Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 258 18.01.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9786 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул.
„Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от **** ****Н.С., чрез пълномощника си *** В.Т., е предявил против
В.Я.Д., ЕГН: **********,***, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 3533/ 2018 г.
на ПРС, XV
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2176/ 08.03.2018 г., парични суми, както следва: сумата от 387, 40 лева- главница, дължима по договор
за потребителски кредит № ****от 12.03.2015 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България“ ООД и длъжника, прехвърлен в
последствие на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017 г., сумата от 76, 41 лева- договорна лихва за периода от
17.09.2015 г. до 07.05.2016 г. сумата от 19, 25 лева- такса за оценка на досие
за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., сумата от 303, 36 лева- такса за
услуга „Кредит у дома“ за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., сумата от
24, 90 лева- обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до 05.03.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението- 06.03.2018 г., до окончателното
изплащане на задължението, както и деловодните разноски.
В исковата молба е посочено, че на 19.05.2017 г. се подписал договор за цесия между „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК: ********* и ищеца, по силата на който вземането на „Провидент Файненшъл България“ ООД срещу ответника, произтичащо от договор за потребителски кредит № ****от 12.03.2015 г. било прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за която цесия длъжникът бил уведомен. На 12.03.2015 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ****, в който с подписа си ответникът удостоверил, че преди сключването е получил стандартен европейски формуляр по кредита, както и, че му е била предоставена цялата необходима преддоговорна информация. По силата на договора за лични нужди на клиента е била предоставена в заем сумата от 700 лева, при договорна лихва от 138, 06 лева, платима на 60 броя седмични погасителни вноски, всяка по 13, 97 лева. С подписване на договора клиентът се съгласи да заплати такса за оценка на кредитно досие в размер на 35 лева, платима разсрочено. По негов избор му била предоставена и допълнителна услуга- „Кредит у дома“, изразяваща се в доставка на заемната сума в брой по местоживеенето и услуга по седмичното й събиране на място там, за което се дължала сумата от общо 548, 08 лева, платима също разсрочено. Така във всяка месечна вноска се включвали освен вноските по кредита, такса за оценка на досие и таксата за услуга „Кредит у дома“. Крайният падеж бил 07.05.2016 г., като договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Поради забавата в плащанията, на длъжника било начислено и мораторно обезщетение от 24, 90 лева за периода от 19.05.2017 г. до 05.03.2018 г. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 3533/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Длъжникът обаче депозирал възражение в срок, че не дължи, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Прави се искане и за разглеждане на делото в отсъствие на ищеца. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмени становища по спора.
В срока по чл. 131 ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който счита исковете за частично неоснователни. Не се оспорва обстоятелството, че е бил сключен договор за потребителски кредит, по който главницата е усвоена. Твърди се, че по договора били извършвали плащания в общ размер на 439 лева, като се посочват съответни дати и суми, на които те са били платени. Твърди се още, че договорът бил недействителен, поради неспазване на специалните изисквания на ЗПК. Липсвал погасителен план, който да съдържа разбивка на всяка вноска, както и лихвата. Нямало информация за размера, броя и датите на вноските. Това правело договора недействителен и като такъв по него се дължала само чистата стойност на кредита, без лихви и такси, поради което искът се явявал основателен за сумата от главница в размер на 261 лева. Твърди се също, че таксите „оценка на досие“ и „кредит у дома“ не се дължали, защото това представлявали разходи по кредита по смисъла на чл. 19 от ЗПК и като разходи следвало да се включват в ГПР. Тези клаузи били неравноправни, тъй като било предвидено да се дължат винаги, но при положение, че е липсвало плащане на вноските от длъжника, то и услугата по събирането им следвало, че не била извършвана, а оттук- се явявала и недължима, защото служител на дружеството не я събирал. Освен това размерът на таксата бил много висок, почти колкото главницата по кредита и той се превръщал в средство за неоснователно обогатяване на кредитора, като стойността не съответствала на направените от него разходи по събиране на дълга. Ако тези разноски били включени в ГПР, то той щял да надхвърли размера на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и така клаузите за тези такси били нищожни, защото разходите надвишавали 5 пъти размера на законната лихва, определена от МС. Моли се за отхвърляне на претенциите за тези такси като нищожни. Претендира за присъждане на разноски по реда на чл. 38 от ЗА. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмени становища.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2176/ 08.03.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 3533/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните парични суми: сумата от 387, 40 лева- главница, дължима по договор за потребителски кредит № ****от 12.03.2015 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД и длъжника, прехвърлен в последствие на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017 г., сумата от 76, 41 лева- договорна лихва за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г. сумата от 19, 25 лева- такса за оценка на досие за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., сумата от 303, 36 лева- такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., сумата от 24, 90 лева- обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до 05.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 06.03.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, както и разноските по делото в размер на 25 лева за държавна такса и 50 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника чрез пълномощника му в срока по чл. 414 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за потребителски кредит № ****от 12.03.2015 г., „Провидент Файненшъл България“ ООД е предоставила на ответницата като кредитополучател сумата от 700 лева, за срок от 60 седмици, при следните условия: такса за оценка на досие- 35 лева, лихва- 138, 06 лева (31, 82 % годишно), ГПР- 48 % и такса за услугата „кредит у дома“- 548, 08 лева.
Приложено е кредитното досие на лицето, съдържащо копие на лична карта, трудов договор и допълнително споразумение към него, декларация за адрес, както и стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация по кредита, ведно с формуляра за кандидатстване за кредита.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, е цедирано вземането по процесния договор за кредит, като цесионерът е упълномощен да извърши уведомления от името на цедента на длъжниците за прехвърленото вземане. Към договора за цесия са представени потвърждението за цесия и приложението за прехвърлените вземания, в което под № 184 фигурира името на ответника и договора й за кредит от 03.12.2015 г.
Ответникът е представил платежни документи за погасяване на дълга- квитанции, издадени от кредитора му за погасени суми за периода 20.03.2015 г.- 16.02.2016 г.
Прието е и заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по
отпуснатия кредит, е изчислило размерите на главницата по договора- 387, 40
лева, договорната лихва- 76, 41 лева, обезщетението за забава- 31, 38 лева,
както и ГПР- 31, 82 % и 115, 116 %, ако към него се включат и таксите (за кредит
у дома и за оценка) по договора. Наред с това е посочен размерът на законната
лихва, определяна от МС и прилагана за процесия период- 10, 01 % и 10, 02 %.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото за
това, че между ответника и „Провидент Файненшъл България“ ООД е сключен процесният
договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от
твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. С оглед
обаче на въведените в отговора възражения за недействителност на този договор
като неотговарящ на изискванията по ЗПП, както и за нищожността на клаузите за начислените
такси, е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени
валидността на съглашението.
Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като липсват нарушения на
правилата, съгласно специалния ЗПК. Посочена е главницата по кредита, годишният
процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по заема, начинът на
усвояване, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, ден от седмицата за плащането на погасителните вноски и размерът на
дължимата погасителна вноска, като още е предвидено правото на потребителя да
погаси предсрочно кредита (чл. 10) и да се откаже от договора (чл. 14). Макар
да няма отделен документ, наименуван погасителен план, в съдържанието на
договора е поместена цялата изисквана от чл. 11 ал. 1 от ЗПК информация. Тъй
като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК- за
посочване последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, е неприложимо. В този смисъл са неоснователни възраженията в
отговора за недействителност на договора на основание противоречие със
специалния закон, поради което редовно възникналото заемно правоотношение
валидно обвързва страните и поражда своите правни последици.
Вземането по договора за кредит е
било прехвърлено с цесия, за което също са представени съответните писмени
доказателства, като цесията е напълно редовна. В чл. 22 от договора за кредит изрично е
предвидена възможността кредиторът да прехвърли правата си по договора на трето
лице, без да е необходимо съгласието на длъжника, поради което в случая не е
налице противоречие с нормата на чл. 26 ал. 1 от ЗПК. „Старият“ кредитор е овластил с изрично пълномощно „новия“ от негово име да
информира длъжника за сключените цесии, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то
му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува законова пречка
уведомяването да се направи и от цесионера, когато
той е изрично овластен за това, както е станало тук,
доколкото не се касае за лично и незаместимо
действие. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера,
действащ като пълномощник на цедента, е правно
валидно, действително и поражда правните си последици. Длъжникът лично е
получил уведомлението за прехвърленото вземане, а и той принципно се счита
уведомен за това с получаване на заповедта за изпълнение и исковата молба. Няма
данни лицето да е плащало на стария кредитор след прехвърлянето на дълга, а смисълът
на съобщаването е именно това- да се уведоми длъжникът да не изпълнява на лице,
което вече не е негов кредитор, т.е. тук целта е защита на длъжника при
евентуална престация спрямо ненадлежен кредитор. От
всичко изложено дотук, в конкретния случай се налага извода за това, че цесията
е валидно противопоставима на ответника и тя
легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото
да претендира търсените суми в качество на цесионер.
Във връзка с възраженията в отговора относно
действителността на клаузата такса „кредит у дома“, следва да се посочи, че
видно от съдържанието на договора, ответникът е избрал да му предоставена услуга
за домашна доставка на заетата сума в брой по местоживеене, както и седмично
събиране на вноските оттам. Клиентът е отбелязал в квадратчето „ДА“ за
предоставяне на тази услуга и се е подписал за това. Доколкото обаче в случая
става въпрос за поето задължение от кредитора да извършва посещения на адреса
на длъжника за събиране на седмичните вноски по кредита, за което той ще получи
допълнително възнаграждение по договора в размер на 548, 08 лева, твърдението в
исковата молба за неизпълнение на задължението на длъжника по заплащане на тази
услуга, представлява своеобразна форма на неизпълнение на поето договорно
задължение на клиента. В този смисъл в тежест на кредитора е да докаже, че той е
изправната страна в това отношение, за да може да претендира насрещната престация, т.е. доказването на изпълнението на договорното
задължение пада върху страната, която се ползва от него- в случая кредиторът.
Особеното при тази такса е това, че дължимостта на същата е обусловена
не от простото
й уговаряне в договора, а от реалното предоставяне
на услугата, за която тя е уговорена.
По делото не се
ангажират доказателства за това, че
услугата „кредит у дома” реално е била предоставена на ответницата. Смисълът на същата, съгласно
уговореното в чл. 25 от договора за кредит, е служител
на кредитора да предаде на
ответницата на посочения в договора адрес сумата по
кредита, както и всяка седмица да
посещава адреса й, за да събира оттам вноските по кредита. В договора е посочено, че 30 % от таксата се
равнява на разходите, свързани с организирането на тази услуга. Т.е., ако задълженията по договора не
са обявени за предсрочно изискуеми
или не са
заплатени предсрочно от ответницата, за кредитора е съществувало
задължение всяка седмица да организира
посещения на негов служител на адреса, включително, ако при тези
посещения кредитополучателят не е намерен или
не е предал дължимата седмична вноска. Дори
и да се приеме, че в случая от една страна сумата е била предадена на адреса на
ответника, който признава, че я усвоил (макар и да не се установява как точно е
станало това), а от друга- че извършените 13 броя плащания са били направени на
адреса при посещения на служител на кредитора (което обстоятелство също не се
установява от разписките за плащане), то след датата на последното плащане
ищецът не ангажира доказателства за извършени ежеседмични посещения на служител на
кредитната
институция на адреса на клиента,
предвид на
което, кредиторът следва да понесе
и неблагоприятните последици
от недоказването на тези
свои твърдения.
Нещо повече, цената на тази услуги действително следва да е пропорционална на
отпуснатата с кредита сума, като тя трябва да покрива и разходите за тази
услуга. Същите обаче са предвидени в размер близък до стойността на отпуснатия
кредит, поради което тук липсва каквато и да е съразмерност, като по- скоро
таксата се явява средство за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка
на длъжника. Това обаче противостои на всякакъв
критерий за добросъвестност и води до явно неравновесие
в правата и задълженията на страните по
договора, а съгласно чл. 146 ал.
1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
като това се
явява основание за отхвърляне на иска в тази му част.
По отношение на претенцията в исковата молба за
таксата за оценка на досие, следва да се посочи, че в чл. 3 от договора за
кредит е предвидено, че клиентът заплаща тази такса в размерите, посочени в
договора- в случая 35 лева, като таксата е дължима при подписване на договора.
