РЕШЕНИЕ
№ 120
гр. Варна, 17.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Анета Н. Братанова
Членове:Николина П. Дамянова
Дарина Ст. Маркова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Анета Н. Братанова Въззивно търговско дело
№ 20233001000557 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от Х. И. А. от с.К., Община
Аксаково, действащ чрез процесуален представител адв.Р.Ч., против Решение
№ 204/04.05.2023 год., постановено по т.д.№ 516/2022 год. по описа на ОС –
Варна, в частта в която съдът е ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО, че Х. И. А.,
ЕГН ********** от гр. В., ул.“Д.“ N**, ет. *, ап. **, ДЪЛЖИ НА „Ново
Финанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Варна, ул. „Ив. Срацимир“, № 2 следните вземания по издадена по ч.гр.д. N
2204/2022г по описа на ВРС заповед за незабавно изпълнение,
удостоверяваща изискуеми вземания по два договора за заем, обезпечени с
ипотека: 1. по договор № 261-ВН-11.10.2018г: за връщане на предсрочно
изискуема главница в размер на 72 000 (седемдесет и две хиляди лева) лв.,
ведно със законна лихва от получаване на уведомление за предсрочна
изискуемост-30.09.2022 г. до окончателното издължаване на сумата и сумата
от 9040 лв. (девет хиляди и четиридесет лева), представляваща
възнаградителна лихва за периода 11.12.2019 г. – 27.07.2020 г., на осн. чл. 2.2,
1
б. „ж“ и „з“ от договора 2. по договор № 258-ВН-10.10.2018г: за връщане на
предсрочно изискуема главница в размер на 3000 лв. (три хиляди лева), ведно
със законна лихва от получаване на уведомление за предсрочна изискуемост-
30.09.2022г. до окончателното издължаване на сумата и сумата от 376.67 лв.
(триста седемдесет и шест лева и 67 ст.), представляваща възнаградителна
лихва за периода 11.12.2019 г. – 27.07.2020 г., на осн. чл. 2.2, б. „ж“ и „з“ от
договора.
Решението в отхвърлителната част е влязло в законна сила и не е
предмет на обжалване.
В предявената въззивна жалба се излага, че по делото не е
установено получаването на заемни суми. Ответникът не е поемал
задължения като солидарен длъжник и ипотекарен гарант. Същият не е бил
уведомяван за наличие на просрочени задължения. На страната не е връчено
уведомление за предсрочно прекратяване на договора за заем. Не обуславя
обратни правни изводи и представеното по делото пълномощно от 07.10.2015
год., на което ВОС се е позовал. ЗКНИП е обнародван след датата на издаване
на пълномощното, което изключва възможността учреденият мандат да
обхваща правни действия в приложното поле на сочения нормативен акт. В
пълномощното липсват и съществените условия на договора за ипотека –
обезпечено вземане, падеж, размер на лихвите. Същото е нищожно поради
липса на съгласие от упълномощителя. Съдът е формирал и неправилния
извод, че договорите са сключени в офиса на „Ново финанс“ ООД при
условията на индивидуално договаряне. Договарянето не е предшествано от
съставяне на кредитно досие на потребител. Липсват и доказателства искан ли
е заемът. Самият факт, че М. А. не е разполагал с парични средства за
заплащане на разноските в нотариалното производство е достатъчно
показателен, че същият е бил некредитоспособен. При това положение
единствената причина за кредитиране е получаването на обезпечение чрез
ипотека върху чужд имот. Този вид договор за заем е забранен от закона.
Всички документи по кредита са подписани на 11.10.2018 год. в кантората на
нотариус. Това поведение – предоставяне на документите за подписване в
момента на четене на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека е
порочна практика на „Ново финанс“ ООД, препятстваща възможността
заемополучателят да се запознае с документите. Съдът е допуснал и
2
съществено процесуално нарушение, като е отказал събирането на относими
за спора доказателства – СГЕ относно изписването на документите, вкл. и на
разписката за предсрочна изискуемост от М.А. с една и съща химикална
паста. Съдът не е обсъдил и възраженията на страната против
т.н.“гаранционна лихва“.
Основателността на предявената въззивна жалба се оспорва в писмен
отговор на насрещната страна – „Ново Финанс“ ООД. В отговора се излага, че
постановеният съдебен акт е правилен и законосъобразен.
По делото е постъпила и частна жалба от Х. И. А. против
Определение № 990/11.07.2023 год., постановено по реда на чл. 248, ал. 2
ГПК, с което е отхвърлена молба вх.№ 13082/26.05.2023 год. за изменение на
постановеното по делото решение в частта за разноските. Поддържа се, че
изменението на Наредба № 1/09.07.2004 год. е осъществено в хода на
съдебното производство при вече договорен и заплатен хонорар. Страните са
договорили допълнително възнаграждение, за което липсват доказателства за
плащане по банков път. Възнаграждението, ведно с договореното
допълнително увеличение, не съответства на фактическата и правна сложност
на делото, вкл. и с оглед на това, че „идентично съдебно производство“ вече е
проведено срещу длъжника. Величината на присъдените разноски е
прекомерна и недоказана.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Ново
Финанс“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на
постъпилата частна жалба.
Постъпилите въззивна и частна жалба са редовни и надлежно
администрирани.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Разглежданите обективно кумулативно съединени претенции са с
правно основание чл.422 ГПК и са предявени при спазване на особените
процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което са
процесуално допустими.
По делото да представени договори за заем, както следва:
1.Между “Ново Финанс“ ООД в качеството на заемодател, М. Х.в А.
3
в качеството на заемополучател и Х. И. А. в качеството на солидарен и
ипотекарен съдлъжник е сключен договор за заем № 261-ВН-11.10.2018 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемополучателя в заем сумата
72000 лв., за срок от 60 м., при уговорен годишен лихвен процент в размер на
20 %.
2. Между “Ново Финанс“ ООД в качеството на заемодател, М. Х.в А.
в качеството на заемополучател и Х. И. А. в качеството на солидарен и
ипотекарен съдлъжник е сключен договор за заем № 258-ВН-10.10.2018 г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемополучателя в заем сумата
3000 лв., за срок от 60 м., при уговорен годишен лихвен процент в размер на
20 %.
За обезпечаване на задълженията по двата договора e учредена
договорна ипотека , обективирана в нот. Акт № 2, т. V, нот.д. № 654/2018 г., с
предмет недвижим имот, собственост на Х. И. А..
Анализът на сключените договори, начинът на индивидуализиране на
страните, вкл. и разпоредбите на чл.7.5 и чл.7.6 сочи, че ответникът Х. И. Х.в
има качеството както на ипотекарен гарант, така и на солидарен длъжник,
който отговаря пред кредитора за изпълнение на цялото задължение /чл. 121
ЗЗД/. Пасивната солидарност съставлява вид лично обезпечение за чужд
дълг, което намалява риска от неплатежоспособност на длъжниците и
гарантира кредитора, че интересът му ще бъде удовлетворен. На посоченото
основание, обстоятелството, че солидарният длъжник няма качеството на
заемополучател и не е усвоил цялата или поне част от заетата сума, не
дерогира отговорността му. Получаването на кредита от един от солидарните
длъжници има релевантно значение само във вътрешните отношения
помежду им по смисъла на чл. 127 ТЗ. При съвкупната преценка на
гореизложеното, съдът приема, че ответникът е пасивно материалноправно
легитимиран да отговоря за процесния дълг.
Договорянето и по двете правоотношения е осъществено от името на
Х. И. Х.в чрез пълномощник – М. Х.в А., по силата на пълномощно с
нотариална заверка на подписа на упълномощителя рег. N 10361/7.10.2015г. и
на съдържанието рег. N 10362, акт N 79, том III, на нотариус рег.N 363.
Пълномощното /с неоспорена автентичност/ обективира учредена на М. Х.в
А. неограничена представителна власт пред банки, вкл. физически и
4
юридически лица, с правата да ипотекира конкретен недвижим имот /т.1/; да
сключва договори за заем с юридически лица за каквито суми прецени, като
ипотекира имот на упълномощителя /т.3/; да ипотекира имот на
упълномощителя в качеството на ипотекарен гарант, при условия и размер на
обезпеченото вземане по преценка на пълномощника при каквито условия
прецени, независимо кой от двамата е заемополучател /т.4/; да сключва
договори за банков кредит и да подписва всички съпътстващи документи в
качеството на ипотекарен гарант или съкредитоискател или двете, за
обезпечаване на банков кредит в размер, срок, лихвен процент и други,
определени от банката / т.5/. Договарянето по процесните договори за кредит
е осъществено в обхвата на представителната власт по пълномощното, тъй
като пълномощникът се е споразумял за кредитиране, обезпечено чрез лично
и вещно обезпечение от ответника в качеството на солидарен длъжник и
ипотекарен гарант. За пълнота ответникът не е навел възражение за липса на
представителна власт в срока за отговор. На основание чл. 133 във връзка с
чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира
възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти.
