззиваемият сочи, че полицейските служители не били свидетели очевидци
на инцидента, а пристигнали след настъпването му по подаден сигнал. Освен това
в АУАН не била посочена съобразената скорост, с която е следвало да се движи,
за да избегне препятствието. При тези съображения моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Съдът, след като прецени
представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 405, ал. 1 КЗ. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ /в
сила от 1.01.2016 г./, за застрахователните договори, сключени преди влизането
в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за З.то,
освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс. В
случая застрахователният договор е сключен на 13.03.2017 г., а процесното ПТП е
настъпило на 16.07.2017 г., поради което приложим е Кодексът на З.то, в сила от
2016 г.
По
делото с доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК като безспорни са
обявени следните факти: че на 16.07.2017 г. ищецът е управлявал собствения си
автомобил марка BMW,
модел 525D,
в гр. Пловдив, като около 13,30 ч. поради несъобразяване на скоростта и пътните
условия загубил управлението на автомобила и допуснал ПТП, като се ударил в
стълб за улично осветление; че на място бил съставен протокол за ПТП, който
установил, че ищецът употребил алкохол; че между ищеца и ответника е била
сключена полица по застраховка „Каско”. По доклада на съда страните не са
направили възражения нито в първоинстанционното, нито във въззивното
производство.
По
делото се установява, че действително между В.Е.Б. и ЗАД „ОЗК З.“ АД е налице
сключен застрахователен договор по застрахователна полица № 0020660201700024 от
13.03.2017 г. за лек автомобил марка BMW 525, рег.№*******за застраховка
„Каско“ на МПС, с покрити рискове „пълно каско“, неразделна част от който са
общите условия на застрахователното дружество за застраховка „Каско“. Срокът на
застраховката е от 17.03.2017 г. до 16.03.2018 г.
По
делото са представени общите условия за застраховка „Каско“ при ответното
дружество, като покрити рискове по клауза „пълно каско“ са всички рискове по
клауза „частично каско“, а именно: пожар и природни бедствия, ПТП, злоумишлени
действия на трети лица, както и допълнителните рискове кражба на цяло МПС,
грабеж на цяло МПС, умишлен палеж или взрив. В раздел II от
общите условия са посочени „общи изключения“ от покритието на застраховката,
като съгласно чл. 5, ал. 2, т. 2 от този раздел, застрахователят не покрива
щети в случай на управление от водач на застрахованото МПС, употребил алкохол
или друго упойващо вещество или когато същият е отказал алкохолна проба при ПТП
или виновно се е отклонил от проба за алкохол.
Установява
се по делото и няма спор между страните, че на 16.07.2017 г., докато е
управлявал застрахования автомобил в гр. Пловдив около 13,30 ч., ищецът В.Б. е
загубил управление над автомобила и е допуснал настъпването на
пътно-транспортно произшествие, като с автомобила се ударил в стълб на уличното
осветление в ж.к. Тракия, срещу бл. 196. Ищецът извикал органите на полицията,
които дошли малко след инцидента, като същият им оказал пълно съдействие. Бил
съставен протокол за ПТП № 1589195 от 16.07.2017 г., представен по делото. В
протокола е отбелязано, че на ищеца е взета проба за наличие на алкохол в
кръвта, като същата е положителна, а установената концентрация е под 0,5
промила. На ищеца бил издаден акт за установяване на административно нарушение
бл. № 237534 от 16.07.2017 г., като в същия е посочено, че ищецът се е движил с
несъобразена скорост с пътните условия – мокра настилка, поради което е загубил
управление над автомобила и се ударил в стълб за осветление, като по този начин
допуснал ПТП с материални щети. Впоследствие е издадено наказателно
постановление № 17-1030-005179 от 8.08.2017 г., с което на ищеца на основание
чл. 179, ал. 2, пр. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер от 200 лв. за нарушение на
чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Установява
се по делото и не се оспорва от ищеца, а изрично се сочи в исковата молба, че
същият е употребил алкохол, но концентрацията му в кръвта е била в рамките на
позволените от закона граници, а именно под 0,5 промила.
