№ 56
гр. Бургас, 08.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
трети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20212001000193 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД
чрез упълномощен адвокат Г.Д. против решение № 46/07.10.2020г.,
постановено по т.д. № 23/ 2020 г. по описа на Окръжен съд – Сливен,
изменено в частта за разноските с определение №260018/27.01.2021 год. и
поправено с решение №260029/19.05.2021 год., с което е отхвърлен
предявения от банката иск против „М.Т.“ ЕООД и Т. АЛ. Г. за признаване за
установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно по договор за
банков кредит „Бизнес револвираща линия – плюс“ от 13.07.2006 год.
главница в размер на 71 178,33 лв., ведно със законната лихва за забава от
28.11.2013 год., просрочена договорна лихва в размер на 17294,40 лв. за
периода от 21.11.12 год. до 26.11.13 год., такси в размер на 722,39 лв. за
периода от 21.05.12 год. до 26.11.2013 год., както и сумата от 3 394,24 лв. –
разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4635 от 2013 година
по описа на Районен съд Сливен, и ищецът е осъден да заплати разноски в
полза на ответниците.
Решението се обжалва като неправилно, необосновано и постановено в
1
нарушение на материалните и процесуалните норми.
Твърди се във въззивната жалба, че фактическите констатации и правни
изводи на първоинстанционния съд са необосновани и са постановени при
неправилно тълкуване на фактите по делото по отношение на прекъсването на
погасителната давност.
Заявява се, че поради преустановяване на плащанията от ответниците,
считано от 21.11.2012 година (падежа на осма погасителна вноска по
погасителен план към анекс №3), на основание член 24 буква „г“ и член 25
буква „в“ от договора за кредит, във връзка с член 60 ал.2 от ЗКИ, „Ю.Б.“ АД
предприела действия по обявяване на кредита за незабавно, изцяло и
предсрочно изискуем преди крайния срок на погасяване. Твърди се, че
първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове, предявения по реда на член 422 ГПК след депозирано
възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Сочи се, че в
настоящото исково по производство следва да е налице пълна идентичност на
вземанията и обстоятелствата от предходно развилото се заповедно
производство. Поради тази причина, в исковата молба са изложени
обстоятелства и доказателства, съответстващи на твърденията в заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според въззивника,
независимо от това, съдът е длъжен да направи самостоятелна преценка за
редовността на връчването на изявлението за обявяване на предсрочна
изискуемост от гледна точка на формалните изисквания на закона, която не е
обусловена от липсата на оспорване от страна на длъжниците. Заявява се, че
такава преценка не е направена от Окръжен съд Сливен, който въобще не
разглежда начина на връчване на поканите и редовността на обявяване на
предсрочната изискуемост. Посочва се, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Излагат се съображения, че в нотариалната покана, чрез
която е упражнено правото на кредитора да обяви едностранно предсрочната
изискуемост, е отбелязано единствено, че е връчен екземпляр от същата на
6.11.2013 година срещу уведомление с изтекъл 14-дневен срок, без да е
посочена причината, наложила връчването по този начин. Заявява се, че
ненамирането на адреса не е достатъчно основание за връчване по реда на
2
член 47 ГПК, а липсата на данни за изпълнение на процедурата по член 47
ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност на предпоставките за прилагане на
сочената процедура следва да се обсъдят самостоятелно от съда за преценка
надлежността на удостоверената дата от нотариуса.