Възражението на въззивника, че пълномощното не включва
изчерпателно описание на всички елементи от същественото съдържание на
договора за заем, е неоснователно. Действащото законодателство не
установява никакви общи изисквания за необходимо съдържание на
пълномощното, с оглед валидността на самата упълномощителна сделка. Ако
волята на упълномощителя е пълномощникът му да бъде овластен да
ангажира отговорността му на солидарен длъжник и ипотекарен гарант по
договор за заем, сключен при условия и спрямо лица, каквито намери за
добре, то няма основание такава воля на упълномощителя да бъде
ограничавана /арг. чл. 39, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗЗД/. Няма никакво основание и за
тълкуване на ЗЗД, вкл. ЗКНИП и ЗЗП, според което да се изисква в
пълномощното да бъдат посочени всички конкретни параметри от договора,
включително – размер на кредита, падеж, размер на лихвите и др. Горното
следва и от изричните разрешения в Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016
г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК, постановено във връзка с
упълномощаването при разпоредителни действия с имущество на
упълномощителя.
5
Фактът, че ЗКНИП е обнародван след датата на издаване на
пълномощното не води до извода, че учреденият мандат не обхваща правни
действия в приложното поле на сочения нормативен акт. Обезпечаването на
кредит чрез солидарна отговорност на трети лица е разрешена от закона
сделка – чл. 121 и следв. ЗЗД. Същото се отнася и до договора за кредит за
недвижими имоти, който е съществувал и преди приемането на ЗКНИП /арг.
§4 ПЗР на ЗКНИП/. ЗКИНП, обн. ДВ.59 от 29.07.2016 г., е приет, за да
осигури квалифицирана защита на потребителите в изпълнение на Директива
2014/17/ЕС, чрез създаване на условия за вземане на информирано решение
при получаване на кредити за недвижими имоти на потребители; да осигури
условия за отговорно поведение на кредиторите и кредитните посредници
при предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители; да
насърчи отговорно поведение на потребителите при получаване на кредити за
недвижими имоти с цел предотвратяване на прекомерната им задлъжнялост.
Приемането на ЗКНИП не означава, че преди това не е съществувало
ипотечно кредитиране, респ. че пълномощно за осъществяване на посоченото
правно действие е недействително поради невъзможен предмет.
С оглед на изложеното, ответникът е обвързан от сключените
договори, а последиците от правните действия на представителя възникват
направо за представлявания /чл.36, ал.2 ЗЗД/. За настъпване на сочените
последици знанието на упълномощителя е правно ирелевантно.
Уведомяването му за предприетите от негово име правни действия касае само
вътрешните отношения с пълномощника /чл. 284 ЗЗД/ и е
непротивопоставимо на третите лица.
Наведените в отговора на исковата молба твърдения на страната за
неизгодност на сключените договори не могат да се квалифицират като
възражение по чл. 40 ЗЗД. Страната не твърди наличието на споразумение
като сговор или знание на заемодателя и заемополучателя по договорите за
заем за обективно увреждане на представлявания по смисъла на Тълкувателно
решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТКТР. Отделно
от изложеното – по делото липсват доказателства за осъществяването на
субективния елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД -
недобросъвестност на заемодателя и пълномощника.
Сключените договори се разгламентират от ЗКНИП. Доколкото
6
спорните заеми са предоставени от финансова институция по смисъла на
чл.3а от ЗКИ и са поети от физическо лице, за която няма данни да е
действало в рамките на професионалните си интереси, приложение намира и
ЗЗП.
На основание чл. 13 ЗКНИП преди сключване на договор за кредит
кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя. Частичното или
пълно неспазване на посочената разпоредба не обуславя недействителността
на договорянето. Нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 33Д е налице
при неспазване на конкретна императивна норма. Нормите на чл. 13 и следв.
