Решение по дело №237/2024 на Административен съд - Търговище

 

 

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба от У. М. А., адрес обл. Търговище, с. Зараево, [улица]против Решение №2153-25-57/29.04.2024г на директора на ТП на НОИ-Търговище, с което е потвърдено Разпореждане за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица №253-00-635-5 от 27.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - гр. Търговище. Посочва, че държавата й на пребиваване винаги е била и продължава да бъде Република България, а естеството на работата й е било - сезонен работник. Твърди, че винаги е живяла и работила в Република България, че е българска гражданка, децата й са родени и отгледани в България, домът и цялото й семейство се намират на територията на Република България. Има сключени кратки сезонни трудови договори, с нидерландски работодател, а след това се е прибирала в своя дом при семейството си. Представени са били от нейна страна: Срочен трудов договор фаза 1 и 2 с клауза за временни работници; Допълнителен договор за временна заетост и екстериториални разходи; Нотариален акт за собственост №54, том I, per. №588, дело №43/2022г., на нотариус Ю. Й., вписана в НК под №497; Удостоверение за постоянен адрес с изх. №24-849/07.03.2024г., и Удостоверение за настоящ адрес с изх. №24-911/11.03.2024г., издадени от отдел ГРАО към Община Попово; удостоверение за брак с №**********/27.01.2023г.; договор за ВиК услуги от 10.01.2023г.; Фактури от ВиК - Търговище и Енерго - Про Продажби АД и разписки за извършени плащания; Стокови разписки за закупени строителни материали; Извлечение от банкова сметка в ОББ АД; копие от здравноосигурителна книжка; Уверение №3-36511/2024-03-07, издадено от Икономически университет - Варна. Претендира се отмяна на акта. В.с. поддържа жалбата чрез редовно упълномощения си представител. Не претендира разноски.

Ответникът, действащ в процеса чрез процесуален представител – гл.юрисконсулт Калбурджиев, поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Представя писмена защита.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:

Жалбоподателката е подала заявление за отпускане на ПОБ № 707-1173/29.12.2023 г. в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Попово, заведено в ТП на НОИ - Търговище е per. № 253-00- 635/29.12.2023 г. В него е декларирала, че е упражнявала трудова дейност в друга държава - Нидерландия за периода от 23.05.2022 г до 16.09.2022 г., от 19.09.2022 г. до 27.11.2022 г., от 27.02.2023 г. до 24.12.2023 г.

Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-635-1/03.01.2024 г. С писмо изх. № У-253-00-635-1/03.01.2024 е изискано да бъдат представени допълнителни документи.

Със Справка вх. № 253-00-635- 2/17.01.2024 г. от лицето са приети следните документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004 - ДЧ Нидерландия; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; Копия от документи от ДЧ - Нидерландия - 4бр.

На 25.01.2024 г. със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС - Нидерландия, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ случай 3057544.

На 07.03.2024 г. по случай 3057544 чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI са получени СЕД U017 и СЕД U004 издадени от КИ на ДЧ на ЕС - Нидерландия. Удостоверен е период на осигурена заетост по законодателството на Нидерландия за времето от 27.02.2023 г. до 24.12.2023 г. и основание за прекратяване на последната заетост - изтичане на договора. На същата дата КИ на ДЧ на ЕС - Нидерландия е изпратила и СЕД U004 Информация за заплата, в който е посочен брутния доход през период на заетост от 27.02.2023 г. до 24.12.2023 г.

Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 253-00-635-3/15.03.2024 г. е приета Декларация за промяна в обстоятелствата за изплащане на ПОБ/ПОДБ, приложение № 5 към чл. 3 от Наредбата, в която жалбоподателката е декларирала, че считано от 18.03.2024 г. упражнява трудова дейност в Нидерландия.

При извършена проверка на данните съдържащи се за У. А. в информационния масив на НОИ е установено, че съгласно регистъра на трудовите договори е видно, че за лицето има данни за подадени уведомления за сключени трудови договори в България, като последното осигуряване е прекратено от 11.08.2017 г. От регистъра на трудовите договори е видно, че за периода от 11.08.2017 г. до момента за лицето няма подадени уведомления за сключени трудови договори по българското законодателство. При проверка на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО подавани е декларация образец № 1 е установено, че за периода от 11.08.2017 г. до момента на издаване на разпореждането няма подавани данни от осигурители в България, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Установено е, че за периода от 11.08.2017 г. до момента лицето не е упражнявало трудова дейност в Република България и съответно не е осигурявано по българското законодателство. Има данни за удостоверени от КИ на Великобритания и от КИ на ДЧ на ЕС - Нидерландия периоди, съгласно които лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания и е било осигурявано по законодателството на Великобритания през периодите от 14.08.2017 г. до 07.12.2017 г. от 29.03.2019 г. до 22.05.2020 г. от 15.09.2020 г. до 19.12.2020 г., от 10.05.2021 г. до 21.11.2021 г. и данни за упражняване на трудова дейност в Нидерландия и осигуряване по законодателството на Нидерландия за периодите от 23.05.2022 г. до 17.09.2022 г., от 19.09.2022 г. до 28.11.2022 г., от 27.02.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл.

За времето от 14.08.2017 г. до 24.12.2023 г. вкл. жалбоподателката е упражнявала трудова дейност в други държави - Великобритания и Нидерландия и общо зачетения осигурителен стаж е 3 години, 6 месеца, 19 работни дни.

Получавала е парично обезщетение за безработица след последна трудова заетост в ДЧ на ЕС - Великобритания от 07.12.2017 г. до 06.12.2018 г.. за който период от ТП на НОИ - Търговище на лицето е изплатено ПОБ в размер 14 315.01 лв. На жалбоподателката е изплащано ПОБ след последна трудова заетост отново във Великобритания от 19.12.2020 г. до 09.05.2021 г. от 21.11.2021 г. до 22.05.2022 г. и от 28.11.2022 г. до 03.01.2023 г„ за които периоди от ТП на НОИ - Търговище на лицето е изплатено ПОБ в размер 18 511,09 лв. Или в обобщение след трудова заетост във Великобритания от ТП на НОИ - Търговище й е изплатено ПОБ общо в размер на 32 826,10 лв.

Видно от Разпореждане №253-00-635-5 от 27.03.2024г. издадено на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, с мотиви, че съгласно чл. 65 (1) от Р № 883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. А. е упражнявала трудова дейност във Великобритания и Нидерландия за периода от 14.08.2017 г. до 25.12.2023 г. с прекъсвания - общо 3 год. 6 м. и 19 р. д. Предвид съдебната практика на Съда на ЕС „стабилната /дългосрочна“ заетост се явява главния критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценката правото на обезщетението за безработица. Именно наличието на заетост обуславя последващо правото на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и вида на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава (в този смисъл са и дела С76/76 и С102/91). Държавата по пребиваване се преценява към периода на упражняваната последна заетост, а не след нейното приключване. С оглед гореизложеното, в конкретния случай има достатъчно данни да се приеме, че е налице стабилна/дългосрочна заетост в други държави, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъл на европейските регламенти не е в България.

С Решение №2153-25-57/29.04.2024г на директора на ТП на НОИ-Търговище е потвърдено Разпореждане за отказ на отпускане на парично обезщетение за безработица Разпореждане №253-00-635-5 от 27.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - гр. Търговище.

Изложени са подробни мотиви и е направен обстоен анализ на българските и европейските приложими правни норми.

Административният орган е изложил, че жалбоподателката е българска гражданка с последна заетост в Нидерландия и спрямо нея намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

АО е приел, че лицето не е било инцидентно наето, а това е ставало за дълги периоди от време. Предвид съдебната практика на Съда на ЕС „стабилната/ дългосрочна“ заетост се явява главния критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за заетост обуславя последващо правото на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и вида на връзката на лицето с държавата в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава (в този смисъл са и дела С76/76 и С102/91). Държавата на пребиваване се преценява към периода на упражняваната последна заетост, а не след нейното приключване. Видно Нидерландия е държавата на пребиваване по последна заетост.

В конкретният случай, след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ от значение за определяне на ДЧ по пребиваване е установено, че Република България не е държава-членка по пребиваване по време на последната заетост на А.. При извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на ПОБ е установено, че последната и заетост е в Нидерландия. В попълнената декларация по чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е декларирала, че през периода на последната си заетост е работила като наето лице в Нидерландия, разполага с постоянно жилище в РБ, има деца до 18 г, преобладаващата част от роднините и социалните и контакти са в Република България, посочила е, че няма намерение да се установи в Нидерландия. Датата на декларацията е 15.01.2024 г.

Формиран е извод , че в периода на последна заетост на жалбоподателката в Нидерландия, това е била и държавата й по пребиваване. Отчетено е, че е живяла във Великобритания и в Нидерландия за дълъг период от време, като е осъществявала и трудова дейност там. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тези държави. Фактът, че останалите роднини се намират в България не променя извода, че нейното обичайно пребиваване до 21.11.2021 г. е във Великобритания, а от 23.05.2022 г. до 24.12.2023 г. вкл. е в Нидерландия. Действително след месец декември 2023 г. жалбоподателката е променила своето обичайно пребиваване като се е завърнала в България. Прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. В конкретният случай, има достатъчно данни да се приеме, че е налице „стабилна/ дългосрочна“ заетост във Великобритания и Нидерландия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

В настоящият случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. А. на практика не е била икономически обвързана с Република България. Поддържането на контакти е най-близки родственици в България е естествено поведение. При проверка на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО подавани с декларация образец № 1 е установено, че за У. А. за периода след 11.08.2017 г. до момента на издаване на разпореждането няма подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или по чл. 4а от КСО. А. е получавала парично обезщетение за безработица, във връзка с трудова дейност, полагана във Великобритания през периодите, описани по-горе, след което въпреки заявеното от нея „намерение“ да остане в Република България, отново е упражнявала трудова дейност в държава, различна от Република България, а именно - Великобритания и Нидерландия. Формиран е извода, че У. А. се завръща в България, само за да получава парично обезщетение за безработица от бюджета на българското държавно обществено осигуряване, а не за да полага труд и да внася социално осигурителните си вноски в този бюджет.

От така установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл.117 КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени административно производствените правила. В случая обаче е налице нарушение на закона, като и относимите материалноправни норми не са тълкувани и приложени правилно към конкретния случай.

Обхвата на Регламент (ЕО) № 883/2004 не е спорен – съгласно чл.2, § 1, респ. чл.3, § 1, б.“з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, каквато, като гражданин на Република България, е и жалбоподателката, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните се концентрира по въпроса дали по отношение на жалбоподателката е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б.“а“, изр. второ от същата разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Видно от чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено“.

Следователно, както обосновава и административния, предпоставка за прилагане на чл.65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинено.

Разпоредбата на чл.11, § 1, изр.първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл.11, § 3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.“т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.“р“, т.“i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателката е осъществявала дейност като заето лице на територията на Нидерландия, поради което и съгласно чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последната е подчинена на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателката се явява приложимо законодателство на държавата и Нидерландия се явява компетентната държава-членка не означава, че следва автоматично да се приеме, че тя е пребивавала в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.“к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка вж. критериите, изброени в т.29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С оглед на изложеното се налагат следните изводи:

По отношение: Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки.

Лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания и е било осигурявано по законодателството на Великобритания през периодите от 14.08.2017 г. до 07.12.2017 г. от 29.03.2019 г. до 22.05.2020 г. от 15.09.2020 г. до 19.12.2020 г., от 10.05.2021 г. до 21.11.2021 г. и трудова дейност в Нидерландия и осигуряване по законодателството на Нидерландия за периодите от 23.05.2022 г. до 17.09.2022 г., от 19.09.2022 г. до 28.11.2022 г., от 27.02.2023 г. до 24.12.2023 г. вкл.

Сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като присъщ елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т.30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Последният период на пребиваване не може да служи, сам по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното й пребиваване в тази страна. На следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това пребиваване, тъй като след този период тя се е завръщала винаги в България, а отделно е престирала труд в две различни държави. Жалбоподателката има сключени краткосрочни трудови договори. Същата е пребивавала временно в Нидерландия с цел извършване на дейността по сключен договор.

По отношение: Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост.

В случая извода за стабилната/дългосрочна заетост на жалбоподателката се разколебава от факта, че положения труд касае времеви период от по няколко месеца т.е. не може да се презумира, че същата пребивава в тази държава, дори и семейството й да е останало да живее в България. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС (вж. т.22 от решение на Съда на ЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91, Knoch). В същата точка обаче се приема, че е важно да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на работата. Присъствието на жалбоподателката за тези кратки периоди не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което обаче разполага с възможността да работи от разстояние. Жалбоподателката представя в с.з. копие от трудова книжка видно, от която има в България значителен трудов стаж и очевидно тези кратки периоди на заетост са свързани с невъзможността да намери работа в България от една страна и необходимостта от принос към издръжката на семейството.

От гласните доказателства се установява, че семейството на жалбоподателката е в Република България. Независимо от роднинската връзка съдът ги кредитира изцяло, защото същите се припокриват и с писмените доказателства по делото, които са представени от страна на жалбоподателката. Приобщени към доказателствата са Удостоверение за постоянен адрес с изх. №24-849/07.03.2024г., и Удостоверение за настоящ адрес с изх. №24-911/11.03.2024г., издадени от отдел ГРАО към Община Попово; удостоверение за брак с №**********/27.01.2023г.; договор за ВиК услуги от 10.01.2023г.; Фактури от ВиК - Търговище и Енерго - Про Продажби АД и разписки за извършени плащания; Стокови разписки за закупени строителни материали; Извлечение от банкова сметка в ОББ АД; копие от здравноосигурителна книжка; Уверение №3-36511/2024-03-07, издадено от Икономически университет - Варна.

По отношение упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.

По отношение жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. По делото се установява, че разполага със собствено жилище на територията на Република България, находящо се на адрес: обл. Търговище, общ. Попово, с. Зараево, ПК 7832, [улица], видно от Нотариален акт за собственост №54, том I, per. №588, дело №43/2022г., на нотариус Ю. Й., вписана в НК под №497. Притежава втори имот по наследство, видно от съобщение за задължения за 2024г. Този имот също се намира в с. Зараево, общ. Попово, [улица].

По отношение: Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Видно от съобщение, издадено от МДТ към Община Попово, е че данъците са заплащани редовно и е отразено задължението към Община Попово за 2024г.

Данъчната връзка между жалбоподателката и Република България не е била прекъсната.

По отношение: Намерението на лицето и причините за неговото преместване.

Този допълнителен критерий е посочен в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Органът е приел, че ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. Обоснован е извод, че лицето се е върнало в държавата по произход.

Прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.

В случая не е налице „стабилна/дългосрочна/“ заетост, която да се вземе като критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост и за целите на преценката, на правото на обезщетение за безработица. В случая престирания труд е за месеци, което не обуславя дългосрочна заетост.

Според чл.64, § 1, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 , напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок.

В случая както се отбеляза по-горе съдът не приема наличието на дългосрочна заетост. Приложим, се явява посоченият в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. критерий, а именно какво е било намерението на жалбоподателката и какви са били причините за преместването й.

От показанията на разпитаната свидетелка се установява, че намерението е принос за издръжката на семейството и необходимостта от средства свързани с обучение на една от дъщерите й и родители.

Въз основа на това съдът намира, че нейният център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където тя продължила да пребивава по смисъла на чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Поради това спрямо нея се явяват приложими нормите на чл.65, § 2 и § 5 от същия регламент.

По тези съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл.173, ал.2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Търговище, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При новото разглеждане на депозираното от жалбоподателката заявление ръководителят на осигуряването за безработица следва да съобрази, че съгласно чл.65, § 5, б.“а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, дължимото на жалбоподателката обезщетение следва да бъде определено в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в съответствие с българското законодателство, както ако спрямо нея то се е прилагало и по време на последната й дейност през процесния период като заето лице в Нидерландия. Така определеното обезщетение следва да бъде предоставено от институцията по пребиваване - от българския Национален осигурителен институт.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Търговище, с което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО е основателна.

Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ по жалба на У. М. А., адрес обл. Търговище, с. Зараево, [улица]Решение №2153-25-57/29.04.2024г на директора на ТП на НОИ-Търговище, с което е потвърдено Разпореждане за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица №253-00-635-5 от 27.03.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - гр. Търговище, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Търговище за ново разглеждане и произнасяне по заявление на У. М. А., адрес обл. Търговище, с. Зараево, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.