Такъв е сключен, като от представеното кредитно досие е видно, че длъжникът е
представил свои документи (трудов договор, споразумение към него, лична карта, декларация),
както и е попълнил други, нужни за сключване на договора (формуляр за
кандидатстване, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация),
на база на които е преценено, че кредит може да му бъде отпуснат при
съответните условия- главница, лихви, такси и т.н. При това положение
въпросната такса се явява дължима, защото услугата в случая е предоставена от
кредитора- той е проучил длъжника на база събраната за него информация и е
приел, че същият отговаря на изискванията да му бъде предоставен паричен заем в
съответен размер.
Досежно останалите три
иска, претенцията също се явява основателна. Редовно възникналото заемно
правоотношение валидно обвързва страните и поражда своите правни последици,
като с подписване на договора ответникът се е съгласил с всички негови клаузи,
приел ги е, а и предварително още към момента на сключването е бил наясно с
крайната сума, която ще дължи по отпуснатия му заем. Отделно от това, още в
исковата молба, а и отговора е посочено, като това се установява и от съдебно-
счетоводната експертиза, длъжникът е извършвал плащания по кредита, от което
може да се направи извод, че той не само се е съгласил с условията на договора,
но ги е изпълнявал, макар и частично. Договорът е с краен падеж, който е
настъпил, а с това и изискуемостта на всички задължения- главница и лихви, като
в тежест на ответника е да докаже плащане, но такова липсва, поради което
сумата по исковата молба за остатъчна главница от 387, 40 лева се явява дължима
на годно правно основание- настъпил падеж и неплащане в срок. Именно предвид
забавата в плащанията, кредитополучателят следва да дължи съответни
обезщетения, като в случая на него са начислени договорна лихва и такава за
забава. При всеки договор за кредит възнаградителна
лихва е дължима, като това представлява цената на предоставената услуга-
ползване на парични средства за даден срок. Тази лихва е посочена в договора
(тя е във фиксиран размер), кредитополучателят е запознат с тези клаузи, както
и със задължението да заплати цената по кредита, като няма нищо незаконно или
неморално в начисляването на подобни суми към месечните вноски по заема. Тези
суми биха били дължими дори и при редовно плащане, защото представляват част от
дълга, който е изначално определен. За търсения период от 17.09.2015 г. до
07.05.2016 г. тази редовна лихва според ССчЕ възлиза
на сумата от 76, 41 лева, поради което това акцесорно
задължение е дължимо в пълния му предявен размер. По отношение на втората
лихва, посочена като лихва за забава, следва да се посочи, че същата има
санкционен (наказателен) характер, защото се начислява само в случай на
неизпълнение от страна на длъжника, изразяващо се в забавено плащане, като
законна постановка е това, че при забава на връщане на парични средства се
дължи лихва. Размерът й се установява също от заключението на вещото лице по ССчЕ и за периода 19.05.2017 г. до 05.03.2018 г. той възлиза на сумата от 24, 90 лева, който отново нито е прекомерен, нито
неравноправен, а още по- малко пък би създал
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, поради което
следва да бъде присъден.
Доколкото е безспорно от събраните доказателства,
че ответникът не е погасил в цялост главница, такса за оценка на досие и лихви-
възнаградителна и мораторна
по договора, които обаче се е задължил да върне в пълен размер, то претенцията
в тези й части се явява изцяло основателна, защото е налице валидно и изискуемо
парично вземане, което е останало дължимо и неплатено.
В заключение следва да се
приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по
отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането за
разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната
част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото
производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив,
който да се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията за
главница, лихви и такси е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се
присъди по- малко от претендираната сума. Изчислени
съобразно уважените вземания, разноските в полза на ищеца- заявител следва да
възлизат на сумата от 46, 96 лева, като разликата до пълния им присъден в
заповедното производство размер от 75 лева, остава за сметка на страната, която
неоснователно е търсела заплащане на суми, които не са дължими. Принципно, с
оглед отхвърлената част от иска и длъжника има право на разноски, но реално
няма доказателства за направени такива. Адвокатското възнаграждение на
пълномощника на длъжника не е платено, за да се присъжда такова в полза на
страната, като то следва да се определи на адвоката по реда на чл. 38 ал. 2 от ГПК, за което по- долу са изложени мотиви.
Предвид изхода на делото-
частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3
от ГПК всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Двете страни претендират разноски и са представили списъци по чл.
80 от ГПК, като са налице доказателства за действително заплатени от всяка от
разходи в процеса, както следва: ищец- държавна такса в размер на 175 лева (л. 34),
депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева (л.
83) и юрисконсултското възнаграждение, дължимо на
основание чл. 78 ал. 8 от ГПК и претендирано в размер
на 150 лева, а ответник- сумата от 30 лева (л. 87), като депозит за вещо лице
по ССчЕ. Ответницата е представлявана от свой
пълномощник в процеса, на когото обаче тя не е заплатила хонорар и в която
връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна
защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от
Адвокатско дружество „В. и Л.“, поради затрудненото си материално положение,
което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за
оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед общата цена на исковете тук следва да бъде
изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза в
размер на 360 лева с включен ДДС, доколкото адвокатското дружество е
регистрирано по ДДС, за което е представена справка (л. 98). Тук
следва да се има предвид нормата на § 2а от ДР на Наредбата при начисляването на ДДС,
който става неразделна част от размера на възнаграждението, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено от страната или пък
е определено
от съда,
доколкото въпросът как се
определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС, е ясно регламентиран в § 2а от
ДР на Наредбата.
Разноски се
дължат на адвоката и за осъщественото процесуално представителство по
заповедното производство, като и тук се иска определяне на адвокатския хонорар по
реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА и с оглед крайния изход от делото, на адвоката се
дължат по съразмерност 134, 59 лева с ДДС, колкото и в исковия процес. Така по съразмерност, разноските в
настоящия процес се разпределят, както следва: на ищеца се дължат общо 278, 62
лева, платими от ответника, на ответника- 11, 21 лева, платими от ищеца, който пък
дължи още и възнаграждение за адвокатски хонорар на ответника в размер на
сумата от 134, 59 лева.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 2176/ 08.03.2018 г., издадена по частно гр. дело № 3533/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, В.Я.Д., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Н.С. и М.Д., чрез пълномощника си *** В.Т., следните парични суми: сумата от 387, 40 (триста осемдесет и седем лева и четиридесет стотинки) лева- главница, дължима по договор за потребителски кредит № ****от 12.03.2015 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД и длъжника, прехвърлен в последствие на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017 г., сумата от 76, 41 (седемдесет и шест лева и четиридесет и една стотинки) лева- договорна лихва за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., сумата от 19, 25 (деветнадесет лева и двадесет и пет стотинки) лева- такса за оценка на досие за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г. и сумата от 24, 90 (двадесет и четири лева и деветдесет стотинки) лева- обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до 05.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 06.03.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ изцяло иска за признаване на установено, че се дължи още и сумата от 303, 36 (триста и три лева и тридесет и шест стотинки) лева- такса по договора за услуга „Кредит у дома“ за периода от 17.09.2015 г. до 07.05.2016 г., поради нищожност на клаузата.
ОСЪЖДА В.Я.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Б.Л., да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** **** Н.С. и М.Д., чрез пълномощника му *** В.Т., разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 46, 96 (четиридесет и шест лева и деветдесет и шест стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 278, 62 (двеста седемдесет и осем лева и шестдесет и две стотинки) лева.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ****Н.С. и М.Д., чрез пълномощника му *** В.Т., да заплати на В.Я.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Б.Л., разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 11, 21 (единадесет лева и двадесет и една стотинки) лева.
ОСЪЖДА Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** ****Н.С. и М.Д., чрез пълномощника си юрисконсулт В.Т., да заплати на Адвокатско дружество „В. и Л.“, БУЛСТАТ: *********, с адрес: ***, чрез адв. Б.Л., адвокатско възнаграждение за осъществено на В.Я.Д., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство в заповедното и в исковото производства, в размер на общо 269, 18 (двеста шестдесет и девет лева и осемнадесет стотинки) лева с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД