РЕШЕНИЕ
№ 1201
гр. Пловдив, 23.10.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен
състав в открито
съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛАНА
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно
гражданско дело № 1468 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба с вх. № 26194 /18.04.2019 г. по описа на РС- Пловдив,
подадена от К.Г.С., действащ чрез адв. С.М. – пълномощник, с която се атакува
решение № 929 от 08.03.2019 г., постановено по гражданско дело № 10242 по описа
на РС-Пловдив, с което е признато за установено, че със заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 07.03.2018 г., издадена по частно гр.дело № 3639/2018 г.
по описа на РС-Пловдив, XVIII – ти граждански състав, К.Г.С.
дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 358,82 лева - главница, дължима по
договор за потребителски кредит от 07.02.2013 г., сключен с „Кеш Кредит Мобайл“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 22.12.2015 г. на
„ЕОС Матрикс” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от
06.03.2018 г. до окончателното погасяване. С обжалваното решение К.Г.С. е
осъден, да заплати на „ЕОС Матрикс” ЕООД направените по делото разноски в
размер на 125 лв., включително и сумата от 25 лв., представляваща разноски по частно гр. дело №
3639/ 2018 г. на РС- Пловдив, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В
жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на атакуваното решение,
като са посочени две групи възражения.
На
първо място, жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че договорът за цесия между кредитодателя-цедент „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД
и ищецът - цесионер „ЕОС Матрикс“ ЕООД е валиден, като е отхвърлил възражението
за наличие на неравноправна клауза.
На
следващо място, счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
вземанията по договора се погасяват с 5-годишен давностен срок, като
аргументира тезата, че в случая е приложим 3- годишния давностен срок.
Предвид
изложеното, иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да се
отхвърлят заявените искови претенции. Претендира се присъждане на разноски в
полза на жалбоподателя и за двете съдебни инстанции.
В
срок е постъпил отговор на жалбата от „ЕОС Матрикс“ ЕООД чрез юрк. П.Й. – пълномощник,
в който са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба,
като се иска същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение
потвърдено изцяло, като правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон. Претендират се разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание Закона за правната помощ и Наредба
за заплащане на правната помощ.
Настоящият съдебен състав на Пловдивски окръжен съд, след като провери
обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна,
която притежава активна процесуална легитимация да обжалва и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Атакуваното решение е валидно и
допустимо.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86,
ал.1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
По отношение на възприетата от
районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора
към нея липсват оплаквания, т.е контролиращата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без за това да са наведени нарочни
възражения от страна на въззивника или въззиваемия.
В настоящия
случай спор по фактите не се констатира, като от събраните по делото
доказателства се установява, че в полза на ищцовото дружество, въззиваема
страна в настоящото производство била издадена заповед № 2139 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.03.2018 г. за следните суми: 400,00
лева – главница, дължима по договор за потребителски кредит от 07.02.2013г.,
сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор
за цесия от 22.12.2015 г. на „ЕОС
Матрикс“ ЕООД; 115,00 лева – договорна лихва за периода от 29.03.2013 г. до
22.12.2015 г. , ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда – 06.03.2018 г. до окончателното погасяване, както и
направените разноски по делото в размер на 25,00 лева.
Срещу така
издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника в срока по
чл. 414 ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. В преклузивния
едномесечен срок, ищцовото дружество предявило установителен иск за
гореописаните вземания.
На следващо
място, от фактическа страна е установено, че между „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и К.С.
е сключен договор за потребителски кредит № 2-42-244-2060034 от 07.02.2013г. ,
по силата на който ищцовото дружество предоставило на ответника кредит в размер
на 400,00 лева, със срок – 14.08.2013 г. и общ размер на всички плащания –
618,00 лева. Неразделна част от договора са общите условия към него и
погасителен план, съгласно който ответникът се задължил да върне сумата на шест
равни анюитетни вноски в размер на 103 лева.
По делото са
представени рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.12.2015 г. , конкретен договор за
продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 22.12.2015 г. и приложение № 1, сключени между ищцовото
дружество и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД по силата на които задълженията на
ответника, произтичащи от процесния договор са изкупени от ищеца.
С изрично
пълномощно цедентът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД упълномощил цесионерът „ЕОС
Матрикс“ ЕООД да уведомява на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД длъжниците чиито
вземания се прехвърлят.
В хода на
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно- счетоводна
експертиза, по която вещото лице е установило, че ответникът К.Г. е усвоил по
договор за кредит № 2-42-244-2060034 от 07.02.2013 г. сумата от 400,00 лева, като
към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.03.2018 г. размерът
на неиздължената сума е 515,00 лева, включващ главница в размер на 358,18 лева
и лихва в размер на 156,18 лева. Посоченото заключение било прието и неоспорено
от страните, като в открито съдебно
заседание на 11.02.2018 г. ищецът за
разликата от 358,82 лева до пълния предявен размер от 400,00 лева заявил отказ
от иска.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, първостепенният съд е провел пълен и
задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и е приел, че в полза на
ищеца съществува съответното вземане, произтичащо от процесния договор за
кредит, поради което уважил заявените с
иска претенции.
Настоящия
съдебен състав напълно споделя фактическите изводи и формираните въз основа на
тях правни изводи, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите
на първоинстанционното решение, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт.
По наведените с въззивната жалба възражения, съдът намира следното:
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че чл. 32 от общите условия, предвиждащ, че кредитодателят може
по всяко време да прехвърли правата си по договора на избрано от него трето
лице, без да е нужно предварително да получи неговото изрично съгласие, съставлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП. В тази връзка, правилно
първостепенният съд се е аргументирал, позовавайки се на разпоредбата на чл.
26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, според която кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит само ако договорът
за потребителски кредит предвижда такава възможност. Коментираната
разпоредба на чл. 32 от общите условия фиксира точно тази възможност за
кредитодателя да прехвърли правата си по договора на трето лице.
Жалбоподателят аргументира
неравноправността на цитираната разпоредба от общите условия позовавайки се на
чл. 143, т. 15 Закона за защита на потребителите, според който неравноправна
клауза е тази, която дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието
на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване
на гаранциите за потребителя. В тази връзка следва да се
отбележи, че в процесния случай не е налице прехвърлянето на правата по
договора да е довело до намаляване на гаранциите на жалбоподателя в качеството
му на потребител, доколкото в текста на чл. 33 от общите условия е регламентирано,
че кредитодателят има право да прехвърли правата и задълженията си по този
договор на избрано от него дружество само
при гарантиране на същите условия и гаранции за кредитополучателя.
В аспект на гореизложеното следва да се
обърне внимание на чл. 143 ЗЗП, според който за наличието на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е необходимо да е налице
уоворка в негова вреда, неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Съгласно текста на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В ал. 2 на цитираната разпоредба се съдържа дефиниция на индивидуално уговорени клаузи,
според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на общи условия. Тълкуването на
коментираните императивни законови разпоредби, както и разпоредбите на чл. 32 и
чл. 33 от Общите условия към процесния договор за потребителски кредит водят до
извода, че в хипотезите, посочени в т. 1- 19 на чл. 143 ЗЗП, за да е налице
неравноправна клауза е необходимо кумулативното наличие на посочените в чл. 143
ЗЗП предпоставки, а именно: клаузата да е във вреда на потребителя, да не
отговаря на изискването за добросъвестност и да води до значително неравновесие
между задълженията на страните в потребителския договор. С оглед гореизложените
съображения, според настоящия съдебен състав не се установи наличието на
посочените условия, така че да се приеме за основателно възражението на
жалбоподателя, че договорът за цесия е невалиден.
На следващо място,
настоящият съдебен състав не споделя доводите на жалбоподателя относно
приложимия давностен срок с изтичането на който вземанията по договора се
погасяват. Съображенията в тази насока са следните:
Съгласно чл.
111, б. „в“ ЗЗД с изтичането на тригодишна
давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични
плащания. Предвид конкретиката на настоящия случай следва да се поясни, че за
да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има
периодичен характер, или да е установено като такова със закон. Периодичните
плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими
една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези
плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При
договора за потребителски кредит е налице неделимо плащане и договореното
връщане на кредита на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора.
Договореното
връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да
приеме изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент от чл. 66 ЗЗД.
В аспект на
гореизложеното, приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Съобразно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня в който
вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. Предвид
приложения по делото погасителен план най- късната вноска за главница е с падеж
14.08.2013 г. , от която дата е започнала да тече давността, като с подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 06.03.2018
г. давността не е била изтекла за дължимите суми по процесния договор.
Предвид
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без
уважение.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец следва да бъдат
присъдени разноски в настоящото производство на основание чл. 78 ал.8, вр. чл.
37 ЗПП в размер на 100 лева.
Що се отнася до
направеното в съдебно заседание възражение
от страна на процесуалния представител на жалбоподателя, че разноски в
полза на въззиваемата страна не следва да бъдат присъждани, тъй като същата се
представлявала от юрисконсулт, който бил на трудов договор към адвокатското дружество, което е поело
процесуалното представителство на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, съдът намира същото за
неоснователно, доколкото по делото не са представени доказателства,
установяващи твърдените обстоятелства.
По
изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 929 от 08.03.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 10242 по описа на РС-Пловдив, XVIII – ти граждански състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП К.Г.С., ЕИК **********, да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК
********* сумата от 100 лв. -
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: