Р
Е Ш Е
Н И Е №
260464
03.12.2020г., гр.Пловдив
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в публичното заседание на двадесет и втори
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
С участието на секретаря П. Георгиева като
разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 2151/ 2020г по описа на
ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258, ал.1
и сл.ГПК.
Въззивното производство е образувано
по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД- гр.София ,
представлявано от ИД Д. Б. Б., чрез юриск. М.С. против Решение № 1220/
10.04.2020г. постановено по гр.д.№ 15680/ 2019г. по описа на Пловдивски районен
съд – ХІV гр.с., с което са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис– сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу А.А.Р.,
ЕГН ********** искове за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
че А.А.Р. дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, следните суми:
1233.47 лева, представляваща дължима
главница по договор за паричен заем от 20.03.2018 г., сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени, съгласно Приложение 1 от 01.12.2018 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г., сключен с „Агенция за събиране на вземания” ООД,
чийто правоприемник е „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; договорна лихва в
размер на 167.33 лева за периода
18.06.2018г.– 14.01.2019г.; такса разходи в размер на 45.00 лева; неустойка в
размер на 952.40 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение чрез поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция, за периода 18.06.2018г.– 14.01.2019г.; обезщетение
за забава в размер на 89.78 лева за периода 19.06.2018 г.-02.07.2019г.; ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в
съда– 02.07.2019 г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена Заповед
№ 6097 от 03.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
частно гр. дело № 10992/2019 г. на ПРС. По изложени доводи в жалбата се иска
отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове, както и
присъждане на направените разноски за производството за държавна такса и
юриск.възнаграждение в размер на 350 лева.
Постъпил
е писмен отговор от въззиваемата страна А.А.Р. *** чрез адв.А.Ш., с който се
оспорва въззивната жалба като неоснователна по изложени съображения в
отговора.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, намери следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Жалбоподателят
като правоприемник в качеството на цесионер по цесионен рамков договор от
16.11.2010г. с приложение №1 от 01.12.2018г. с цедента „Изи асет менидджмънт“ АД е сезирал съда с
установителни искове по чл.422 вр.с чл.415, ал.1 ГПК за признаване установеност
на вземания спрямо ответника А.А.Р. за сумите 1233.47 лева, представляваща
дължима главница по договор за паричен заем от 20.03.2018 г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени,
съгласно Приложение 1 от 01.12.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г.,
сключен с „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД; договорна лихва в размер на 167.33 лева за периода 18.06.2018г.– 14.01.2019г.;
такса разходи в размер на 45.00 лева; неустойка в размер на 952.40 лева за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, за периода
18.06.2018г.– 14.01.2019г.; обезщетение за забава в размер на 89.78 лева за
периода 19.06.2018 г.-02.07.2019г.; ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението в съда– 02.07.2019 г. до окончателното й
погасяване,
за които суми е издадена Заповед № 6097 от 03.07.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 10992/2019
г. на ПРС.
С
обжалваното решение е отчетена характеристиката на процесния, сключен с
първоначалния кредитор договор за паричен заем от 20.03.2018г., като
потребителски с приложимост на ЗПК, поради което изследвана действителността на
същия относно наличието на спазване на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.7 – 12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 за неговата действителност по
смисъла на чл.22 ЗПК. В тази насока е констатирано наличието на посочен
фиксиран лихвен процент в договора – 35 %, но без уточнение относно базата,
върху която се начислява лихвения процент / върху целия размер на кредита или
остатъчната главница/, поради което липса на възможност за проверка при какви
условия/ начини/ е приложен лихвения процент като отговарящ на посочения в
договора фиксиран лихвен процент от 35 %; констатирано е неспазване на изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК относно изискването за съдържанието на договора при описанието на
годишния процент на разходите по кредита и във връзка с пар.1, т.2 от ЗПК
относно легалната дефиниция на понятието „Обща сума, дължима от потребителя“;
констатирано е несъответствие на размера на общата дължима сума с така
посочената в договора в размер на 1 751 лева поради невключване в
последната на допълнителното плащане по чл.4 от договора, свързано със
задължението за предоставяне на обезпечение и предвидената за това неустойка, която от
самото начало е разсрочена от кредитора и включена в месечните погасителни
вноски и с което реално се увеличава печалбата на кредитора, поради което и е
налице несъответствие на посочения в договора ГПР от 41,88 % и общата дължима
сума с действителните такива; прието е последното, че съставлява посочване на по-нисък размер на
ГПР, което от своя страна представлява невярна информация, нелоялна и
заблуждаваща търговска практика / чл.68г, ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП,
поради което липса на условие за преценка спазването на забраната по чл.19,
ал.4 ЗПК. По тези съображения е приета недействителност на процесния договор на
основание чл.22 ЗПК във вр.с чл.26, ал.1, пр.І ЗЗД; във връзка с приложението
на последицата по чл.23 ЗПК е прието, че в настоящото производство не би могло
да бъде установена за дължима неплатената главница по договора с мотивирана
аналогичност на цитираната разпоредба с тази по чл.34 ЗЗД , поради това, че
сумите се претендират на договорно основание, а не на основание чл.23 ЗПК като
дадено по недействително правоотношение.
С
въззивната жалба се оспорват правните изводи в обжалваното решение по отношение
на ГПР с доводите, лихвеният процент и ГПР е фискиран за срока на договора, посочен
бил размера в проценти за срока на договора, както и взетите предвид допускания
при изчисляване в чл.2, т.8 от договора,
както и посочено, че при изчислението му
не са включени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки на неизпълнение
на някое от задълженията по договора; счита се, че договорът съдържа цялата
необходима информация по чл.11, ал.1, т.7, т.9, т.10 и т.11 и чл.19, ал.4 ЗПК.
Формулирани е възражението, че
дори да се приеме, че процесният договор съдържа нищожни клаузи, то неправилно
съдът е отхвърлил изцяло претенцията на ищеца, тъй като в случая безспорно е
приложима императивната разпоредба на чл.23 ЗПК, в който случай когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, в каквато насока се сочи съдебна практика на съдилищата.
Видно
от представения по делото Договор за паричен заем № 3180222 от 20.03.2018г.,
сключен между първоначалния кредитор „Изи Асет мениджмънт“ АД и длъжника А.А.Р.
***, на последния е отпусната в заем сумата от 1 500 лева при условия за
нейното погасяване – месечна погасителна вноска в размер на 175.10 лв, за срок
от 10 месеца, на 10 вноски с определени ежемесечни вноски за периода м.април
2018г. – м.януари 2019г., при фиксиран годишен лихвен процент на заема – 35 %,
с определена обща сума, дължима от заемателя като се вземат предвид
допусканията, посочени в т.8 от договора в размер на 1 751 лева и определен
в чл.2, т.8 от договора годишен лихвен процент на разходите на заема – 41,88
% с посочване че „ при изчисление на ГПР
са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в
него срок , всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си,
съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор“.
С
разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е
уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност на уговорките в
потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при кумулативно
проявление на тези предпоставки. Съгласно
изричната разпоредба на чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите не са индивидуално
определени когато те са предварително изготвени от търговеца, респ.
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146,
ал.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се
уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови законни
интереси / арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово
определение на понятието “добросъвестност”, но от общите правила на
гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в преддоговорните
отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща воля на страните
при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на
действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да
се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието
изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва
да са съответни на установената и наложила се в съвременното общество
нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и
търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като
чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска
практика – съвкупност от правила , определящи пазарното поведение, които
произтичат от законите и обичаните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави, не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики/
които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят
своите права за защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат субективните
права и законни интереси на икономически по-слабата страна “ цената” на
услугата, вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите
разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора. Действително разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя
съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Действително на следващо място с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България. С Постановление № 426 на МС от
18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения
/ ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло
да се приеме, че така определеният с
договора годишен процент на разходите / 41,88 %/ формално не надвишава петкратния
размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 35
%. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски
договор по своята характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК,
като трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва/ а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. Следователно неоснователно се намира възражението на жалбоподателя, основано на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В тази насока е и съдебната практика по Решение
№ 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/
18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г.
по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по
гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ , която се споделя от въззивния съд, актуална с оглед изложените по-горе
съображения относно преценката за добросъвестност, която макар и да касае
търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена защита по ЗЗП като
вид потребителски договор. По тези самостоятелни съображения освен споделените
такива на районния съд във връзка с
констатираните дефицити в съдържанието на процесния договор за паричен заем,
обуславя неоснователност на доводите на жалбоподателя във въззивната жалба.
Основателен
е доводът обаче във въззивната жалба относно неприлагане на изрично
предвидената с разпоредбата на чл.23 ЗПК правна последица при обявяване на
потребителския договор за недействителен, което служебно прилагане съответства
на въведения принцип относно задълженията на съда да следи служебно за
неравноправни клаузи в потребителските договори. Прилагането на разпоредбата на чл.23 ЗПК за
присъждане само на чистата стойност на получения паричен заем е възприето както
в актуалната практика на настоящия състав / Решение № 260083/ 16.09.2020г. по
в.гр.д.№ 1063/ 20г. , Решение № 794/ 06.08.2020г. по в.гр.д.№ 653/ 2020г., така
и на други въззивни състави на ПОС по
в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. на ПОС, в.гр.д.№ 1222/ 2020г.
С
приетото по делото заключение на в.л. Д. С. по назначената в районния съд
съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че длъжникът е извършил две плащания на датите 13.04.2018г. и
18.05.2018г. от по 294,15 лева, възлизащи в общ размер на извършеното
плащане на 588,30 лева. С оглед
признатата недействителност на процесния потребителски кредит и при прилагане на правната последица на
разпоредбата на чл.23 ЗПК тези плащания следва да се отнесат към погасяване на
част от получената главница по паричния заем в размер на 1 500 лв,
съставляваща чистата стойност на кредита, поради което остатъкът от дължимата
сума възлиза на сумата 911,70 лв, до който размер следва да се уважи предявения
от ищеца иск по чл.422 вр с чл.415, ал.1 ГПК.
Водим
от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 1220/ 10.04.2020г. постановено по гр.д.№ 15680/ 2019г. по описа на
Пловдивски районен съд – ХІV гр.с., в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис– сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу А.А.Р., ЕГН **********
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че А.А.Р. дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
сумата 911,70 лева, представляваща дължима главница по
договор за паричен заем от 20.03.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземане
прехвърлено, съгласно Приложение 1 от 01.12.2018 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г.,
сключен с „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис– сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу А.А.Р., ЕГН **********
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че А.А.Р. дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
сумата 911,70 лева Деветстотин и единадесет лева и 70
ст./ , представляваща дължима главница по договор за паричен заем от 20.03.2018
г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което вземане е прехвърлено,
съгласно Приложение 1 от 01.12.2018 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземанията /цесия/ от 16.11.2010г.,
сключен с „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда– 02.07.2019 г. до окончателното й
погасяване,
за която сума е издадена Заповед № 6097 от 03.07.2019г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 10992/2019 г. на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1220/ 10.04.2020г. постановено по гр.д.№ 15680/ 2019г. по описа на
Пловдивски районен съд – ХІV гр.с. в останалата му обжалвана част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: