Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
02.11.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети ноември през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 9329 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 278818 от 19.11.2019 год., постановено
по гр.дело № 78221/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 64 състав, е признато за
установено по реда на чл.422 ГПК, че „И.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, М.Х.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и Л.К.Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, дължат солидарно на „У.Б.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, пл.“*******, на
основание чл.420, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 20000 лева- главница по
договор за кредит от 31.05.2011 г., ведно със законната лихва от 04.06.2015 г./
дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до
окончателното плащане, както и сумата от 124,58 лв.-обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от
22.05.2015 г.-03.06.2015 г. С решението на съда са осъдени „И.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, М.Х.Н., ЕГН **********, с адрес: *** и Л.К.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да платят на „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, пл.“*******, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от
720,67 лева-разноски.
Срещу решението на СРС, 64 с-в е постъпила въззивна жалба от М.Х.Н.
и Л.К.Х., подадена чрез пълномощника им адв.Д.Ф., с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо,
поради липса на право на иск, евентуално да бъде отменено изцяло, като
неправилно и вместо това да бъде постановено решение, с което предявените установителни искове за признаване на вземането на ищеца да
бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се излагат доводи за недопустимост и неправилност
на обжалваното решение.
Въззиваемата страна- ищец „У.Б.“ АД, ***, чрез пълномощника си адв.Г.Х. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „У.Б.“
АД, ***, срещу ответниците
„И.“ ООД, ***, М.Х.Н. и Л.К.Х., установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, предл.1-во от
ЗЗД, във връзка с чл.430 от ТЗ и чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1
от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален
закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивниците- ответници във връзка с неговата правилност. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се
преценят доводите за недопустимост на
обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985
г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на
изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск,
ненадлежното му упражняване, десезиране на съда,
както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа
на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън
заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай
обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено
по допустими установителни искове, надлежно предявени
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от легитимирана страна при наличието на
необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни
процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно
решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването
му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални
предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
В настоящия
случай, съдът приема, че уважавайки предявените срещу ответниците по реда
на чл.422 от ГПК, установителни искови претенции до
посочените в обжалваното решение размери и периоди, първоинстанционния
съд не е нарушил императивни материалноправни норми. В процесния случай, съдът приема, че между страните по делото
е налице валидна облигационна връзка, възникнала на основание
сключен валиден договор за банков
кредит - овърдрафт № 8/ 31.05.2011 г. По силата на процесния
договор, банката /“У.Б.“ АД/ е предоставила на кредитополучателя „И.“ ООД, ***,
ЕИК *******, представлявано от Л.К.Х.- управител по негово искане кредит в размер
и при условия, посочени в договора, и при солидарна отговорност на солидарните длъжници Л.К.Х., К.Г.Ц.и
М.Х.Н. по разплащателните сметки на кредитополучателите процесния
овърдрафт кредит, а кредитополучателят и солидарните длъжници
са поели задължение да издължат получения кредит, както и заплатят лихвите и
таксите по него. Установява се също така от чл.16, т.3 от договора за кредит,
че с подписването на настоящия договор кредитополучателят и солидарните длъжници са декларирали, че са право и дееспособни да
сключат, обезпечават и изпълняват договора, в качеството си на главен и
солидарни длъжници, които на основание чл.101 от
Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/ и при условията на чл.121-127 от ЗЗД
встъпват в изпълнението на задълженията на кредитополучателя по този договор и се
задължават да отговарят солидарно с кредитополучателя, в качеството си на
солидарни длъжници за изпълняване на задълженията
му/им за погасяване на кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски
съгласно договорените условия и до окончателното погасяване на всички дължими
суми по настоящия договор. Изрично е уговорено в посочената разпоредба от
договора, че вземанията на кредитора по отношение на кредитополучателя и
солидарните длъжници са неделими и се събират изцяло от всеки един от тях, съответно от
правоприемниците им и от всички заедно
при условията на солидарност, като всеки отговаря за изпълнението на цялото
задължение въз основа на този договор и получените по реда на чл.417 и сл. от ГПК заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В тази връзка съдът
приема, че противно на изложеното във въззивната
жалба, процесният договор за банков кредит-овърдрафт
е подписан от ответниците Л.К.Х.
и М.Х.Н., в
качеството им на солидарни длъжници, които
са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя „И.“
ООД при условията на
чл.121 и сл. от ЗЗД за плащане на всички
дължими към банката суми по договора за кредит,
включително главница,
лихва, комисионни, такси, евентуално
наказателна лихва и разноски /чл.16, т.3 от договора/. Неоснователен е изложения във въззивната жалба довод на ответниците Л.К.Х.
и М.Х.Н. за поемането на отговорност от тяхна страна по процесния договор за банков кредит, в качеството
им на поръчители и за погасяването
й при условията на чл.147 от ЗЗД, респективно
че същите се явяват поръчители по договора по смисъла
на чл.138 и сл. от ЗЗД, а не солидарни длъжници. Тълкувайки клаузите на процесния договор за
банков кредит по реда на чл.20 от ЗЗД, съдът приема за установено обстоятелството, че в случая не става въпрос
за поръчителство / чл.138 и сл. от ЗЗД/, а за встъпване в дълг от
страна на ответниците
Л.К.Х. и М.Х.Н., като се има предвид обстоятелството, че задължението възниква едновременно и за кредитополучателя, и за встъпилото трето лице, което безспорно може да встъпи, като съдлъжник в определено задължение по съглашение с
кредитора или с длъжника. Ако
кредиторът е одобрил съглашението
за встъпване, то не може да бъде отменено или
изменено без негово съгласие.
