РЕШЕНИЕ
№1370
гр. Пловдив, 13.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание
на втори септември, през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Данаила
Станкова, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1515
по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1,
ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от И.М.П. с ЕГН **********
***, депозирана чрез пълномощника му адв. Ст.П., против Областна дирекция на
МВР - Пловдив. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната
страна да заплати на ищеца неимуществени вреди, претърпени в резултат на
незаконосъобразна Заповед за задържане на лице Рег. № 438зз-368 от 21.10.2020 г.,
издадена от полицейски орган при Трето РУ Пловдив. Исковата претенция е в
размер на 1000 лева, като си сочи, че неимуществените вреди ищецът е търпял в
периода от 21.10.2020 г. до 04.06.2021 г. и същите съставляват освен накърняване на
конституционно гарантираното му право на свободно придвижване, също и уронване
на доброто му име и човешкото му достойнство, психически дискомфорт и чувство
за унижение и срам пред близки и познати в гр. Хисаря, притеснение и страх от
извършения полицейски произвол – да не би отново по всяко едно време
безпричинно да бъде спрян с
автомобила му и задържан от полицейски служители на 03 РУ на МВР Пловдив и по този
начин отново да изпита чувство на страх, срам и унижение пред близки и познати.
Исковата молба е основана на разпоредбите на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.5, пар.5
от ЕКЗПЧОС. Претендира се осъждане на ответника да заплати на ищеца направените
по делото разноски, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.
Ищецът, редовно призован, се явява лично и с пълномощника си в съдебно
заседание, в което се поддържа изцяло исковата претенция и искането за
разноски. Представена е и писмена защита с изложени съображения по същество.
Ответникът по иска ОД на МВР гр. Пловдив е
депозирал писмен отговор по исковата молба, чрез юрисконсулт с
приложено пълномощно. С отговора се оспорва исковата претенция по основание и
по размер, прави се възражение за наличието на основанията по чл.5, ал.1 и
алтернативно по чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, твърди се, че липсва виновно поведение на
служители на ОД на МВР Пловдив, прави се искане при уважаване на исковата
претенция да се присъди по-малък размер на обезщетение, моли се при отхвърляне
на иска да се присъди юрисконсултско възнаграждение, прави се и възражение за
намаляване размера на претендирано адвокатско възнаграждение. В съдебно
заседание, редовно призован, ответникът не се представлява.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за недоказаност наличието на причинна връзка между отменената заповед
за задържане и претендираните неимуществени вреди, предвид наличието на
доказателства за образувано наказателно досъдебно производство спрямо ищеца,
поради което и описаното психологическо състояние на ищеца не е ясно дали не
произтича именно от този факт. Твърди се
недоказаност на твърдението за претърпяно чувство на унижение и срам пред
близки и познати в населеното място на ищеца. Алтернативно се прави искане, ако
съдът признае претенцията на ищеца за основателна, да съобрази, че размерът на
претендираното обезщетение е прекомерен.
Пловдивският административен съд, на първо място,
намира, че искът е допустим. С оглед
на съдържанието на исковата претенция се касае до иск с правно основание по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на
обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в
резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на
административна дейност. В случая исковата претенция е основана именно на
отмяната индивидуален административен акт, каквато е заповедта за задържане на
лице по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР и за чиято отмяна са представени доказателства
още с исковата молба.
Искът е
предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият
е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК
искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател
на посочената като отменена Заповед за задържане на лице Рег.№438зз-368 от
21.10.2020 г., от която се твърди да са произтекли вреди за ищеца, е полицейски
орган – младши полицейски инспектор при
Трето РУ при Областна дирекция на МВР Пловдив. Последната е юридическо лице,
съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и правилно искът е насочен именно
срещу нея.
По същество исковата претенция се явява само отчасти основателна и доказана.
От приетите и приложени по делото писмени
доказателства, както и от гласните такива, се установява от фактическа страна,
че по повод на добита оперативна информация в Трето РУ Пловдив относно ищеца, а
именно за държане на наркотични вещества, ищецът П.,***, бил повикан за
проверка с управляван от него автомобил да се яви в Трето РУ в гр. Пловдив на
21.10.2020 г. На път за полицейското управление ищецът бил спрян за полицейска
проверка в гр. Пловдив, след това бил съпроводен до въпросното полицейско
управление, където била извършена проверка на автомобила, а впоследствие и
претърсване и изземване от същия, при което от автомобила, управляван от ищеца,
било иззето бяло прахообразно вещество. В тази връзка и с първото действие по
разследването – претърсване и изземване, било започнато бързо наказателно
производство с № ЗМ 600/2020 г. по описа на Трето РУ Пловдив, по което, предвид
данни за евентуално извършено престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК, със
заповед за задържане на лице от 21.10.2020 г. с Рег. № 438зз-368 на полицейски
орган от Трето РУ Пловдив ищецът бил задържан за срок до 24 часа в помещение за
временно задържане в Шесто РУ Пловдив. След изготвяне на химическа експертиза
по досъдебното производство, която показала, че иззетото от автомобила на П.
вещество не съдържа вещества, включени в Приложенията към чл.3, т.1 и
съответните списъци към Наредбата за реда за класифициране на растенията и
веществата като наркотични, с постановление на прокурора от 28.10.2020 г.
наказателното производство било прекратено.
Ищецът П. обжалвал заповедта за полицейско
задържане пред РС Пловдив, който с решение по адм. дело № 31/2020 г. отхвърлил
жалбата. Това решение било обжалвано с касационна жалба пред Административен
съд Пловдив, който със свое окончателно Решение № 1108/02.06.2021 г. отменил
решението на районния съд и съответно Заповед за задържане на лице Рег. №
438зз-368 на полицейски орган от Трето РУ Пловдив.
След приключване на задържането му по посочената
заповед, ищецът, който преди това тренирал сумо в гр. Пловдив и често излизал,
за да се вижда с приятелите си, спрял да ходи на тренировки, затворил се в себе
си и не разговарял с приятелите си, отказвал да излиза с тях, не бил толкова
весел и шеговит, както преди, притеснявал се от това, че хората в Хисаря
говорят за него, „че е наркоман“, които притеснения ищецът споделил и със
свидетелите Р. и Т., като тези му неудоволствени психически изживявания
продължили от момента на задържането му в полицейското управление и след освобождаването
му за около три месеца. През този период свидетелите Р. и Т. звънели по
телефона на ищеца, канели го да излезе, посещавали го в дома му, като ищецът П.
се държал затворено, не говорел много, заявявал, че не иска да излиза, че не му
се ходи никъде. Вече през февруари 2021 г. ищецът възобновил тренировките си по
сумо, предвид предстоящо състезание, като започнал да излиза и станал
по-разговорлив.
Така описаната фактическа обстановка съдът намира
за установена на базата на съвкупния анализ на събраните по делото писмени и
гласни доказателства. Съдът кредитира свидетелските показания на разпитаните по
искане на ищеца двама свидетели като логични и последователни, като намира
същите за съответни помежду им, както по отношение на описаните неблагоприятни
психологически изживявания на ищеца, така и досежно тяхната продължителност. При
така установеното от фактическа страна, от правна страна, съдът намира, че за
да възникне правото на обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са
налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена
вреда - имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен
акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или
общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или
по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена
причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и
настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения
фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи при преценката
относно допустимостта на иска, се явява установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение на
специфична административна дейност индивидуален административен акт, какъвто
характер има заповедта за задържане, издадена на основание чл.72 от ЗМВР от
полицейски орган. Отмяната на акта като незаконосъобразен е постановена с
влязъл в сила съдебен акт на Административен съд Пловдив от 02.06.2021 г.
На второ място, безспорно е, че всяко полицейско задържане,
осъществено по реда на ЗМВР, доколкото се касае до ограничаване на свободата на
индивида, макар и временно и за сравнително кратък срок, има негативно
отражение върху психическото състояние на задържаното лице, доколкото същото
бива изведено от нормалната му битова среда. Поради това и се приема, че нормално е задържането за 24
часа да
влияе негативно върху
емоционалното състояние на задържаното лице,
като предизвиква притеснение,
психическото напрежение,
физически дискомфорт, които са присъщи за подобно събитие /в този смисъл е напр. Решение № 7640
от 24.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2588/2021 г./. Както
приема и ЕСПЧ в своята практика по приложението на чл.5 от ЕКПЧОС, ищецът не би следвало да бъде подложен
на унижението да доказва, че не е бил безчувствен в ситуация, в която всеки
нормален човек би страдал. При
това положение и съдът намира, че следва да приеме за установени като
действително причинени на ищеца в резултат от незаконосъобразната заповед за
задържане неимуществени вреди, свързани конкретно с момента на полицейското
задържане в помещение за задържане в полицейско управление. В конкретния случай се касае до незаконосъобразно задържане, при което
съгласно чл.5, §5 от ЕКПЧОС всяко лице, арестувано или лишено от свобода в
нарушение на изискванията за законен арест следва да се ползва с осигурено от
правните процедури право на обезщетение. Незаконният арест пряко и
незаконосъобразно засяга правото на свободно придвижване, което пък се отразява
категорично негативно върху човешкото достойнство и в тази връзка е в състояние
да причини и посоченото като изпитано от ищеца чувство на унижение и срам. Ето
защо и описаните негативни преживявания, изразили се в психологически страдания
и дискомфорт по време на самото задържане, съдът намира, че са в пряка
причинно-следствена връзка с изпълнението на незаконосъобразната заповед за
задържане.
Доказани според съда са отчасти и твърденията на ищеца за претърпени
неимуществени вреди и в период от време след приключване на полицейското му
задържане. В тази насока съдът взема предвид събраните гласни доказателства, от
които се установява, че непосредствено след незаконния му арест и за един
период от време от около три месеца, ищецът П. е променил начина си на живот и
поведението си, като е станал по-затворен и неразговорлив, отказвал е да излиза
и да се вижда с приятелите си, спрял е да посещава спортните тренировки, на
които е ходел преди това, отслабнал е, имал е подтиснато настроение, като е
споделял, че не му се ходи никъде, както и причината за това, а именно
изпитвания срам и унижение, предвид осъждането му от хората в гр. Хисаря,
където живеел, във връзка със задържането му, че той се занимавал с наркотици,
или, че е наркоман. Както се каза и по-горе, показанията и на двамата разпитани
непосредствено пред съда свидетели относно претърпените негативни изживявания
от страна на ищеца се явяват напълно еднопосочни и съответни. Досежно
твърдението, че ищецът е бил обект на коментари в гр. Хисаря са изрично
показанията на свидетеля Т., който двукратно е потвърдил, че лично е ставал
свидетел на подобни коментари и че в града се говорело по адрес на П. и се бил
пуснал слух, че той се занимавал с наркотици. В тази насока, действително,
както правилно бе отбелязано от представителя на прокуратурата, по повод на
случая с ищеца П., при който от управлявания от него автомобил е иззето
вещество, е било водено наказателно производство именно за престъпление по
чл.354а, ал.3 от НК, сиреч за държане на наркотично вещество. При това,
независимо от факта, че производството, съгласно изискванията на НПК, не се
образува първоначално срещу конкретно лице, а за разследване на конкретно
престъпление, то очевидно е от приетите копия от материали от досъдебното производство
по приложеното по настоящото друго административно дело на РС Пловдив, че досъдебното
производство е имало за предмет установяване съпричастността именно на ищеца
към извършителството на посоченото престъпление. Поради това и наличието на
висящо наказателно производство, за което и ищецът е знаел, защото е бил
задържан именно във връзка с него и разпитван като свидетел по същото,
действително е от естество да причини неблагоприятните психологически
преживявания на ищеца, а следва да се има предвид и факта, че образуването на
това производство на практика съвпада с момента /датата/ на задържане на ищеца.
При това положение и съдът намира, че при преценката си действително следва да
съобрази този факт. Същевременно обаче, следва да се има предвид, че
досъдебното производство е било висящо само в продължение на няколко дни, тъй
като е било прекратено с постановление на прокурор още на 28.10.2020 г., а от
показанията на свидетелите Р. и Т. на практика не се установява ищецът, или
други лица, да са споделяли с тях относно наличието на такова производство.
Впрочем, свидетелят Р. и изрично е посочил, че не знае по повод на задържането
на ищеца да се е водело изобщо разследване. От страна на свидетеля Т. пък е
налице пояснение в показанията му досежно това, че носещото се „лошо име“ на
ищеца в Хисаря е било във връзка със задържането му за 24 часа, което именно е
станало достояние на хората и за което той пък е разбрал от разтревожената майка
на ищеца. При това положение и съдът намира за установено, че действително в
резултат на незаконосъобразно издадената заповед за задържане на ищеца и нейното реално изпълнение П. е претърпял
описаните от него в исковата молба и потвърдени от свидетелите неблагоприятни
психологически изживявания на унижение, срам пред близки и познати, поради
уронване на човешкото му достойнство, което се явява действително в причинна
връзка с незаконното задържане на ищеца. Недоказано според съда остава
твърдението на изживени притеснение и страх от извършен полицейски произвол,
описан от ищеца в исковата му молба като опасение да не би по всяко време
безпричинно да бъде спрян с автомобила си и задържан от служители на Трето РУ
Пловдив. В тази насока не са налице каквито и да било доказателства, които да
потвърждават твърдението по иска, като нито от писмените такива, нито от
гласните може да се извлече такъв извод и нито един от свидетелите не е посочил
ищецът П. да е споделял, че има такива страхове и опасения. Недоказано се явява
и твърдението относно това, че незаконното задържане на ищеца било допринесло
част от приятелите му да се отдръпнат от него. В тази насока не са ангажирани
конкретни доказателства от страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест да
установи посочения факт, като от показанията на разпитаните по негово искане
свидетели се установи, че напротив, самият ищец е странял от приятелите си,
които обаче са го търсели и убеждавали да излиза и да продължи тренировъчната
си дейност, като не са се отдръпнали от него.
При това положение и съдът намира, че следва ищецът да бъде обезщетен по
отношение на реално претърпените от него неимуществени вреди, посочени за
установени по-горе, свързани с периода на задържането му, както и за около три
месеца след това до месец февруари. Както се каза, установява се, че през месец
февруари ищецът вече се е завърнал към предишния си начин на живот, като е
започнал да се вижда с приятелите си и да разговаря с тях, да ходи на
тренировки. В тази връзка в показанията и на двамата свидетели се съдържат
еднопосочни твърдения за това, че ищецът П. е бил в описаното от тях потиснато
настроение за около три месеца след събитието със задържането. В тази насока
свидетелят Р. е заявил, че състоянието му продължило към три месеца, като
ищецът се завърнал към тренировките през февруари /2021 г./, а свидетелят Т.
посочил, че ищецът поне два-три месеца от задържането „не бил същият“. При това
положение и според съда не са налице доказателства относно посоченият пълен
период от време, в който се сочи ищецът да е търпял описаните от него негативни
емоции и то в посочения от него интензитет за времето от задържането и до
04.06.2021 г., доколкото, както се каза, установява се, описаните неимуществени
вреди ищецът да е търпял в периода от датата на задържане 21.10.2020 г. до м. 01.2021
г. включително. Нещо повече, заповедта за задържане е била и отменена на
02.06.2021 г., поради което и не се установява и причина ищецът да е търпял
посочените неимуществени вреди до отразения в исковата му молба момент, който е следващ датата на отмяната.
Ето защо и съдът намира, че следва да присъди на ищеца П. обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди, визирани по-горе в мотивите на
решението като установени, именно за посочения период от 21.10.2020 г. до месец
01.2021 г., включително, като отхвърли иска по отношение на останалата част от
исковия период.
Иначе по възраженията на ответника, съдът намира, че не е част от фактическия състав на разпоредбата на
чл.1 от ЗОДОВ установяване виновно причиняване на щетите за реализиране
отговорността на държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на
изричната разпоредба на чл.4, пр. посл. от ЗОДОВ, поради което и намира за
напълно неотносими възраженията на ответника за неоснователност на исковата
претенция поради липса на установено виновно поведение на полицейски служител.
Не се установява от доказателствата по делото нито една от хипотезите на
чл.5 от ЗОДОВ, които са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера
на присъденото обезщетение. Следва да се има предвид тук, че е без значение
причината, поради която е отменена заповедта за задържане, защото фактическият
състав за възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е било
установено извършване на престъпление от негова страна, което в случая не е
налице, това не би направило неоснователна претенцията за обезщетяване на вреди
при налична отмяна на заповедта за задържане като незаконосъобразно издадена.
Основание за намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца във връзка с
чл.5, ал.2 от ЗОДОВ също не е налице в случая.
От
изложеното следва, че искът е отчасти доказан по своето правно основание, като поради това и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от отменената като
незаконосъобразна заповед за задържане на ищеца от 21.10.2020 г., съставляващи
претърпени от ищеца психологически дискомфорт от задържането, срам, унижение,
уронване на човешкото достойнство.
Относно
определяне на размера на обезщетението, съдът взема предвид характера и интензитета
на претърпените вреди, като счита, че най-значим е този на вредите, претърпени
именно в момента на самото задържане на ищеца в изпълнение не
незаконосъобразната заповед, защото тогава засягането на личната и емоционална
сфера на ищеца обяснимо е било най-интензивно. След този момент, както и
предвид благоприятното за ищеца развитие и на наказателното производство, във
връзка с което той е бил задържан, очевидно е, че интензитетът на търпените
вреди постепенно е намалявал. Освен това, конкретно по отношение на
претърпените унижение и срам от близки и познати във връзка с осъщественото
задържане и носещите се в гр. Хисаря слухове по адрес на ищеца, че се занимавал
с наркотици, следва да се има предвид, че очевидно самият ищец не е имал
притеснения относно общественото мнение в града за себе си, общувайки със
свидетеля Т. от същия град, който е посочил в показанията си да е бил осъждан
за шофиране след употреба на марихуана.
Предвид
всичко изложено и съдът намира, че съответно на действителния интензитет на
претъпените неимуществени вреди от страна на ищеца П. ще е обезщетение от 400
лева, като в тази насока счита, че исканото обезщетение от 1000 лева
действително се явява прекомерно завишено, както отбеляза и представителят на
прокуратурата и не съответства на принципа на справедливостта, съобразно с
приложимия на основание §1 от ЗР на ЗОДОВ чл.52 от ЗЗД. Ето защо и до пълния
предявен размер от 1000 лева искът следва да се отхвърли. Впрочем, в тази
насока, във връзка с определяне справедлив размер на обезщетението, е налице и
съдебна практика по изключително сходен казус, обективирана в Решение №
13233/2020 г. по адм. дело № 783/2020 г. на ВАС.
С оглед изхода на делото, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще
следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски в
размер на 10 лева за държавна такса, внесена за образуване на настоящото дело. Дължимо
е и възнаграждение за един адвокат, съразмерно на уважената част от иска, което
се претендира да бъде присъдено на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата. От приложения договор за правна защита и съдействие се
установява, че адвокатът П., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно
като близък на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА.
Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адв.С.П. да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1,
т.1 от Наредбата, което с оглед на това, че следва
да се присъди съразмерно на уважената част на иска, така изчислено то възлиза
на 120 лева.
На
основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и предвид направеното изрично искане, на
ответника се дължи възнаграждение за юрисконсулт, определено съразмерно с
отхвърлената част на иска, което, съобразно с приложимата норма на чл.24 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, така изчислено по съразмерност
възлиза на 60 лева.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да
заплати на ищеца И.М.П. с ЕГН ********** *** сумата в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/, представляваща обезщетение за претърпени от
ищеца в периода от 21.10.2020 г. до месец януари 2021 г., включително, неимуществени
вреди от незаконосъобразна Заповед за задържане на лице Рег. № 438зз-368 от 21.10.2020 г., издадена от
полицейски орган при Трето РУ Пловдив, като
ОТХВЪРЛЯ
иска на И.М.П. до пълния му предявен размер от 1000 лева, както и
за периода от месец февруари 2021 г. до 04.06.2021 г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Областна дирекция на
Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да
заплати на ищеца И.М.П. с ЕГН ********** *** сумата от 10 лв. /десет лева/, представляваща направените от него по
настоящото дело разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“
№ 7, да заплати на адвокат С.Ж.П.,*** с персонален №****, със служебен адрес гр. Пловдив, пл.“Съединение“ ****,
сумата от 120 лв. /сто и двадесет лева/,
съставляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА И.М.П. с
ЕГН ********** ***, да заплати на ОД на МВР Пловдив ул.“Княз Богориди“ № 7,
сумата от 60 лв. / шестдесет лева/,
съставляваща размер на юрисконсултско възнаграждеине, съразмерно с отхвърлената
част от иска.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: