Р Е
Ш Е Н И Е
№ 852 15.04.2019 г. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски
районен съд XXXVIII - ми граждански състав
На
деветнадесети март две
хиляди и деветнадесета година
в открито съдебно заседание в състав:
Председател: Невена Ковачева
Секретар:
Станка Добрева
Като разгледа гражданско дело № 6637/2018 г. по описа на Бургаския районен съд,
докладвано
от съдията Ковачева,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на И.Д.Я., ЕГН: **********,
адрес: ***, срещу Прокуратурата на Р. България,
адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, представлявана от С.Ц.- Главен прокурор на
Р. България, и Столичната
Дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 49 ЗЗД да заплатят солидарно на ищеца сумата от 7000 лева, представляваща
обезщетение за претърпяните от ищеца имуществени вреди затова, че за периода от 16.02.2015 г. до
19.01.2018 г. лек
автомобил марка „БМВ”, модел „320Д”, с ДК № *, цвят - сив, номер на рама: *, собственост на ищеца, Я. е бил лишен от правото да
ползва собствения си лек автомобил в резултат от незаконното му задържане за
посочения период, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване
на исковата молба – 13.09.2018 г., до окончателното плащане на сумата.
Oтветникът Столичната
Дирекция на вътрешните работи е оспорил изцяло по основание и размер предявения
иск, за което е изложил подробни съображения.
Ответникът Прокуратурата на Република България е
изложил аргументи за недопустимост, евентуално за неоснователност на
претенцията.
Молят съда да отхвърли предявения иск и да им присъди съдебно-деловодни
разноски.
Съдът намира възраженията на ответниците за недопустимост на претенцията за
неоснователни. От изложените в исковата молба твърдения за факти и
обстоятелства и от отправеното до съда искане за защита се налага извода, че
предявените субективно и обективно съединени искове черпят правното си
основание от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. В тази насока е практиката на ВКС по
реда на чл. 290 ГПК – Решение № 465/20.12.2011 г. по гр. дело № 1794/2010 г., ІV г.о., ГК. Ето защо
исковете следва да се разгледат по същество.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
Видно от събраните по делото
писмени доказателства, на 08.09.2009
г. ищецът е закупил автомобил марка „БМВ”, модел „320Д”, с ДК № *, цвят - сив,
номер на рама: *. На 08.10.2019 г. е издадена фактура за платена продажна цена
в размер на 10000 лева.
Досъдебно производство № 14-876/2009
г. по описа на РУП - Несебър е образувано срещу неизвестен извършител за това,
че на 03-05.07.2009 г. противозаконно е отнет от владението на румънски
гражданин процесния лек автомобил – престъпление по чл. 346 ал. 1 от НК. С
протокол за доброволно предаване от 09.01.2013 г. Ивелин Д.Я. е предал лекия
автомобил на служител при 07 сектор ОПКП - СДВР.
С постановление на НРП от 18.09.2013
г. е постановено автомобилът да се върне на ищеца, но същото е отменено с
постановление от 30.10.2013 г. на БОП.
С постановление от 16.02.2015 г.
на НРП разследването за втори път е спряно поради неразкриване на извършителя
на престъплението.
След постъпила молба от Я.
отново е отказано връщането на автомобила на ищеца с постановление от 10.06.2015
г. на прокурор от НРП по ДП № 1315/2009 г. по описа на НРП, с което е прието,
че автомобилът е веществено доказателство и за него има гражданскоправен спор
за собственост.
С постановление на РП – Несебър
по пр. пр. № 1315/2009 г. на НРП от 19.01.2018 г. е разпоредено автомобилът да
се върне на Я. в 14-дневен срок от получаване на разпореждането от ОПКП – СДВР
предвид наличие на изпълнителен лист по гр. д. № 1014/2016 г. на БРС. С решение
№ 1216/19.07.2016 г. по гр. д. № 1014/2016 г. на БРС, влязло в сила на
26.10.2017 г., е прието за установено по
отношение на Прокуратурата на Република България, че И.Д.Я. е собственик на
процесния лек автомобил марка, и Прокуратурата е осъдена да предаде на Я. владението върху собствения му лек
автомобил.
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Величков. Той знае за закупения от ищеца
автомобил БМВ през 2009 г., както и че през 2013 г. е бил иззет от полицията. През
този период – от 2013 г. до връщането на автомобила, ищецът е претърпял вреди
от невъзможността да ползва автомобила си – за да се придвижват той и семейството
му, са ползвали таксита, градски транспорт, ползвали са неговия автомобил и
автомобилите на други негови приятели. И. имал две малки деца. Когато му върнали
автомобила, бил с изпуснати гуми, И. го закарал в сервиз за отремонтиране,
поради дългото стоене на наказателния паркинг се наложило смяна на масло,
акумулатор, гуми и други неща. Съдът кредитира показанията на свидетеля, които
са вътрешно непротиворечиви и последователни. В същия смисъл са и обясненията
на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК.
По делото са приети две
заключения на съдебно автооценъчна експертиза – първата, изхождаща от стойността,
за която автомобилът е придобит по документи, а втората – от пазарната му
стойност към момента на продажбата. Видно от първото заключение средномесечният
пазарен наем на подобен на процесния автомобил за процесния период е 3890,95
лева (111,17 лева месечно), а месечните разходи за амортизация са 96,67 лева.
Заключението е дадено на база продажната цена на автомобила, посочена в
представените по делото писмени доказателства, в размер на 10000 лева плюс 1600
лева платен акциз.
Съгласно допълнителното
заключение на съдебната автооценъчна експертиза, като вещото лице е посочило
средната пазарна цена на автомобила в момента на придобиването му, като по този
критерий е изчислило и средната пазарна наемна цена – за 35 месеца общо 7340
лева.
Съдът кредитира второто заключение
на съдебната автооценъчна експертиза, доколкото в него се дава оценка за среден
пазарен наем на автомобил от същия клас и стойност като процесния за посочения
в исковата молба период, доколкото в първата експертиза вещото лице е направило
изчисления за средна пазарна наемна цена на автомобил на стойност 10000 лева –
значително по-ниска от тази на автомобила на ищеца. Вещото лице също е
посочило, че следва да се вземе предвид второто му заключение като
по-обективно.
При така събраните доказателства
съдът намира, че предявеният иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД е основателен.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД възложителят на някаква работа отговаря за вредите, причинени от
изпълнителя при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по чл.
49 ЗДД е акцесорна и има т. нар. обезпечително-гаранционна функция, тъй като тя
е отговорност за чужди противоправни и виновни действия и бездействия –
настъпва в резултат на виновно причинени вреди от страна на натовареното лице
при или по повод изпълнението на възложената му работа. Кумулативните
предпоставки, за да се породи тази отговорност, са следните: вреди, причинени
на пострадалия от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква
работа, които вреди да са причинени при или по повод на изпълнението й и по
вина на изпълнителя, при наличието на причинна връзка между тях.
Доказателствената тежест за наличието на деликт, от който да произтича и
претендираната щета, е изцяло на ищеца, тъй като той следва да докаже иска си.
В случая е установено от
приложените писмени доказателства, че към момента на доброволното предаване на
автомобила ищецът е бил собственик на процесния автомобил и към онзи момент, а
и до днес, не са заявени собственически претенции от друго лице по отношение на
същия. Поради това и за Я. са възникнали вреди от обстоятелството, че
задържането на автомобила в процесния период от разследващите органи е нарушило
възможността му да го ползва, като ищецът е оценил вредите си от това в размер
на 7000 лева общо, съразмерно с пазарния наем на такъв автомобил за периода.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД легитимиран ответник по иска е този, който е възложил на друго лице някаква
работа, и отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението
на тази работа. От събраните по делото доказателства се установява, че на
09.01.2013 г. Я. доброволно е предал процесния лек автомобил на служител при 7
сектор ОПКП - СДВР във връзка с процесуални действия, образувани, движени и под
надзор на съответните прокурорски органи – РП – Несебър, която е регионална
структура на единната Прокуратура на Република България. Съответните длъжностни
лица от СДВР, след предаването на лекия автомобил са извършили процесуарни
действия по ДП под надзора и ръководството на съответния прокурорски орган.
Следователно, отговорността на двамата ответници - Прокуратурата на Република
България и Столична дирекция на вътрешните работи, се явява солидарна по
смисъла на чл. 53 ЗЗД и по исковата претенция те следва да отговарят като
солидарни длъжници. Предвид обстоятелството, че разследването е продължило
изключително дълго време - досъдебно
производство № 14-876/2009 г. по описа на РУП - Несебър е образувано на
05.07.2009 г., автомобилът е иззет като веществено доказателство по него на
09.01.2013 г., с постановления от 30.09.2009 г. и 16.02.2015 г. е било спряно и
няма данни дали към настоящия момент е приключило, а е разпоредено автомобилът
да бъде върнат с постановление от от 19.01.2018 г. Съдът намира, че срокът на
разследването е неразумно дълъг в противоречие с чл. 22 НПК. Действително българското
законодателство, както и европейското такова, позволяват ограничаването на
правото на собственост в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени
в закона и в общите принципи на международното право, и изясняването на фактите
по всяко едно разследване е в интерес на обществото. В случая обаче автомобилът
е задържан за неразумно дълъг срок (от 09.01.2013 г. до 19.01.2018 г.), с което
са ограничени правата на собственика. Няма твърдения и данни автомобилът да е
бил нужен през всичките тези пет години за изясняване на фактическата
обстановка по делото, за извършване на процесуално следствени действия или по
друга причина. С оглед това следва да се приеме извод,че автомобилът е задържан
за срок, по- дълъг от разумно необходимия като веществено доказателство по
делото, което е нарушение на чл. 1 ДП към КЗПЧОС.
Ето защо съдът намира, че служители
или длъжностни лица на първия и втория ответник са извършили противоправни
действия, които са причинили твърдяните вреди на ответника.
С оглед константната практика на
ВКС по аналогични случаи (напр. Решение № 465/20.12.2011 г. по гр. д. №
1794/2010 г., IV г.о., ГК на ВКС) ответниците отговарят пред ищеца за
настъпилите имуществени вреди върху притежавания от него лек автомобил от
датата на неговото доброволно предаване в СДВР – 09.01.2013 г., до датата на
връщането му – 26.01.2018 г. Тъй като исковата претенция обхваща периода
16.02.2015 г. – 19.01.2018 г., който се включва в посочения по-горе, искът е
основателен за процесния период.
Относно размера на исковата
претенция, видно от показанията на разпитаните двама свидетели и от
заключенията на съдебната автооценъчна експертиза и от поясненията на вещото
лице в съдебно заседание, за процесния период от време ищецът е претърпял вреди
от обстоятелството, че не е можел да ползва по предназначение собствения си
автомобил. Размерът на тези вреди се определя от средния пазарен наем за
наемане на идентичен автомобил за процесния период в размер на 7340 лева общо
съгласно второто заключение на вещото лице. Съгласно
чл. 56, ал. 1 ЗС правото на ползване включва правото да се използва вещта
съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея, без тя
да се променя съществено. Трайната съдебна практика сочи, че лишаването на
собственика от признатата му от закона възможност да ползва собствената си вещ
всякога има характера на пропусната полза и се измерва със средната пазарна
цена на наема, тъй като правото на собственика да ползва вещта включва и
правото да придобива гражданските плодове от нея – в тази насока са решение №
430/12.07.2013 г. по гр. д. № 643/2009 г. на ВКС, І г. о., решение
№ 691 от 14.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 351/2008 г. на ІІ т. о. Обезщетението
за претърпяното от ищеца обедняване следва да бъде в размер на средния наем на
автомобил със същите показатели като този на ищеца (марка, модел, година на
производство) за периода на претенцията (Решение
№ 465/20.12.2011 г. по гр. д. № 1794/2010 г., IV г. о., ГК на ВКС).
В този смисъл предявеният иск е основателен и доказан до предявения
с исковата молба размер, тъй като същият е в границите на посочения от вещото
лице пазарен наем за периода.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и предвид
изрично заявеното искане ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника
сумата от 1580 лева за съдебно-деловодни разноски съобразно представения списък.
По изложените съображения
Бургаският районен
съд
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА на основание чл. 49 ЗЗД Прокуратурата на Република
България, адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, представлявана от С.Ц.– главен
прокурор, и Столичната Дирекция
на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. Антим I № 5, представлявана от И.С.И, да
заплатят солидарно на И.Д.Я., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 7000 лева (седем хиляди лева),
представляваща обезщетение за претърпяните от ищеца имуществени вреди затова,
че за периода от 16.02.2015 г. до
19.01.2018 г. лек
автомобил марка „БМВ”, модел „320Д”, с ДК № *, цвят - сив, номер на рама: *,
собственост на ищеца, Я. е бил лишен от правото да ползва собствения си лек
автомобил в резултат от незаконното му задържане за посочения период, ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба –
13.09.2018 г., до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, представлявана от С.Ц.– главен прокурор, и Столичната Дирекция на вътрешните работи, адрес: гр. София, ул. Антим I № 5, представлявана от И.С.И, да заплатят на И.Д.Я., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 1580 лева (хиляда петстотин и осемдесет лева) съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Н. Ковачева
Вярно с оригинала!
С. Добрева