Първоначалният длъжник и встъпилото лице/ в процесния
случай кредитополучателя и солидарния длъжник/ отговарят към кредитора като солидарни длъжници/ чл.101 от ЗЗД/. Съображението е че ответникът-
солидарен длъжник и кредитополучателят
са напълно приравнени по отношение на задълженията
си към банката. Разликата между двата института е
че встъпилият е в по-неблагоприятно
положение от това на поръчителя,
чието задължение е акцесорно /в този смисъл е решение № 1524 от 27.10.1995 г., гр. дело № 902/95
г., V г.о. на ВС /.
Клаузата за встъпване
има правната природа на
самостоятелен каузален договор, сключен
в случая между ответниците Л.К.Х.
и М.Х.Н. и кредитополучателя, при одобрение от
страна на кредитодателя. Приложима е нормата на чл.9
от ЗЗД. По отношение на солидарната отговорност на встъпилия в дълг законът
не предвижда шестмесечен
срок за предявяване на претенцията,
поради което доводите на ответниците в тази насока са изцяло
неоснователни. От друга страна с оглед
събраните по делото писмени доказателства, включително и от процесния
договор за банков кредит, установяващи съдържанието на договорната връзка между страните, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответниците Л.К.Х. и М.Х.Н. не са се задължили
по процесния договор за кредит при условията на чл.138 от ЗЗД, а при условията
на чл.101 от ЗЗД. В случая ответниците Л.К.Х.
и М.Х.Н. при условията на чл.101 от ЗЗД
са встъпили, като съдлъжници, наред с кредитополучателя- главен
длъжник. В процесния
договор за банков кредит, на който ищеца основава претенцията си спрямо ответниците липсват клаузи за поемане на задължение от трето лице, като поръчител, както и уговорки, характеризиращи договора за поръчителство,
от който възниква самостоятелно правоотношение за отговорността
с правомощията по чл.142 от ЗЗД. Ответниците
по делото- Л.К.Х.
и М.Х.Н. - солидарни длъжници
на кредитополучателя, не са поръчителствали
по процесния договор за кредит и тяхната
отговорност в настоящия
случай не е ограничена при условията на чл.147, ал.1
от ЗЗД, както неоснователно
се поддържа в отговора на исковата
молба и във въззивната жалба. Съдържанието на
поетите от ответниците задължения в процесния случай по договора за банков кредит налага
извода, че те се задължили солидарно заедно с дружеството-кредитополучател, да
отговарят за една и съща престация към кредитора,
който може да я поиска от всеки един от тях. Поетата от тях спрямо кредитора
отговорност напълно съответства на отговорността на встъпилото в чужд дълг
трето лице по смисъла на чл.101 от ЗЗД. Липсата на формално изявление „встъпвам
в дълга“, „встъпвам като съдлъжник“, както че ответниците не са наречени изрично „встъпили в дълга“, а
просто „солидарен длъжник“, което е по-широко понятие, не променя горния извод.
За разлика от поръчителството, при което поръчителят отговаря за чужд дълг, при
уговорената солидарна задълженост солидарния длъжник
дължи на свое основание, като отговорността му няма акцесорен
характер. Тъй като в случая източник на солидарността е конкретният договор, а не
законът, разпоредбата на чл.147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през
което поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното
задължение, е неприложима /в този смисъл е решение № 654 от 08.01.2008 год. на
ВКС по т.дело № 320/2007 г./. При встъпването в дълг едно трето на
правоотношението между кредитора и главния длъжник лице се съгласява да поеме
съществуващо задължение като солидарен длъжник - било по договор между третото
лице и кредитора, било по договор между стария и новия длъжник. Встъпването в
дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор,
наподобява поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на
същото правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с
него. В хипотезата на чл.101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика
от солидарната съзадълженост, възниква само ако има
главно задължение и отношенията между кредитор, но не е акцесорна
на главното задължение. Задължението на поръчителя също зависи от
съществуването на главното задължение, за разлика от солидарната съзадълженост, но е винаги акцесорно
на главното задължение, за разлика и от встъпването в чужд дълг, и от
солидарната съзадълженост. Поръчителят отговаря на
собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно
основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с
него. По тези
съображения изцяло неоснователен е довода, че ответниците
Л.К.Х. и М.Х.Н.,
имат качеството на поръчители спрямо кредитополучателя, както и че и по отношение
на тях е приложима нормата на чл.147, ал.1 от ЗЗД.
С
оглед на изложеното правилно е приел първоинстанционният
съд, че кредитополучателят и солидарните длъжници
дължат при условията на солидарност заплащане на процесното непогасено вземане в размер на сумата
от 20000 лв./ двадесет хиляди лева/ и при липсата на ангажирани доказателства
за погасяването му, то претенцията на
ищеца в първоинстанционното производство за установяване на
дължимост на главницата в размер на сумата от 20000
лв./ двадесет хиляди лева/, се явява основателна, поради което правилно е
уважен предявения установителен иск. С оглед на което
решението, в тази обжалвана част следва да бъде потвърдено.
На
следващо място, в настоящия случай, предвид липсата на конкретни оплаквания в
жалбата на ответниците във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта относно уважената искова
претенция на ищеца по реда на чл.422 от ГПК вр.
чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено вземане на ищеца по отношение на
ответниците в размер на сумата от 124,58 лв.-обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от
22.05.2015 г.-03.06.2015 г., въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният
съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК. С оглед на което, решението
и в тази част следва да бъде
потвърдено.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските
за въззивното производство.
При
този изход на спора на въззивниците- ответници, разноски за въззивното
производство не се дължат. При липса на направено искане за присъждане на
разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата
страна- ищец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 278818 от 19.11.2019 год., постановено по гр.дело №
78221/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 64 състав.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.