РЕШЕНИЕ
№ 750 / 10.11.2022г.,
гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Хасково, в открито заседание на дванадесети октомври, две
хиляди двадесет
и втора година, в състав:
Председател: Ива Байнова
Членове: Росица Чиркалева
Биляна
Икономова
при секретаря Ивелина Въжарска.………………...……….........................… в присъствието на
Прокурор Антон
Стоянов………..........……................………………………………... като разгледа докладваното от Председателя АНД
(К) №683 по описа
за 2022 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава дванадесета от
АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН.
Образувано по подадена касационна жалба от Агенция
„Пътна инфраструктура“ гр. София, депозирана чрез юрисконсулт Т. Д., срещу
Решение №72/29.05.2022г. на Районен съд Харманли, постановено по АНД №61/2022г.
по описа на съда.
Касаторът релевира твърдения за
незаконосъобразност на атакуваното решение поради постановяването му в
противоречие с материалния закон, касационно основание по смисъла на чл.348,
ал.1, т.1 от НПК. Приема за неправилни изводите на съда, че разпоредбата на
чл.5, ал.3 от Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и
функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни
превозни средства на база време и на база изминато разстояние (Наредбата) не е
основание да бъде реализирана административнонаказателната отговорност по
чл.179, ал.3 от ЗДвП. Навеждат се доводи, че тълкуването от страна на въззивния
съд, че при установено ползване на платена пътна мрежа, без да е заплатена
винетна такса, се дължи цена на уикенд винетна такса, без същото да
представлява нарушение, било неправилно и в противоречие със закона. Съгласно
разпоредбите на закона заплащането на уикенд винетна такса било кумулативно
задължение на водача, заедно със заплащането на наложената за това глоба. На
следващо място се твърди, че отговорността при неправилно декларирани данни
относно ППС, включително при грешно деклариране на категория, както и
задължението за деклариране на коректни данни, така и отговорността за
допуснатите грешки по време на този процес били за собственика или ползвателя.
Сочи се, че заплащането на винетна такса с неправилно декларирани данни се
приравнявало на абсолютна липса на заплатена винетна такса. Именно в тази
връзка административнонаказващият орган ангажирал отговорността на собственика
на ППС с рег. №*******. В конкретния случай можело да се приеме, че нарушителят
е извършил нарушението не умишлено, а под формата на небрежност, тъй като не
осъществил необходимите усилия и задължения, а именно преди предприемане на
пътуване по републиканската пътна мрежа да се увери, че предприема пътуването в
съответствие със задължението си по чл.139, ал.6 от ЗДвП. Това обстоятелство не
освобождавало водача от административно-наказателна отговорност. В случая обаче
било без съществено значение каква е формата на вина и дали деянието е умишлено
или непредпазливо, тъй като, дори и да е непредпазливо, като такова не било
изключено от кръга на наказуемите деяния, предвид разпоредбата на чл.7 ал.2 от ЗАНН, според която непредпазливите деяния не се наказвали само в изрично
предвидените случаи, какъвто настоящия не бил. Сочи се, че след като съдът
правилно установил, че жалбоподателят неправилно декларирал данните относно
категорията на превозното средство, за което заплаща винетна такса, като вместо
категория „М“, в която попада лекия автомобил, посочил категория „О“, в която
били включени ремаркетата, следвало да потвърди издадения електронен фиш, тъй
като съгласно чл.5, ал.3 от Наредбата и чл.10а, ал.3а от ЗП, при неправилно
декларирани данни, включително и данни за категорията на ППС, се считало, че за
ППС не е заплатена винетна такса. Сочи се, че съгласно чл.139, ал.6 от ЗДвП
преди движение по път, включен в обхвата на платена пътна мрежа, водачът
следвало да заплати винетна такса за ППС, като при неплатена винетна такса било
налице административно нарушение, което правилно било санкционирано. Твърди се
също, че съдът неправилно прилагал чл.28 от ЗАНН в разглеждания случай, тъй
като съгласно чл.189з от ЗДвП за нарушения по този закон не се прилагал чл.28
от ЗАНН. В същото време деянието не разкривало по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от този вид. По
изложените в касационната жалба съображения се моли за отмяна на решението на
районния съд и постановяване на ново, с което да се потвърди обжалвания
електронен фиш изцяло. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за две инстанции в общ размер от 240 лева.
В съдебно заседание чрез процесуален представител
и в писмени бележки се поддържа депозираната касационна жалба. Претендира се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. В случай, че е
направено искане за адвокатско възнаграждение, се прави възражение за
прекомерност.
Ответната страна - С.Г.А., редовно призован, не се
явява и не се представлява в открито съдебно заседание. По делото от
процесуалния представител на същия е депозиран писмен отговор, в който
аргументира тезата за неоснователност на касационната жалба, поради което моли
решението на районния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата и за
касационната инстанция.
Представителят на Окръжна прокуратура Хасково
счита касационната жалба за неоснователна.
Настоящата съдебна инстанция, след като прецени
допустимостта на предявената касационна жалба и обсъди направените в нея оплаквания,
становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши проверка
на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК,
намира за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в
законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирано лице, имащо
право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал.
1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.
Разгледана по същество, същата се явява
неоснователна по следните съображения:
Процесното решение е постановено при следната
фактическа обстановка:
Съдът е приел, че от представените по делото
писмени доказателства се установява, че на 25.11.2020г. в 07:25 часа, пътно
превозно средство (ППС) с рег. №******* – лек автомобил, марка „Опел“, модел
„Корса“, се движи по А-4 км 62+476, с посока намаляващ километър, включен в
обхвата на платената пътна мрежа. Видно от справка от ОД на МВР Хасково,
собственик на лек автомобил марка „Опел“, модел „Корса“ с рег. №******* е С.Г.А..
С процесния Електронен фиш за налагане на глоба за
нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10
ал.1 от Закона за пътищата №**********, издаден от Агенция „Пътна
инфраструктура“, на С.Г.А., за нарушение на чл.139, ал.5 и ал.6 във връзка с
чл.102, ал.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл.179,
ал.3 във връзка с чл.187а, ал.1 от ЗДвП, е наложено административно наказание
глоба в размер на 300 лева.
Районният съд е приел, че между страните няма спор
относно формата, съдържанието и издателя на оспорения електронен фиш. Посочил
е, че спорът е концентриран върху обстоятелството дали е осъществено твърдяното
административно нарушение, съответно дали са налице всички обективни и
субективни елементи от състава на нарушението.
В решението съдът е посочил, че съгласно чл.187а,
ал.1 от ЗДвП, при установяване на нарушения на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП в
отсъствие на нарушителя се счита, че пътното превозно средство е управлявано от
собственика му, т.е. установена е оборима презумпция, че автомобилът се
управлява от неговия собственик. В срока по чл.187а, ал.4 от ЗДвП не е
инициирано производство по оспорване на тази презумпция чрез подаване на
декларация. Поради това следвало да се приеме, че процесното МПС е било
управлявано от собственика си – С.А..
Съдът е посочил също, че по безспорен начин от
приетите писмени доказателства се установява, че С.А. е заплатил винетна такса
(винетка с №20041621285352) за ППС с рег. №******* за период от 18.04.2020г. до
18.04.2021г., но за категория превозно средство – ремарке на лек автомобил.
Действително по делото се установявало, че жалбоподателят неправилно е
декларирал данните относно категорията на превозното средство, за което заплаща
винетна такса, като вместо категория „М“, в която попада лекия автомобил, е
посочил категория „О“, в която са включени ремаркетата.
Районният съд е приел, че
административно-наказващият орган неправилно е тълкувал разпоредбата на чл.5,
ал.3 от Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на
смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на
база време и на база изминато разстояние (Наредбата). В решението е коментиран
чл.10а, ал.2 от ЗП и е посочено, че нормата на чл.5, ал.3 от Наредбата възлага
негативните последици от неправилното деклариране на изискуемите данни на
водача на превозното средство, но те не следва да се приравняват на извършване
на административно нарушение. Съдът е посочил, че за да бъде едно деяние
административно нарушение, трябва да бъде извършено виновно. Законът обявявал
за административни нарушения както такива, извършени при форма на вината –
умисъл, така и при непредпазливост. За по-леката форма на вината обаче се
изисквало наказването да бъде изрично предвидено – чл.7, ал.2 от ЗАНН.
Процесното нарушение можело да бъде извършено само при умисъл, доколкото не
било предвидено наказването при извършването му по непредпазливост. Посочил, че
от събраната доказателствена съвкупност не може да се направи извод, че
жалбоподателят е действал виновно. За субективното отношение на дееца към
деянието се съдело от обективно изразеното поведение. Безспорно било, че
жалбоподателят заплатил винетна такса за процесния период и заплатил пълния
ѝ размер. Не се установявало съществуването на ремарке с рег. №*******, с
което да се обясни закупуването на винетна такса за него. Напротив,
жалбоподателят заплатил винетна такса със съзнанието, че я закупува за
притежавания от него лек автомобил с рег. №*******. Със съзнанието, че е
изпълнил задължението си за заплащане на такса за управление на пътно превозно
средство на път, включен в платената пътна мрежа, жалбоподателят управлявал лек
автомобил марка „Опел“, модел „Корса“ рег. №******* на 25.11.2020г. по път А-4.
Съдът е приел, че жалбоподателят нито е съзнавал общественоопасния характер на
деянието, нито е предвиждал общественоопасните му последици, а още по-малко пък
ги е искал или допускал. Допускането на грешка при деклариране на данните
изключвало възможността да се ангажира административно-наказателната
отговорност на лицето, тъй като грешката изключвала умисъла. Нямало данни
лицето съзнателно да е въвело различна категория превозно средство. При липсата
на вина не можело да се приеме, че процесното деяние е административно
нарушение. Наличието на административно нарушение било необходимо условие за
налагане на административно наказание. Воден от тези съображения, районният съд
е приел, че оспорения електронен фиш следва да бъде отменен. Като допълнителен
аргумент за отмяна приел, че може да бъде посочен и този за приложимостта на чл.28
от ЗАНН в разглеждания случай, като изложил подробни съображения в тази насока.
Решението е правилно.
Въз основа на правилно установената фактическа
обстановка, са направени законосъобразни изводи относно приложението както на
материалния, така и на процесуалния закон.
Фактическите констатации и правните изводи,
формирани от районния съд, се споделят напълно от настоящата инстанция.
Мотивите на решението са изключително подробни и на основание чл.221, ал.2,
предл. последно от АПК не е необходимо да бъдат повтаряни.
Районният съд правилно е приел, че описаното
нарушение не е реализирано от субективна страна. Нормата на чл.179, ал.3 от ЗДвП, въз основа на която е наложено административното наказание, предвижда
административно наказание глоба за водач, който управлява пътно превозно
средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което е
дължима, но не е заплатена такса по чл.10, ал.1, т.1 от Закона за пътищата.
Посочените пък като нарушени материално правни разпоредби са чл.139, ал.5 и ал.6
от ЗДвП. Съгласно чл.139, ал.5 от ЗДвП, движението на пътни превозни средства
по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, се извършва след изпълнение
на съответните задължения, свързани с установяване размера и заплащане на
пътните такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, съответно чл.139 ал.6 от ЗДвП въвежда задължение за водача на пътно превозно средство преди движение по
път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да заплати таксата по чл.10,
ал.1, т.1 от Закона за пътищата в случаите, когато такава е дължима според
категорията на пътното превозно средство, освен когато таксата е заплатена от
трето лице.
За да представлява едно деяние административно
нарушение съгласно общата дефиниция на чл.6 от ЗАНН, от субективна страна
същото следва да е извършено виновно. Анализът на горния административен състав
показва, че конкретното нарушение може да се извърши само под форма на вината
умисъл – пряк или евентуален. Очевидно, че на административно наказване по този
текст подлежат само лица, които съзнателно не са заплатили дължимата винетна
такса и въпреки това, съзнавайки това обстоятелство, управляват автомобил, за
който такава такса се дължи по път в обхват на платената пътна мрежа. Т. е.
дефинирано юридически при субсидиарното приложение на чл.11, ал.2 от НК, деецът
следва да съзнава общественоопасния характер на деянието, че нарушава директно
законова забрана, която е обвързана с общественоопасни последици, чието
настъпване той иска или допуска. В конкретния случай безспорно се установява от
доказателствата, че ответника по касация А. е закупил и заплатил в полза на
бюджета електронна годишна винетка и то със съзнанието, че я закупува именно за
управлявания от него автомобил – с рег.№*******. Със същото съзнание той е
внесъл и цялата дължима цена в полза на бюджета за тази услуга. Вероятно поради
особености и първоначална сложност на сравнително нововъведената система за
закупуване на винетки, както и на новите тол - автомати, същия е допуснал
техническа грешка при закупуването и неправилно е декларирал данните относно
категорията на превозното средство, за което заплаща винетна такса, като вместо
категория „М“, в която попада лекият автомобил, е посочил категория „О“, в
която са включени ремаркетата. След това, без да съзнава грешката и със
съзнанието, че добросъвестно е заплатил таксата, същият е управлявал
автомобила, без да съзнава изобщо, че извършва деяние с общественоопасен
характер, а още по-малко пък да може да предвиди или да допусне неговите
общественоопасни последици. Техническата грешка при закупуването обаче не може
да се вмени във вина от гледна точна на умисъл в извършване на горното
нарушение, а напротив същата напълно го изключва. Отделно от това, както е
посочил и районният съд, законодателят не е предвидил реда, по който собственика
или ползвател на ППС следва да декларира релевантните за закупуване на
електронна винетка обстоятелства, сред които е категорията ППС. Възможно е
винетката да бъде закупена чрез търговски обект и въвеждането на изискуемите
данни да не е било извършвано от лицето. В тази връзка настоящият състав на
съда намира, че неправилно в касационната жалба от касатора се интерпретира
нормата на чл.5, ал.3 от Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и
функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни
превозни средства на база време и на база изминато разстояние. Действително
същата предвижда, че отговорността при неправилно декларирани данни относно
регистрационния номер на пътното превозно средство, категорията му или периода
на валидност на винетната такса е съответно на собственика или на ползвателя,
като в случай на неправилно декларирани данни се счита, че за пътното превозно
средство не е заплатена дължимата винетна такса. Това действително е така, тъй
като независимо, че в крайна сметка е платил таксата за превозното средство, ще
се приема от контролните органи, че няма платена винетка и в случай на
констатиране на това обстоятелство, водачът ще трябва да плати таксата по
чл.10а, ал.2 от Закона за пътищата и за целия останал период на валидност на
винетката ще се счита, че не е платена такса и водачът ако иска да управлява
автомобила ще трябва отново да я плати. Това е смисъла на визираната
отговорност, а именно, че лицето ще трябва да поеме негативите от неправилното
деклариране на изискуемите данни. Не може обаче същият да носи и
административнонаказателна отговорност за това, която е в по-голям размер от
стойността на самата винетна такса, която той веднъж вече неправилно е платил.
Ако се приеме тази постановка означава, че същият на практика носи
административнонаказателна отговорност за грешката, а не за самото
административно нарушение по чл.139, ал.5 и ал.6 от ЗДвП, тъй като то предвижда
задължение за водача за заплащане на винетна такса, което той добросъвестно е
изпълнил. Това противоречи както на действителния смисъл на
административнонаказателната разпоредба, така и на целта на закона, а също и на
принципите на справедливостта.
Изложеното до тук налага да се приеме, че
касационната жалба е неоснователна, а обжалваното пред касационната инстанция
решение на районния съд е правилно и законосъобразно. При постановяването му не
са допуснати нарушения нито на материалния, нито на процесуалния закон, поради
което и същото като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в
сила от настоящата инстанция.
При този изход на делото, съдът намира за
основателно заявеното от процесуалния представител на ответника в настоящото
производство искане за присъждане на разноски. Следва на адв. Д.А. да се присъди
минималното, предвидено за този вид дела по Наредбата за адвокатските
възнаграждения, възнаграждение за един адвокат, на основание чл. 38, ал. 1, т.
3 от ЗА. В приложения на л. 32 от въззивното дело договор за правна защита и
съдействие е посочено, че е предоставена за всички инстанции безплатна правна
помощ на горното основание. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска
помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, е установено със закон. Когато в
съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2
от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на
адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се
присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който
да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.
1, т. 3 от ЗА, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е
близък. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което следва да бъде
заплатено от ответника адвокатското възнаграждение в размер на 300 лева,
определено по реда на чл.18, ал.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения / в относимата редакция/ . Предвид
цитираните разпоредби, направеното от процесуалния представител на касатора
възражение за прекомерност на възнаграждението е неоснователно.
Водим от горното и на основание чл.221 ал.2
предл.1 от АПК , съдът
Р Е Ш И
:
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение №72/29.05.2022г.,
постановено по АНД №61 по описа на Районен съд – Харманли за 2022 година.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, бул.***, да заплати на адв. Д.А. сумата в размер на 300 (триста) лева, за
осъществена пред настоящата инстанция по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона
за адвокатурата адвокатска защита и съдействие.
Решението е окончателно.
Председател: Членове: 1.
2.