от ЗКНИП имат диспозитивен и оправомощаващ характер – предоставят на
правния субект – кредитодател възможността да проверява финансовото
състояние на потребителя като част от преддоговорните отношения между
страните и определя допустимите способи за проверка. Отделно от
изложеното, съобразно изричната разпоредба на чл. 38 ЗКНИП неспазването
на изискванията за оценка на кредитоспособността не е основание за
недействителност на договора. Страните по процесните договори са
уговорили обезпечение на дълга чрез лично и вещно обезпечаване от трето
лице, компенсиращо завишения риск за кредитора. Последицата от пропуска
на кредитора се състои единствено в забраната да извърши прекратяване или
изменение на договора поради неправилна оценката на възможностите за
изпълнение /чл.13, ал.5 ЗКНИП/.
Във въззивната жалба са наведени и доводи против действителността
на сключените договори, обосновани с нарушения на закона, изразяващи се в
липса на своевременно предоставена предварителна обща и преддоговорна
информация – чл. 5 и чл.6 ЗКНИП. Поддържа се, че всички релевантни
документи са били връчени на кредитополучателя, респ. подписани от него,
едновременно с нотариалното изповядване на договорната ипотека, респ. в
тази връзка са ангажирани гласни и експертни доказателства. На основание
чл. 38 ЗКНИП нарушението на чл.5 и чл. 6 ЗКНИП не обуславя
недействителност на окончателното договаряне, а само административно-
наказателна отговорност за заемодателя /ДР на ЗКНИП/.
Сключеният договор съответства на всички императивни изисквания
на ЗКНИП относно форма и съдържание - чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и
11 и чл. 25, ал. 3.
7
Възражението за липса на проведено индивидуално договаряне само
по себе си е ирелевантно. Твърдяният факт не опорочава сключения договор,
освен ако последният съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143,
ал.1 ЗЗП, т.е. уговорки, които не отговарат на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. В разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП е
предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Следователно – наличието на проведено
индивидуално или типово договоряване има релевантно значение единствено
при твърдяна неравноправност на договорни разпоредби.
При служебната проверка по чл.7, ал.3 ГПК на съответствието на
клаузите на договора със ЗЗП съдът не констатира наличието на
неравноправно договаряне. Договорите предвиждат, че през целия срок на
договора /до 11.10.2023 год./ заемополучателят погасява само дължимата
фиксирана лихва, а главницата се дължи след изтичане на срока. С
аналогично съдържание са и погасителните планове с изрично посочени
нулеви стойности на изискуема главница до последната падежна дата.
Сочената уговорка е допустима по арг. от чл.5, ал.2, т.11 ЗКНИП.
Възнаградителната лихва е ясно договорно определена във фиксиран
размер. Тъй като същата съставлява цената на осъществено кредитиране,
размерът й е извън общия контрол за неравноправност. Съгласно чл. 145, ал.2
ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми.
Съдът изцяло споделя изводите на ВОС, че изискването на § 2,3,4 вр.
чл. 1.2 за предоставяне на гаранционна вноска като условие за сключване на
договора не може да се окачестви като нищожна уговорка. Касае се за
уговоряне на реално обезпечение (залог върху пари), което служи за
обезпечаване изпълнението на акцесорните парични задължения,
представляващи уговорената възнаградителна лихва - за първите 12 месеца от
действие на договорите за кредит. Съгласно уговорките, постигнати в чл.
1.2.1 и 1.2.2 от договорите, с гаранционната вноска може да се извърши
8
прихващане на възникналите лихви, неустойки и такси, като неизползваната
част от нея трябва да бъде върната след изтичане на 12 месеца от пораждане
на кредитните правоотношения. Коментираните разпоредби не попадат в
приложното поле на чл. 143, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Целта на гаранционната вноска е
допълнителното обезпечаване на кредитора при неизпълнение през първата
година от договора при съобразяване, че същият може да претендира
връщане на главницата само след изтичане на 5-годишен период.
Липсва и твърдяното нарушение на добрите нрави като основание
за абсолютна недействителност на сключените договори. Добрите нрави са
неписани, общовалидни морални норми, които съществуват като общи
принципи и са критерии за оценка на сделките. Нищожна поради
противоречие с добрите нрави е сделка, при която престациите са
нееквивалентни до степен, близка до изобщо липсваща възмездност. В
сключените договори подобна нееквивалентност липсва. Потребителят е
получил право да ползва заети средства за петгодишен период срещу
задължение за текущо ежемесечно погасяване на фиксирана лихва.
Фиксираният й размер не е неморално висок, като се отчитат и предимствата
при този вид договаряне – престацията на заемополучателя не зависи от
пазарните колебания. В настоящия случай липсва драстично, съществено и
житейски нелогично несъответствие между стойността на уговорените
насрещни престации, а ГПР е в императивните рамки, предвидени в чл.29,
ал.9 ЗКНИП.
По предсрочната изискуемост: Изводът на ВОС за настъпила
предсрочна изискуемост се оспорва с единственото възражение, че
ответникът /ипотекарен гарант и солидарен длъжник/ не е уведомен за
предсрочното прекратяване на договорната връзка. ВОС обаче е приел, че по
арг. от чл. 125, ал. 1 от ЗЗД изискуемостта на задълженията настъпва
поотделно за двамата солидарни длъжници. Приел е още, че упражняването
на правото на кредитора по чл. 71 от ЗЗД да иска изпълнение преди срока по
отношение на един от длъжниците, не рефлектира върху останалите. По
отношение на ответника дългът не е трансформиран преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно – ВОС не е
формулирал изводи, различни от тези, които страната поддържа.
Изводът на ВОС, че при това положение заемът е транформиран в
предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба, не е оспорен
във въззивната жалба. Съдът е приел, че последните плащания по двата
договора са извършени на 11.11.2019 г. и 27.02.2019 г., с което са погасени
възнаградителни лихви с падеж от 11.12.2019 г. След тази дата други
погашения не са извършвани. Тъй като забавата е продължила повече от 30
дни, за кредитора е възникнало правото съгл. чл. 2. 7 от ОУ да обяви целия
неиздължен остатък от кредита за предсрочно изискуем. Въпреки пропуска на
кредитора да обяви предсрочната изискуемост по отношение на ответника,
9
обявяването е осъществено в исковото производство и като правнорелевантен
факт следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на препис от исковата
молба - 30.09.2022 г. Сочените фактически и правни изводи не са предмет на
въззивната проверка, тъй като съдът е ограничен от посоченото в жалбата
/чл. 269 ГПК/.
Само за пълнота следва да се отбележи и че към настоящия момент е
настъпил падежа по погасителен план за дължимост на цялата главница.
По размера: Съобразно заключението на ССЕ, изготвено въз основа
на сключените договори, погасителни планове и междувременни плащания,
ответникът дължи връщане на уговорените главници по двата договора за
кредит. В претендирания от ищеца период 11.12.2019 до 27.07.2020 г.
възнаградителната лихва възлиза на сумата 9040 лв по Договор № 216 и
сумата 376.67 лв по Договор № 258. Размерът на задължението за
възнаградителна лихва е определен при съобразяване на внесените
гаранционни вноски /600 лв +14400 лв/, както и плащанията на 11.11.2019
год. и 27.02.2019 год./ така Таблица, л. 154/.
Изводите на първостепенния съд по размера на претендираните
вземания се оспорват при твърдения, че извършените погашения на
11.10.2018 год. и 12.10.2018 год. следва да се отнесат към главницата, а не
към възнаградителната лихва. Плащанията на посочените дати съставляват
гаранционна вноска по двата договора, дължима по уговорки, чиято
валидност съдът е разгледал по-горе. Съдът е посочил и че гаранционната
вноска служи за обезпечаване изпълнението на акцесорните парични
задължения, представляващи уговорената възнаградителна лихва - за първите
12 месеца от действие на договорите за кредит. Соченото договорно правило
обвързва страните със силата на закон, поради което липсва основание за
прилагане на друга поредност на погасяване.
В заключение решението на ВОС следва да бъде потвърдено в
обжалваните части.
По частната жалба: С оглед изхода от спора, ВОС е присъдил на
ищеца сторените по делото разноски съобразно уважената част от иска, на
осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. При уважен материален интерес от 84416,67 лева и
общо и признати разноски в размер на 9844,07 лева /държавна такса -1700,57
лева, възнаграждение за вещо лице- 643,50 лева и за адв. възнаграждение 7
500 лева / е присъдил 9829,51 лева. Предвид установения размер на
10
вземането, съдът е приел, че дължимите в заповедното производство разноски
на ищеца са в размер на 3281,52 лева за адв. възнаграждение и държавна
такса.
Ответникът е депозирал молба за изменение на постановеното по
делото решение в частта за разноските с единствения довод, че същите не са
реално извършени.
С обжалваното определение ВОС е приел, че молителят не се е
позовал на конкретни пропуски при присъждане на разноските, поради което
е отхвърлил молбата като неоснователна.
В предявената частна жалба се излага, че ищецът „Ново Финанс“
ООД е представил разписка за заплатено в брой допълнително адвокатско
възнаграждение. Липсват доказателства за заплащането му по банков път
съобразно императивните изисквания на чл. 3, ал.2 ЗОПБ. Възнаграждението,
ведно с договореното допълнително увеличение е прекомерно и не
съответства на фактическата и правна сложност на делото, вкл. и с оглед на
това, че „идентично съдебно производство“ вече е проведено срещу
длъжника. В заповедното производство вече са присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение.
Претендира са изменение на постановеното решение в частта за
разноските, присъдени за първоинстанционното производство в размер от
9 829,51 лева, макар и наведените доводи да касаят само част от тях за
присъдено адвокатско възнаграждение.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:
Ответникът не е предявил в срока по чл. 248, ал.1 ГПК възражение
против присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, обосновани с
неговата прекомерност. По изложените съображения настоящата инстанция
не следва да се произнася по същество по твърденията за прекомерност на
присъдения хонорар и за несъответствието му с фактическата и правна
сложност на делото.
Производството по чл. 248 ГПК е инициирано единствено при
твърдения за липса на доказателства за реално извършване на присъдените
разноски, поради което и в сочените предели следва да се произнесе и
11
настоящата инстанция.
Ищецът „Ново финанс“ ООД се е задължил със заплащането на
адвокатско възнаграждение по договор от 13.07.2022 год. за сумата от 3200
лева, платими в брой. Договореният хонорар е заплатен съобразно разписка,
приложена на л.192 /гръб/. С Анекс от 21.11.2022 год. „Ново финанс“ ООД се
е задължил със заплащането на допълнителен хонорар от 4300 лева, платим в
брой. Представени са доказателства за плащането му съобразно нарочно
съставена разписка. Следователно – в производството е доказано реалното
извършване на разход в претендирания размер от 7500 лева. Плащането не
надвишава 10 000 лева, поради което ограниченията на чл.3, ал.1, т.1 ЗОПБ са
неприложими. Следва да се има и предвид, че заплатеният хонорар в
заповедното производство не следва да се прибавя към общата величина, тъй
като съставлява възнаграждение за отделна, самостоятелна фаза от
заповедното производство.
Отделно от изложеното, нарушаването на законовото правило на чл.3
ЗОПБ е с единствена последица - налагане на административно наказание на
нарушителя – чл. 5 от закона, и липсва правно основание да бъде отречен
фактът на извършеното плащане /Определение № 747 от 26.03.2024 г. на ВКС
по т. д. № 538/2023 г., II т. о., ТК; Определение № 127 от 25.06.2020 г. на ВКС
по т. д. № 976/2019 г., II т. о., ТК; Определение № 33 от 8.02.2019 г. на ВКС
по т. д. № 2690/2017 г., II т. о., ТК и др./
С оглед на изложеното, определението на ВОС следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Разноски във въззивното производство: С оглед изхода от спора и
на основание чл. 78 ГПК следва да бъдат присъдени сторените в
производството разноски от въззиваемата страна. Съобразно представен
списък същите възлизат на 14 900 лева – заплатен адвокатски хонорар, като
същите са оспорени като прекомерни от въззивника.
Съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото,
което макар и със събиране на доказателства, е протекло в едно съдебно
заседание, намира, че претендираните разноски имат прекомерен характер.
Търсените разноски следва да бъдат присъдени в редуциран размер от 5000
лв. при отчитане на постановеното от СЕС решение по дело С-438/22, с което
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
12
възнаграждения е счетена за нормативен акт, който не обвързва националния
съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 204/04.05.2023 год., постановено по
т.д.№ 516/2022 год. по описа на ОС – Варна.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 990/11.07.2023 год. в обжалваната
част по отношение на присъдените разноски в исковото първоинстанционно
производство до размер на 9 829,51 лева.
ОСЪЖДА Х. И. А., ЕГН ********** от гр.В., ул.“Д.“ N **, ет. *, ап.
* ДА ЗАПЛАТИ на „Ново Финанс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ул. „Ив. Срацимир“, № 2 сумата от 5000 лева –
разноски във въззивното производство, на основание чл. 78 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13