Решение по дело №11638/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262074
Дата: 29 декември 2020 г. (в сила от 29 декември 2020 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20191100511638
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 септември 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   29.12.2020г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 11638 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 138981 от 11.06.2019г. по гр.д. № 52128/2016г. Софийски районен съд, 66 състав признал за установено по предявения от „М.Ф.М.” АД, ЕИК********, установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, че Ю.Б.Р., ЕГН **********, дължи на ищеца на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 1 000 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № CASH-10146858/23.04.2013г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата от 11.02.2016г. до окончателното ѝ изплащане, сумата 976 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 20.05.2013г. - 18.04.2014г., както и сумата 237.50 лв. - лихва за забава за периода 20.06.2013г. - 04.02.2016г., които вземания са прехвърлени на ищеца по силата на договор за цесия и за които е издадена заповед за изпълнение от 17.02.2016г. по гр.д. № 7559/2016г. по описа на СРС, 66 състав, като отхвърлил иска за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 976 лв. до пълния предявен размер от 1 016 лв., както и иска за лихва за разликата над уважения размер от 237.50 лв. до пълния предявен размер от 258.91 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 198.98 лв. - разноски в исковото производство, и сумата 92.92 лева - разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба (наречена „молба“) от ответницата Ю.Б.Р., която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Не можело да бъде съдена два пъти за едно и също, а по гр.д. № 7559/2016г. се казвало, че е издадена заповед за изпълнение от 17.02.2016г. Тази заповед въззивницата не била виждала. Потребителският кредит й бил отпуснат на 23.04.2013г. и не била уведомена за възнаградителната лихва в размер на 154.44 % и годишен процент на разходите по кредита от 340.03 %. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „М.Ф.М.” АД с отговора по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК поддържа, че подадената молба няма характер на въззивна жалба, а по същество е неоснователна. Твърденията на въззивницата за неуведомяването й за ГЛП и ГПР били преклудирани, а по същество и неоснователни предвид посочването им в договора за кредит и положения подпис от въззивницата – кредитополучател. Моли съда да потвърди решението в атакуваните части. Претендира разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Макар озаглавена „молба“, с нея ясно се заявява, че се обжалва първоинстанционното решение и се иска отмяната му, поради което доводите на въззиваемия в тази връзка са неоснователни.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 000 лв. – главница по договор за потребителски кредит № CASH-10146858/23.04.2013г., сключен между ответницата и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 016 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 20.05.2013г. - 18.04.2014г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 258.91 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода 20.06.2013г. - 04.02.2016г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 11.02.2016г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 7559/2016г. на СРС, 66 състав. Ищецът твърди, че вземанията по договора му били прехвърлени от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД с договор за цесия от 14.10.2015г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с възражение за погасяване по давност на вземанията с кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд следи служебно за приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес, каквато представлява чл. 143 ЗЗП - забрана за уговаряне на неравноправни клаузи в договорите с потребители. Поради това твърденията на въззивницата да не била уведомена за приложимите към договора за кредит ГЛП и ГПР, което обстоятелство налага преценка налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит, не са обхванати от уредената в чл. 266 ГПК преклузия, а доводите на въвззиваемия в тази връзка са неоснователни.

 Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Доводът в жалбата за недопустимост на решението поради установената в чл. 299 ГПК забрана е несъстоятелен. Заповедта по чл. 410 ГПК за исковите суми е надлежно връчена на въззивницата, същата е подала своевременно възражение срещу заповедта по реда на чл. 414 ГПК и в съответствие с чл. 415 ГПК заявителят е предявил искове за установяване на вземанията по заповедта. Исковото производство се явява продължение на заповедното, и предвид оспорването от длъжника в това производство заявителят следва да докаже съществуването на вземанията си. Поради това не е налице твърдяното от въззивницата „съдене два пъти“ за едно и също.

Настоящият въззивен състав намира обаче решението за неправилно в обжалваните части по следните съображения:

С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г. „БНП П.П.Ф.“ ЕАД  продала на ищеца портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си по тях, ведно с всички акцесорни парични вземания, както и предоставените обезпечения. С договора са прехвърлени и вземанията по договор за потребителски кредит № CASH-10146858/23.04.2013г., видно от Приложение № 1/14.10.2015г. и потвърждение за сключена цесия. Няма спор, че ответницата е уведомена за цесията най-късно с връчване на исковата молба и приложенията към нея, ведно с уведомлението, изходящо и от цедента.

Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД.

Отношенията между страните по договора за паричен заем от 23.04.2013г. - „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Ю.Б.Р., вземанията по който договор ищецът твърди да са му прехвърлени с договора за прехвърляне на вземания от 14.10.2015г., са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция към датата на сключване на договора (ДВ бр. 30/26.03.2013г.). В чл. 11, ал. 1  ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като той следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително (т. 9 и т. 10) лихвения процент по кредита, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 24 ЗПК изрично е посочено, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

В случая, видно от приетия договор за потребителски кредит № CASH-10146858 от 23.04.2013г., сключен при общи условия, „БНП П.П.Ф.“ ЕАД предоставило на Ю.Б.Р. кредит за потребителски цели в размер на 1 000 лв., от които 40 лв. - кредит за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, платим на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 168 лв., с падеж на последната погасителна вноска 18.04.2014г. съгласно погасителен план в договора. Посочен е годишен лихвен процент 154.44 % и годишен процент на разходите 340.03 %, обща стойност на плащанията 2 016 лв. С подписването на договора ответницата удостоверила, че е получила паричната сума - предмет на договора.

С оглед така установеното, твърдението на въззивницата да не била уведомена за размера на ГЛП и ГПР по кредита са несъстоятелни.Тези размери са посочени в договора, последният е подписан от въззивницата и следователно същата е уведомена за тях. При извършената служебно проверка обаче въззивният съд намира, че клаузите, уреждащи размера на ГЛП и ГПР по кредита са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и като такива – нищожни. С оглед размера на получения заем от 1 000 лв. (а след приспадане на премията по застраховката – 960 лв.) и подлежащата на връщане сума от 2 016 лв., надвишаваща над два пъти отпуснатия кредит, тези клаузи водят до явно неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и с тях се нарушава изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорната свобода, при използване на икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори.

За разлика от гражданския договор за заем, подобно на договора за банков кредит договорът за потребителски кредит е винаги възмезден – възнаградителната лихва е цената за предоставената от финансовата институция услуга. Предвид извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва и невъзможността тази уговорка да бъде заместена с повелителни правила на закона, нищожността на клаузата за възнаградителна лихва води до липса на едната от характеризиращите договора престации – цената на предоставената финансова услуга, а следователно и до недействителност на целия договор за кредит (а и по арг. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК). Тъй като недействителният договор не поражда права и задължения за страните, неоснователни се явяват и предявените установителни искове, които имат за предмет вземания за главница и лихви, основаващи се на договорно неизпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото производство обаче тази сума не може да бъде призната за дължима. От една страна, производството е образувано въз основа на предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Една от спецификите на това производство е, че следва да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение и това, на което се установява съществуването на вземането. Ищецът-заявител в заявлението по чл. 410 ГПК е посочил като основание на своите претенции договорно неизпълнение - на договора за паричен заем, вземанията по който му били цедирани. Чл. 23 ЗПК урежда коренно различно основание - тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Съгласно същата разпоредба, при установяване недействителност на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува, потребителят трябва да върне само полученото по недействителния договор. Следователно съдът не може да признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото ищецът претендира сумата на договорно основание, а признаването на главницата за дължима на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт.

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в атакуваните части и вместо това постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Съответно решението следва да се отмени и в частта за разноските.

При този изход, но при липса на изрична претенция, разноски на въззивницата не следва да се присъждат.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 138981 от 11.06.2019г., постановено по гр.д. № 52128/2016г. на Софийски районен съд, 66 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по предявения от „М.Ф.М.” АД, ЕИК********, установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, че Ю.Б.Р., ЕГН **********, дължи на ищеца на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 1 000 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № CASH-10146858/23.04.2013г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата от 11.02.2016г. до окончателното ѝ изплащане, сумата 976 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 20.05.2013г. - 18.04.2014г., както и сумата 237.50 лв. - лихва за забава за периода 20.06.2013г. - 04.02.2016г., както и в частта, с която Ю.Б.Р., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „М.Ф.М.” АД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 198.98 лв. - разноски в исковото производство, и сумата в размер на 92.92 лева - разноски в заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „М.Ф.М.” АД, ЕИК********, срещу Ю.Б.Р., ЕГН **********, иск с правно основание с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 000 лв. – главница по договор за потребителски кредит № CASH-10146858/23.04.2013г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за размера от 976 лв. - възнаградителна лихва по договора за периода 20.05.2013г. - 18.04.2014г., и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за размера от 237.50 лв. - лихва за забава в плащането на главницата за периода 20.06.2013г. - 04.02.2016г., като неоснователни.

В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 52128/2016г. на Софийски районен съд, 66 състав е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

 

 

 

                                                                                                      2.