Установява
се, че от ответника застраховател е бил съставен опис – техническа експертиза
по щета № 0020-660-0011-2017 г., приложен към исковата молба и съдържащ
подробно описание на щетите по автомобила вследствие на настъпилото ПТП от
16.07.2017 г. Като дата на извършения оглед е посочена 28.07.2017 г.
Представено е и възлагателно писмо от 19.07.2017 г. до автосервиз „Корпорация
Тандер“, гр. Пловдив, с което застрахователят възлага на посочения автосервиз
извършването на ремонт съгласно опис-заключение по щети № 0020-660-0011-2017 на
застрахования лек автомобил.
С
исковата молба е представено писмо от застрахователя до ищеца с изх.№ 15-4932
от 25.08.2017 г., с което на ищеца се съобщава, че застрахователят отказва изплащане
на застрахователно обезщетение за настъпилото на 16.07.2017 г. пътно-транспортно
произшествие. Като причина за отказа застрахователят сочи, че в хода на
проверката по заведената щета се установило, че ищецът е управлявал автомобила
след употреба на алкохол, което било установено от съставения от компетентните
органи за удостоверяване на събитието Протокол за ПТП № 1589195. В тази връзка
застрахователят се е позовал на чл. 5, ал. 2, т. 2 от глава II, раздел II „Общи
изключения“ от общите условия, гласящ, че не се обезщетяват вредите, причинени
от водач на застрахованото МПС, употребил алкохол или друго упойващо вещество
или когато същият е отказал алкохолна проба при ПТП, или виновно се е отклонил
от проба за алкохол. Ищецът направил възражение по повод отказа на
застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение, като в тази връзка
застрахователят изпратил ново писмо изх.№ 1315-23543 от 3.10.2017 г., с което
отново се позовал на чл. 5, ал. 2, т. 2 от глава II, раздел II „Общи
изключения“ от общите условия за застраховка „Каско“ като отказал да изплати застрахователно
обезщетение.
С
исковата молба ищецът твърди, че не е налице основание за отказ за изплащане на
обезщетение, доколкото употребения от него алкохол бил в рамките на позволените
от закона граници, а именно доста под 0,5 промила в кръвта.
С
отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска. Изложени са следните
възражения: ищецът бил запознат с общите условия на застрахователя по
застраховка „Каско“ на МПС и с подписване на застрахователния договор ги е
приел като неразделна част от полицата. Сочи се, че ищецът е допуснал нарушения
на чл. 5, ал. 2, т. 2 от раздел II от общите условия, а именно
„застрахователят не покрива щети: …при управление на водач на застрахованото
МПС, употребил алкохол или друго упойващо вещество“, като в тази връзка се
сочи, че застрахователят се бил възползвал от правото си да откаже да изплащане
на застрахователно обезщетение. Ищецът е знаел за своите задължения, както и
предвидените санкции за неизпълнението им, и поради това възраженията му срещу
общите условия били неоснователни. Сочи се, че било налице неизпълнение на
общите условия – водачът управлявал МПС след употреба на алкохол.
Застрахователят бил въвел като общо изискване, скрепено със съответна санкция –
право да откаже изплащането на обезщетение – управлението на застрахованото МПС
от водач, употребил алкохол, като никъде не бил посочен минимум на наличие на
алкохол в кръвта на водача, до който същият има право да управлява МПС. Сочи се
също, че ищецът нарушил вменените му със ЗДвП задължения ,като нарушил чл. 20,
ал. 2 от този закон, което също представлявало нарушение на общите условия към
застраховката, скрепено със съответна санкция – право на застрахователя да
откаже изплащане на обезщетение при настъпване на застрахователно събитие. Оспорен
е механизмът на ПТП, както и причинната връзка между ПТП и щетите по
автомобила. Оспорен е искът по размер.
По
делото е допуснато изслушването на съдебно-автотехническа експертиза. Вещото
лице сочи, че в описите, съставени от застрахователя и представени с исковата
молба, фигурират видът и степените на щетите, съгласувани от собственика на
увредения автомобил, като за целта на експертизата вещото лице е възприело вида
и степените на описаните вреди от застрахователя по образуваната щета №
0020-660-0021/2017 г. Посочено е, че стойността, необходима за възстановяване
на лекия автомобил, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП, е
17664,89 лв. Стойността на уврежданията, определена на база експертна оценка, с
коефициент на овехтяване на новите части К=0,5, към датата на ПТП, е 8781,09
лв. Стойността, необходима за възстановяване на лекия автомобил, изчислена на
база средни пазарни цени, с коефициент на овехтяване на новите части К=0,5, към
датата на ПТП вещото лице е посочило като 9710,60 лв. Разпитано в открито
съдебно заседание, вещото лице е посочило, че средната пазарна стойност е тази,
с която може да бъде отремонтирано превозното средство – 17664,89 лв. Другите
стойности били дадени по задача на ответника с прилагане на корекционни
коефициенти, като и двете били действителни по различни методики. Сочи още, че
налице била тотална щета. В тази връзка е допуснато изслушването на
допълнителна експертиза по искане на ответника, която да установи
действителната стойност на автомобила към момента на ПТП и да се определи
процента на запазените части. В допълнителното заключение вещото лице е
посочило, че действителната (средна пазарна) стойност на процесния лек
автомобил, определена на датата на настъпване на застрахователното събитие, е
14615 лв. Стойността на запазените части представлявала 25% от действителната
стойност на процесния автомобил или 3654 лв. Заключението е било прието в
открито съдебно заседание без да бъде оспорено от страните.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. По същество същото е правилно.
Основният
спорен въпрос между страните е по приложението на чл. 5, ал. 2, т. 2 от раздел II „Общи
изключения“ от общите условия по застраховка „Каско“ на МПС в конкретния
случай. Във въззивната жалба застрахователят твърди, че доколкото водачът е
управлявал застрахования автомобил след употреба на алкохол, налице е липса на
покрит риск по сключената застраховка „Каско“ с оглед действащите по договора общи
условия. Това възражение е формулирано за първи път с въззивната жалба. Видно
от отговора на исковата молба, застрахователят се е позовал на въпросната
клауза от общите условия, като е посочил, че е налице основание за
освобождаването му от отговорност. Доколкото е налице позоваване на въпросната
клауза още с отговора на исковата молба, следва да се разгледа въпросът дали
същата изключва застрахователния риск при управление на МПС от водач, употребил
алкохол, независимо от установената в кръвта концентрация, или дава право на
застрахователя при наличие на определените в закона предпоставки да откаже
изплащане на застрахователно обезщетение в тези случаи.
Съгласно
§ 1, т. 3 от ДР на КЗ /в сила от 1.01.2016 г./,„застрахователен риск" е
обективно съществуващата вероятност от настъпване на вредоносно събитие,
възникването на която е несигурно, неизвестно и независимо от волята на
застраховащия, застрахования или третото ползващо се лице. В случая по силата на т.1.1 /Клауза „Пълно
каско“/ от раздел I,
глава II,
във вр. с т. 1.2 /клауза „Частично каско“/, раздел I, глава II от общите условия по застраховка
„Каско“ на МПС при „ОЗК З.“ АД, застрахователят покрива следния риск:
пътно-транспортно произшествие: щети от застрахователни събития вследствие на
пътно-транспортно произшествие, т.е. внезапно сблъскване на МПС с МПС или с
други подвижни или неподвижни обекти, в това число и животни, по време на
движение на управлявано МПС по обществена пътна мрежа и т.н. В случая няма
спор, че на 16.07.2017 г. застрахованият автомобил е участвал в ПТП, сблъсквайки
се със стълб на улично осветление по време на движение, като в тази връзка по
делото са представени и официални свидетелстващи документи, издадени от
компетентните органи на МВР. Доколкото по дефиниция вредите от ПТП
/вредоносното събитие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КЗ/ са покрит
застрахователен риск по въпросната застраховка „Каско“ с клауза „Пълно каско“,
не може да се приеме възражението на застрахователя, конкретиризирано ясно за
първи път с въззивната жалба, че е налице липса на покрит застрахователен риск.
При систематично тълкуване на включените в раздел II от
глава II
клаузи от общите условия, съдържащи „общи
изключения“ от покритие на застраховката, се установява, че част от изброените
там изключения действително уреждат случаи на непокрит застрахователен риск –
например чл. 5, ал. 2, т. 10 от глава II, раздел II от
общите условия – щети на стоки или предмети, превозвани със застрахованото МПС,
т. 12 – кражба на мобилни телефони и др. Част от „изключенията“ обаче не биха
могли да бъдат отнесени към липса на покрит застрахователен риск, доколкото
имат за предмет изпълнение на договорните задължения на застрахования –
например чл. 5, ал. 2, т. 28 – при непредставени за оглед на застрахователя
детайли, части или цялото пострадало МПС, освен в случаите на кражба или грабеж
на цялото МПС, както и приложимата към случая чл. 5, ал. 2, т. 2 от общите
условия. При положение, че поначало вредите от ПТП са покрит застрахователен
риск, настъпването на ПТП след употреба на алкохол от водача, управлявал
застрахования автомобил, би могло да бъде единствено основание за отказ на
застрахователя да изплати застрахователно обезщетение, но в този случай са
приложими нормите на чл. 408, ал. 1 КЗ /чл. 211, ал. 1 КЗ /отм./, като съгласно
утвърдената съдебна практика – например решение № 144 от 21.01.2021 г. по т. д.
№ 2365/2019 г. на ВКС, II т.о., с
което ВКС се е произнесъл по сходен случай, както и цитираните в него решение №
49 от 29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 105 от 11.07.2017
г. по т. д. № 1325/2016 г. на ВКС, І т. о., решение № 86 от 18.07.2014 г. по т.
д. № 2230/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 2 от 20.05.2013 г. по т. д. №
1031/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 140 от 01.08.2018 г. по т. д. №
2278/2017 г. на ВКС, І т. о., в които се приема, че за да е основателен отказът
на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение за вреди от настъпило
застрахователно събитие, не е достатъчно застрахованият да не е изпълнил свое
задължение по застрахователния договор, което е предвидено в закон или в самия
договор и е значително от гледна точка на интереса на застрахователя, а наред с
това е необходимо настъпването на застрахователното събитие и/или обема на
произлезлите от него вреди да са последица от неизпълнението на това
задължение, т. е. да съществува причинно-следствена връзка между неизпълнението
и застрахователното събитие. За да се аргументира право на отказ по чл. 211, т.
2 КЗ (отм.), към момента чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, не е достатъчно да се
констатира простото неизпълнение от застрахования на конкретното договорно
задължение, макар и предвидено в застрахователния договор като значимо за
интереса на застрахователя, а следва да се докаже от застрахователя, че
съществува причинна връзка между договорното неизпълнение и настъпването на застрахователното
събитие, респективно че неизпълнението е увеличило риска от имущественото
увреждане или че е препятствало доказването на вредите, респективно на
обстоятелствата, при които е настъпило събитието.
Посоченото
от въззивника решение № 224 от 20.07.2015 г. по т. д. № 4554 / 2013 г. на ВКС, I т.о.,
е неотносимо към настоящия случай, доколкото касае хипотеза, при която страните
са уговорили изключения на риска „Кражба”, ако не бъде заплатена допълнителна
премия и добавък, когато МПС е отдадено под наем или на лизинг, т.е. несъмнено
е разгледан случай, при който конкретен риск е изключен, освен при заплащане на
допълнителна премия.
Конкретно
по въпроса относно употребата на алкохол при управление на МПС при концентрация
под недопустимата от закона е постановено решение № 140 от 01.08.2018 г. по т.
д. № 2278/2017 г. на ВКС, I т.о.,
на което се е позовал първоинстанционният съд и което е посочено и в отговора
на въззивната жалба от въззиваемия. В същото се приема, че при наличие на
клауза в общите условия към договора за застраховка, че застрахователят не
дължи обезщетение при причинена вреда от водач, който в момента на
застрахователното събитие е управлявал МПС „след употреба на алкохол над
допустимата концентрация по ЗДвП или друго упойващо вещество“, скрепено с
договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, е онова
нарушение на застрахования, което е свързано не само с шофиране след употреба
на алкохол, но и самата концентрация на алкохол да е над допустимата според
закона, към който се препраща. При изпълнение и на двете кумулативни изисквания
поведението на застрахования се явява в нарушение на договора. За да се
аргументира отказ по чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ /чл.211, т.2 КЗ /отм./ не е
достатъчно да се констатира простото неизпълнение от страна на застрахования на
горепосоченото договорно задължение, а следва да се установи и причинна връзка
между него и конкретното застрахователно събитие, както и че същото това
нарушение е увеличило риска от настъпване на имущественото увреждане. В случая
общите условия не препращат към допустимата според ЗДвП концентрация на алкохол
в кръвта при управление на МПС, а сочат като основание за освобождаване от
отговорност на застрахователя при всякаква концентрация на алкохол в кръвта,
дори минимална такава. Такава клауза не е недействителна, нито е необходимо
корективното ѝ тълкуване, както се твърди в отговора на въззивната жалба.
Съгласно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави, като в случая такова противоречие не се констатира. ЗДвП урежда
административно-наказателната отговорност на водача на МПС при наличие на
определена концентрация на алкохол в кръвта му, като не може да се приеме, че
страните нямат право да уговарят право на застрахователя да откаже да заплати
обезщетение при установяване на концентрация на алкохол в кръвта под 0,5
промила при управление на МПС. Посоченото решение на ВКС не изключва тази
възможност, доколкото в разгледания там случай общите условия препращат към
допустимата според ЗДвП концентрация на алкохол в кръвта, докато в настоящия
случай такова препращане няма. При всички положения обаче в тежест на
застрахователя е да установи, че констатираната употреба на алкохол и
установената концентрация в кръвта са в причинно-следствена връзка с
настъпилото ПТП. В настоящия случай ищецът признава, че е употребил алкохол,
като сочи, че употребата му е била съобразена с допустимата по ЗДвП, при
съобразяване на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП и забраната да управлява пътно превозно
средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда. Действително от
представения протокол за ПТП се установява, че водачът е употребил алкохол, но
по делото не е установено каква е точната му концентрация в кръвта, като
единствено е установено, че същата е под 0,5 промила. Като причина за ПТП в
протокола, съставен от органите на МВР, както и впоследствие в АУАН и в
наказателното постановление, се сочи шофиране с несъобразена с пътните условия
скорост, а именно – мокра настилка. Протоколът е официален свидетелстващ
документ за фактите, възприети от съставилите го служители на МВР, като в
случая същите са пристигнали след инцидента, но са имали възможност да
възприемат пряко и непосредствено условията, при които е настъпило ПТП,
включително мократа настилка като особеност на пътните условия, с която водачът
е следвало да съобрази скоростта си. Следва решаващият извод, че причината за
ПТП е посочената в протокола за ПТП – несъобразяване на скоростта на водача с
пътните условия – мокра настилка. Не са ангажирани никакви доказателства, че е
налице причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и употребения от водача
алкохол, въпреки че с доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК на
ответника е указано, че носи доказателствената тежест за този факт, както и че
не сочи доказателства в тази връзка. Не се доказва дали ниската концентрация на
алкохол в кръвта на водача, чиято точна стойност е неизяснена по делото, би
могла да доведе до дефицити при управление на МПС. В тази връзка няма как да не
се отчете и фактът, че законодателят не е забранил шофиране след употреба на
алкохол, независимо от концентрацията му в кръвта, а е предвидил определен
праг, до който управление на МПС е допустимо.
С
оглед изложеното, не е налице основание за освобождаване на застрахователя от
задължението му да изплати застрахователно обезщетение.
В
исковата молба ищецът сочи, че е претърпял имуществени вреди от настъпилото
ПТП, като в тази връзка е допуснато и изслушването на съдебно-автотехническата
експертиза по поставената в исковата молба задача относно причинените вреди по
процесния лек автомобил марка BMW, модел 525D с
рег.№ *******, при възникналото на 16.07.2017 г. ПТП в гр. Пловдив. Към
исковата молба ищецът е приложил опис-техническа експертиза по щета, съставен
от застрахователя, в който щетите по автомобила са подробно описани и който е
взет предвид от вещото лице при извършване на оценката на вредите. Заключението
на вещото лице по основната и допълнителната експертиза съдът кредитира като
компетентно изготвено и обосновано. По делото се установява, че е налице
тотална щета по отношение на застрахования лек автомобил, доколкото както сочи
и вещото лице, релевантна за преценката е стойността, необходима за
отремонтиране на превозното средство, която вещото лице определя на 17664,89
лв., докато действителната средна пазарна стойност на самия автомобил,
определена към датата на застрахователното събитие, е 14615 лв. Процентът на
запазени части според заключението е 25%, като по този начин размерът на
обезщетението според вещото лице възлиза на 10961 лв. Това обезщетение е
определено с оглед установената по делото тотална щета, наличие на каквато се
твърди и от ответника в откритото съдебно заседание от 24.02.2020 г., поради
което неоснователно се явява поддържаното с отговора на исковата молба и
въззивната жалба възражение, че обезщетението е прекомерно завишено и не
отговаря на претърпените вреди. В тази връзка жалбоподателят се позовава на чл.
208, ал. 3 КЗ /отм./, като сочи, че обезщетението трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието. В случая видно от
заключението на вещото лице, обезщетението е било определено при съобразяване
на това правило, поради което възражението се явява неоснователно. Следователно
искът е основателен за пълния предявен размер от 10300 лв.
С
въззивната жалба не са поддържани други възражения, поради което по наведените
с отговора на исковата молба такива, неподдържани във въззивното производство,
въззивният съд не дължи произнасяне на основание чл. 269, изр. 2 ГПК.
По
изложените съображения и доколкото изводите на двете инстанции съвпадат,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При
този изход на спора разноски за въззивното производство се дължат на въззиваемия.
Искане за присъждането им е направено своевременно с отговора на въззивната
жалба. Представен е списък по чл. 80 ГПК, като с него се претендира сумата от
1060 лв. – адвокатско възнаграждение. Реалното заплащане на възнаграждението се
доказва с представения по делото договор за правна защита и съдействие,
съдържащ и разписка за платената сума. Въззивникът е направил възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение за адвокат. Съгласно чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималния размер на адвокатските
възнаграждения, възнаграждението за една инстанция по дела с материален интерес
между 10 000 лв. и 100 000 лв. е 830 лв. плюс 3% върху горницата над 10 000
лв., т.е. в настоящия случай 839 лв. Възражението за прекомерност е основателно.
Уговореният адвокатски хонорар е за процесуално представителство и защита за
въззивното производство, за първоинстанционното на ищеца са били присъдени
разноски, включително за адвокатско възнаграждение в размер от 1060 лв. за
представително в първата инстанция. Делото не се отличава с фактическа сложност,
като спорните въпроси са единствено от правна страна. Във въззивното
производство не са ангажирани нови доказателства от страните, нито са направени
нови доказателствени искания, проведено
е едно открито съдебно заседание. С оглед изложеното ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника разноските за въззивното производство като
размерът на адвокатското възнаграждение бъде съобразен с минимума по Наредба №
1/2004 г. на ВАдвС за минималния размер на адвокатските възнаграждения.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20231524 от 21.10.2020 г. по гр.д. № 4140/2018 г. на Софийски районен съд, II гражданско
отделение, 177 състав, при правна квалификация на предявения иск чл. 405, ал. 1 КЗ /в сила от 1.01.2016 г./
ОСЪЖДА ЗАД
„ОЗК-З.“, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Е.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 839 лв. /осемстотин тридесет и девет
лева/, представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване по реда на глава ХХII от Гражданския процесуален
кодекс пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.