Въззивникът твърди, че съгласно ТР№ 8 от 02.04.2019 год. по т.д.№ 8/
2017 год. на ОСГТК на ВКС, в производството по член 422, връзка с чл. 415
ГПК нормата на чл.235 алинея 3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и предявения по реда на член 422 ГПК иск за установяване
дължимостта на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била редовно обявена за длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Твърди се, че в процесния случай на 20.07. 2016 година е настъпил крайния
падеж за погасяване на кредита. Затова, според въззивника, валидната дата,
определяща началото на давностния срок е 20.07.2016 год., като съдът
неправилно не е взел предвид редица обстоятелства, които по своята същност
представляват действия, прекъсващи давността и преди тази дата. Такова
действие представлява признанието на дълга от длъжника по чл.116 б.“а“ от
ЗЗД, което може да бъде обективирано и с конклудентни действия. Заявява
се, че между страните е било сключено споразумение от 17.12.2013 год., с
което длъжниците изрично са признали задълженията си по конкретно
посочени договорни правоотношения. Въззивникът сочи, че това
споразумение е подписано от Т. АЛ. Г., лично като физическо лице и в
качеството му на управител и представляващ на длъжника „М-Т. ЕООД“. В
споразумението изрично е посочено, че е във връзка с процесния договор за
кредит, длъжниците признават вземането на посочените договорни
основания, което е достатъчно и ясно категорично изявление, удостоверяващо
законовите изисквания на член 116 б“а“ ЗЗД. Твърди се, че неправилно
Окръжен съд Сливен приема, че липсата на посочен точен размер на
процесния дълг не може да се зачете като признание с последиците по чл.116
б.“а“ от ЗЗД. Сочи се, че в продължение на направеното с посоченото
споразумение признание на задълженията, длъжниците са продължили да
3
изпълняват поетите задължения и да правят системни, договорени в
споразумението плащания към банката до 23.02.2015 година. Твърди се, че
доброволните плащания, направени след това, представляват обстоятелства,
които следва да се вземат предвид на осн.чл.235 ал.3 от ГПК, доколкото са от
значение за спорното право. Според въззивника, извършените плащания от
длъжниците в продължение на изпълнение на споразумението представляват
конклудентни действия, които прекъсват давността по см.на чл.116 б.“а“ от
ЗЗД.
Въззивникът се позовава и на молба, депозирана от длъжниците на
08.12.2014 год., с която са заявили желанието си за запазване действието на
споразумението. Според него съдържанието на молбата, включващо искане за
разсрочване на плащането, обуславя извод, че тя съдържа признание на
задължението от страна на длъжниците и поради това съгласно член 116 б.“а“
ЗЗД прекъсва давността. Фактът, че в тази молба като вносител на самите
плащания е посочено лице, което не е законен представител на дружеството
(управител) е ирелевантно и това е така, тъй като на това изявление не е
направено противопоставяне от страна на управителя на дружеството
(аргумент нормата на член 301 ТЗ). Намира, че това представлява правна
простъпка и за нея са приложими нормите за сделките. Противопоставяне не
само не е имало, а напротив - действията на третите лица са приемани за
валидни. Като страна в споразумението ответниците са поели задължение за
заплащане на месечни погасителни вноски, а банката от своя страна е поела
ангажимент да не предприема принудителни действия спрямо тях. За всяко
направено плащане от третите лица по споразумението е налице знание от
страна на длъжниците, доколкото от тяхна страна не е направено отделно
плащане, а в същото време са знаели, че споразумението се изпълнява и са се
ползвали от това. Като последица от прекъсване на давността от 17.12. 2013,
от 08.12.2014 год., както и всяко направено след това плащане, е започнало
течението на нова петгодишна давност. Заявява се, че давността е прекъсната
и с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело с искане за
предприемане на конкретно посочени изпълнителни способи, а предприетите
от съдебни изпълнители действия след това не са предмет на настоящото
производство.
4
Въззивникът моли да бъде отменено обжалваното решение и се
постанови ново, с което да се уважат предявените искове.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„М.Т.“ ЕООД и Т. АЛ. Г., чрез общия им пълномощник адв.Д..
Поддържат, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
Намират за правилни изводите на ОС Сливен за това, че банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това се е
осъществило чрез връчване на нотариални покани на длъжниците на
06.11.2013 год. и е релевантен факт, наведен в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и в исковата молба. Сочи се, че
ищецът е доказал този факт с представянето на нотариалните покани и дори
във въззивната жалба се твърди, че банката е отправила уведомление до
длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въззиваемите
не оспорват, признават и твърдят, че волеизявлението на банката за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до тях на посочената по-горе
дата. Заявява се, че банката няма интерес да обжалва решението с довод, че
съдът е приел за установен твърдян от нея юридически факт, който я ползва,
както и няма интерес да оспорва истинността на собствените си доказателства
- нотариални покани. Посочва се че, за пръв път във въззивната жалба
банката твърди, че волеизявлението й за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем не е достигнало до кредитополучателя и поръчителите, тъй като
нотариалните покани не са им връчени редовно. Тези твърдения, според
въззиваемите, са преклудирани, тъй като не са наведени в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция. Освен това нотариалните покани са
представени с исковата молба и не са оспорени от страните в преклузивния
процесуален срок. Сочи се, че нотариалната покана има официална
удостоверителна сила по смисъла на член 179 ГПК за установените в нея
факти, която е обвързваща за съда. Въззиваемите намират, че съдът няма
правомощия да извърши проверка на истинността на документа, ако той не е
оспорен от страните по реда на чл.193 ГПК, поради това непроизнасянето на
съда относно редовността на връчването и истинността на удостоверяването
му не съставлява процесуално нарушение, а е съблюдаване на принципа на
5
диспозитивното начало. Заявяват, че твърдяната липса на данни за
изпълнение на процедурата по чл.47 ал.1 ГПК от гледна точка на доказаност
на предпоставките за прилагането й, е ирелевантна за настоящия спор. Няма
законни изисквания за форма и ред, по които волеизявлението на банката да
бъде съобщено на длъжника. Евентуалното неспазване от нотариуса на
процедурата по чл.47 ал. 1 ГПК не опровергава твърдения от двете страни по
делото факт, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателите на 06.11.2013
год.
Въззиваемите намират, че от споразумението, подписано на 17.12.2013
год., не може да бъде направен извод за признаване на целия дълг, тъй като в
него не е посочен размера му, а съгласно практиката на ВКС посочването на
номер, под който банката води кредита, не е достатъчно за индивидуализация
на дълга с оглед неговото признаване. Поддържат, че частичното плащане на
едно задължение не съставлява признание на цялото задължение по смисъла и
с последиците на член 116 б.“а“ ЗЗД, в какъвто смисъл са изводите в
първоинстанционното решение. Дори и да се приеме, че е налице признание,
то представлява еднократен акт, който не може да има продължение във
времето с други действия, които сами по себе си не са признания на дълга.
Прекъсването на давността като последица от признанието на дълга настъпва
към момента на самото признание, от който момент започва да тече нова
давност. Заявява се, че всички плащания след подписване на споразумението
са извършени от трети за кредитното правоотношение лица, като
ответниците не са нито наредители, нито получатели на плащанията.
Признанието може да има правни последици за длъжника, само ако е
направено от него. Действия на трети лица нямат последиците на признания
на дълга.
Според въззиваемите, правилен е извода на съда, че молбата на Г.Т.
Г.а не може да се третира като признание на задължението от длъжника, тъй
като не са представени доказателства за учредена представителна власт.
Според тях позоваването на чл.301 от ТЗ е неоснователно, тъй като
дружеството е узнало за молбата едва при получаването на съдебните книжа
и веднага е предприело оспорване като подписана от лице без представителна
власт.
6
Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Не е подаден отговор от третото лице.
Апелативен съд Бургас, след като се запозна с въззивната жалба и
отговора към нея констатира, че тя е подадена от надлежна страна, с правен
интерес от обжалване, в законния срок, и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Сливен, ищецът
претендира да бъдат установени вземания по договор за банков кредит
„Бизнес револвираща линия – плюс“ от 13.07.2006 год., сключен с „М.Т.“
ЕООД, за които се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д. №4635 от 2013 година по описа на Районен съд
Сливен. В исковата молба ищецът изрично сочи, че поради допусната забава в
плащанията по погасителен план към анекс №3, е упражнил правото си да
обяви задължението за изцяло предсрочно изискуемо, като волеизявлението
за това е било връчено на длъжниците с нотариална покана на 06.11.2013 год.
Както се установява от съдържанието на исковата молба и от заявлението по
чл.417 от ГПК, образувано в ч.гр.д.№4635/13 год. на СлРС (приложено),
основанието за възникване на материалното право на банката е настъпването
на предсрочната изискуемост на задълженията по кредитната сделка на
14.11.2013 год. – датата, на която е изтекъл срока за доброволно плащане,
даден с нотариалните покани. Настъпването на крайния падеж на
задълженията не се сочи изрично като основание за възникване на дълга, нито
в исковата, нито в допълнителната искова молба, въпреки, че в последната са
развити съображения за нередовност на връчването по чл.47 от ГПК, както и
че не датата в нотариалната покана е дата на настъпване на предсрочната
изискуемост. При така установеното въззивният съд счита, че
първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване съществуване
вземанията на банката след упражнено преобразуващо право за обявяване на
задълженията за изцяло предсрочно изискуеми, още повече, че фактическите
7
и правните твърдения в исковата молба трябва да съвпадат изцяло с тези по
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а към датата на
подаването му (28.11.2013 год.) крайния падеж на задълженията все още не е
бил настъпил. Съдебната практика последователно приема, че настъпването
на крайния падеж на задълженията следва да бъде съобразено като факт по
чл.235 ал.3 от ГПК, ако не се установи предсрочна изискуемост, но това не
подменя правопораждащия юридически факт, сочен от кредитора –
предсрочна изискуемост на дълга.
От фактическа страна пред настоящата инстанция е безспорно, че на
13.07.2006 год. „Ю.Б.“ АД (тогава „Б.П.Б.“ АД) и „М.Т.“ ЕООД (тогава ООД)
са сключили договор за кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“,
по който на кредитополучателя е отпуснат кредит във формата на кредитна
линия в размер на 60 хиляди лева за срок от 120 месеца. Съгласно член 6 от
договора, за обезпечаване на всички вземания на банката по договора за
кредит се учредява обезпечение под формата на ипотека. По делото е
представен нотариален акт №6863, рег.номер 8102, дело № 97 от 2006 година
на нотариус под номер 128 на НК, с който Т. АЛ. Г. и съпругата му Г.Т. Г.а
учредяват полза на кредитора ипотека върху собственият им недвижим имот с
идентификатор 67338.523.115.2.4, находящ се в град Сливен, представляваш
апартамент с площ от 59,25 кв.м. На 21.07.2009 год., 19.08.2010 год. и
05.04.2012 год. са подписани анекси с погасителни планове, с които на
длъжника са предоставени периоди за облекчен ред за погасяване на дълга и е
преоформен размера му. С втория от анексите Т.Г. е встъпил в дълга като
солидарен съдлъжник. С нотариална покана, връчена на длъжниците на
06.11.2013 год. „срещу уведомление с изтекъл 14-дневен срок“, т.е. след
залепване на уведомление по чл.47 от ГПК, поради допуснато просрочие по
договора, на осн.чл.24 б.“г“ и чл.25 б.“в“ от същия кредиторът е обявил
кредита за изцяло предсрочно изискуем преди крайния срок на погасяване.
Въззиваемите не оспорват и признават, че нотариалната покана е достигнала
до тях на тази дата Това тяхно твърдение се подкрепя изцяло от изявлението
на страните в споразумението с дата 17.12.2013 год. Последнотото е
сключено след снабдяването на кредитора със заповед за изпълнение №
2958/29.11.2013 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№4635/13 год. на СлРС, с
които на длъжниците е разпоредено да заплатят солидарно целия, предсрочно
8
изискуем дълг. С чл.1 от споразумението длъжниците признават размера на
дълга, в който се включват всички присъдени суми, както и дължимите
законови лихви. От това следва, че към 17.12.2013 год. длъжниците са знаели
за издадените в полза на банката заповед и изпълнителен лист и са се
съгласили, както с основанието, така и с размера на присъдените суми, което
изключва основателността на твърдението на кредитора за съмнения относно
редовността на връчването на нотариалната покана и достигането на
волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост до дружеството и
съдлъжника – физическо лице. Със споразумението длъжниците са поели
задължение за заплащане на сума от 1000 лв. за срок от 12 месеца, считано от
м.януари 2014 год., като непогасената част от задължението в края на периода
остава дължима. Не се спори между страните, от представените документи и
от заключението на икономическата експертиза са установява, че по сметката,
посочена в споразумението, са правени вноски в уговорения размер в периода
от 20.01.2013 год. до 20.10.2014 год. Вносители са трети за спора лица – С.Т.
Г.а – Й. и Г.Т. Г.а. От заключението и от поясненията на вещото лице в
съдебно заседание става ясно, че тези суми не са отнесени за погасяване на
задължението и са налични в сметката. На 08.12.2014 год. е депозирана молба
от Г.Т. Г.а като пълномощник на дружеството, да бъде удължено
извънсъдебното споразумение за изплащане на задълженията по две кредитни
сделки за още 12 месеца. Въззивникът твърди, но не се доказва след тази дата
да са правени вноски за погасяване на дълга. На 15.08.2019 год. кредиторът е
подал молба до ЧСИ Павел Г. под №837 на КЧСИ за образуване на
изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист от 29.11.2013
год. по ч.гр.д.№4635/13 год. на СлРС и е поискал принудителното
изпълнение да се насочи върху ипотекирания недвижим имот. Заповедта за
незабавно изпълнение и поканите за доброволно изпълнение са връчени на
длъжниците на 11.11.2019 год. – л.68 – 78 на приложеното ч.гр.д.№4635/13
год. на СлРС.
Длъжниците са противопоставили възражение за погасяване на
вземанията по давност, което е счетено за основателно от ОС Сливен и
претенциите са отхвърлени. Доводите на банката за прекъсване на давността
по чл.116 б.“а“ от ЗЗД с признания на длъжниците са счетени за
неоснователни.
9
Съпоставката на коментираните по-горе дати показва, че
кредиторът е предприел действия по изпълнение почти шест години след
като му е бил издаден изпълнителен лист.
Въззивната инстанция приема, че задълженията по кредитната сделка са
трансформирани едностранно от кредитора в изцяло предсрочно изискуеми.
Безспорно е и от заключението на икономическата експертиза се установява,
че длъжниците са изпитвали трудности в погасяването на вноските през
значителен период от време, което е причина за сключването на анексите и
предоставянето на облекчени условия за погасяване. Към датата на подаване
на заявлението първата непогасена вноска е била тази с падеж 21.11.2012 год.
– една година преди предприемането на действия за обявяване на предсрочна
изискуемост. Кредиторът не отрича, че е отправил волеизявление за
обявяване на предсрочна изискуемост по чл.60 от ЗКИ с нотариална покана,
която с обвързваща доказателствена сила на официален удостоверителен
документ задължава съда да приеме, че волеизявлението на банката е
достигнало до длъжниците чрез фингирано връчване на 06.11.2013 год.
Доказателствената сила по чл.179 от ГПК може да бъде оборена само след
оспорване и провеждане на нарочно производство по чл.193 от ГПК, каквито
по делото няма. Освен това, както се каза по-горе, споразумението от
17.12.2013 год. представлява косвено доказателство, че длъжниците
действително са узнали за обявената предсрочна изискуемост и именно това е
моментът, от който е падежирало предсрочно цялото задължение – т.18 от ТР
№4/2013 год. на ОСГТК ВКС.
С нормата на чл.422 от ГПК е създадено едно изключение от общото
правило, че искът се счита предявен с постъпването на исковата молба в съда
– чл.125 от ГПК. Това правило, според което искът се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
ако е спазен срокът по чл.415 от ГПК, е въведено в интерес на кредитора, тъй
като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент,
предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба – в
частност прекъсването и спирането на погасителната давност – т.9 от ТР
№4/2013 год. Не се спори, че макар и шест години след подаване на
заявлението и снабдяване със заповед и изпълнителен лист, кредиторът все
пак е предприел действия по принудително изпълнение, в срока по чл.415 от
10
ГПК длъжниците са депозирали възражения и като резултат е предявен
процесния установителен иск. Процесуалният закон не дава срок на
кредитора, в който да предприеме действия по своето удовлетворяване, но
следва да се дължи сметка, че правовият ред не позволява безкрайно
бездействие и именно поради това е въведен институтът на погасителната
давност. По правило кредиторът не се санкционира за бездействието си
когато не е могъл да действа (напр.докато трае процеса за вземането), но
когато той може да избира дали да упражни правата си или не, давност тече –
така т.10 от ТР №2/26.06.2015 год. по т.д.№2/13 год. ОСГТК ВКС. Условието
да започне исковия процес за вземането по чл.422 от ГПК стои в поведението
на кредитора – когато той пристъпи към действие и поиска връчване на
заповедта от съдебния изпълнител след образуване на изпълнително дело,
едва тогава длъжникът би могъл да възрази. Когато кредиторът бездейства и
не позволява да настъпи условието, той не може да черпи права от
собственото си поведение, в частност не може да му се признае, че в периода
от подаване на заявлението до предявяване на установителния иск
погасителната давност е спряла да тече. Значителния период на бездействие
следва да бъде съобразен като факт, настъпил след подаване на заявлението,
като тълкувателната практика на ВКС последователно приема, че фактите по
чл.235 ал.3 от ГПК следва да бъдат съобразени – ТР №4/18.06.2014 год. по
т.д.№4/13 год. на ОСГТК ВКС, ТР №8/21.02.2019 год. по т.д.№8/17 год. на
ОСГТ ВКС. Затова въззивният съд счита, че като материално правна
последица от подаването на иска е настъпило единствено прекъсване на
погасителната давност на 28.11.2013 год. – датата на подаване на заявлението
пред РС Сливен.
След този момент са настъпили факти, които според въззивника са
прекъснали давността на осн.чл.116 б.“а“ от ЗЗД – подписано е споразумение,
извършени са плащания и е депозирала молба от трето за спора лице.
Според въззивния съд, споразумението е прекъснало погасителната
давност, тъй като в същото действително се съдържа признание на дълга.
Съдебната практика приема, че признанието представлява волеизявление на
длъжника, с което пряко и недвусмислено се заявява, че съществува самото
задължение, а не фактите, от които произтича, като преценката дали
длъжникът желае да потвърди конкретен дълг се прави при отчитане на
11
всички обстоятелства и дори може да бъде изводимо от конклудентни
действия – реш.№161/03.02.2016 год. по т.д.№1934/14 год. ІІ т.о. ВКС,
реш.26/24.07.2018 год. по т.д.№1853/17 год. І т.о. ВКС и др. В случая
споразумението се отнася за две кредитни сделки, вкл.процесната, описани
като номер и дата на договора, и съдържа цялостно признание на размера на
дълга, в който се включват всички присъдени суми и дължимите законови
лихви. Трябва да се подчертае, че споразумението е сключено съвсем скоро
след предприетите действия за обявяване на целия дълг за предсрочно
изискуем и издаване на заповед за незабавно изпълнение и това обяснява
признанието на „присъдените“ суми. Според съда, липсата на конкретен
размер на дълги се преодолява именно с използвания израз, от който става
ясно, че длъжниците знаят за издадената заповед и са наясно с размера. Освен
това, със споразумението е договорено разсрочено погасяване за срок от 12
месеца с вноски от 1000 лв., които съществено се различават от последния
погасителен план и това идва да покаже, че те са били информирани за
предсрочната изискуемост, за размера на целия дълг, за възможността срещу
тях да започне изпълнение и именно за да го избегнат те са се съгласили да
погасяват по 1000 лв. месечно, като след края на срока непогасената част
остава дължима. Плащанията, предприети след споразумението, са
извършени от Г. Г.а – ипотекарен длъжник и С.Т.-Й. – дъщеря на Т.Г.. Тази
плащания биха представлявали признание на дълга и биха прекъснали
погасителната давност само ако се установи, че са извършени от третите лица
по възлагане на кредитора (делегация за плащане). Както делегацията, така и
плащането на чужд дълг в собствен интерес са способи за погасяване на
задълженията (така р.№183/01.02.2018 год. по гр.д.№689/17 год. ІІІ гр.о. ВКС.
В първия случай собствения интерес е едновременно да се погаси и
задължение към наредилия плащането делегант, а във втория случай
интересът е да се избегнат вреди. Делегацията не показва сама по себе си
вътрешните отношения, но когато е изпълнена, стига за заключение, че
плащането на чуждото задължение не е с цел да се избегнат вреди, както е
при суброгацията по чл.74 от ЗЗД. В случая не се установяват вътрешни
отношения между платилия дълга С.Т.-Й. и длъжниците, а и близкото
родство с Т.Г. сочи, че плащането е извършено с цел да се избегнат вреди –
най-малкото за да не започне принудително изпълнение върху съсобствения
на нейните родители ипотекиран имот. Същото може да се каже и за
12
ипотекарния длъжник Г. Г.а, ето защо следва да се приеме, че плащанията от
съпругата и дъщерята на Т.Г. са предприети в личен интерес, за да се
избегнат вреди, а не по възлагане на длъжниците, което изключва с тези
частични плащания да е признат дълга от дружеството и съдлъжника.
Отделен е въпросът, че с частичните плащания не се признава цялото вземане
и не се прекъсва давността за целия дълг. Не прекъсва погасителната давност
и депозирането на молбата от Г. Г.а за продължаване действието на
споразумението, тъй като тя не представлява признание на дълга от
длъжниците. За тази молба разпоредбата на чл.301 от ТЗ не намира
приложение, тъй като систематическото тълкуване на ТЗ показва, че тя се
отнася за сделките. От друга страна, противно на твърдението на въззивника,
по делото се установява, че молбата не е произвела ефект и след нея не са
предприемани никакви плащания, за да се счете, че търговецът е узнал,
възползвал се е от тях и не се е противопоставил. Като краен резултат,
погасителната давност се е прекъснала само на 17.12.2013 год. и след това е
започнал да тече нов петгодишен срок, който е изтекъл на 17.12.2018 год. и
следва да се вземе предвид на осн.чл.235 ал.3 от ГПК. Действието по
образуване на изпълнителното дело и връчването на заповедта и поканата за
доброволно изпълнение са предприети след изтичането на погасителната
давност. Правопогасяващите възражения на длъжниците са основателни и те
не дължат на кредитора вземанията, поради погасяването им по давност.
Достигайки до същите правни изводи като първоинстанционния съд,
въззивната инстанция следва да потвърди решение №46/07.10.2020 год., с
изключение на частта, в която ОС Сливен е отхвърлил претенцията за
установяване съществуването на вземанията за разноски в заповедното
производство. В последната си част решението е недопустимо и следва да
бъде обезсилено, от една страна защото иск за установяване на разноските
изобщо не е бил предявен, а от друга поради възприетото в т.10в от ТР
№4/2013 год. на ОСГТК ВКС.
Оплакванията във въззивната жалба за разноските, възложени в тежест
на „Ю.Б.“ АД, са били предмет и на нарочна молба по чл.248 от ГПК, във
връзка с която е постановено определение №260018/27.01.2021 год. –
необжалвано. Предвид това, въззивният съд приема, че не е сезиран с жалба
за разноските.
13
При този изход на спора в полза на въззиваемите следва да се
присъдят разноски по списък, съдържащ се на л.50 от т.д.№42/21 год. на БАС
– по 3 307,68 лв. за възнаграждение на адвокат на всеки един от тях.
Възражението за прекомерност на възнаграждението е неоснователно, тъй
като размерът е съобразен с минимума по Наредба №1/2004 год. на ВАС.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 46 от 07.10.2020 г. по т.д. № 23/2020 г. по
описа на Сливенски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен иск на „Ю.Б.“
АД против „М.Т.“ ЕООД и Т. АЛ. Г. за признаване за установено по
отношение на ответниците, че дължат солидарно сумата от 3 394,24 лв. –
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №4635 от 2013 година по
описа на Районен съд Сливен.
ПОТВЪРЖДАВА решение №46/07.10.2020 год. по т.д.№23/2020 год.
по описа на Сливенски окръжен съд в останалата част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“О.п.“ №260, да заплати на „М-Т.“ ЕООД с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, ж.к.“С.к.“ бл.13,
вх.Д, ет.2, ап.4 и Т. АЛ. Г. с ЕГН **********, със същия адрес, сумата от по
3 307,68 лв. на всеки един от тях, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на „Колект БГ“ ЕАД.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
14
2._______________________
15